Р Е Ш
Е Н И Е
град
София, 22.10.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и втори юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ……….…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №7448 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК и чл.248, ал.3 от ГПК.
С решение №367052 от 21.03.2018г.,
постановено по гр.дело №52142/2016г. по описа на СРС, IІІ Г.О., 81-ви състав, е
признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че
В.Г.Д. дължи н. „А.з.С.н.В.” ЕАД сума в размер на 3155.43
лв., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявление по
чл.410 от ГПК, договорна лихва в размер на 534.69
лв., неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 2744.84 лв. и лихва за забава в размер на 159.08 лв.. С решението е осъдена В.Г.Д. да заплати н. „А.з.С.н.В.” ЕАД
сумата от 554.13 лв.
разноски в исковото производство, както и сумата от 231.88 лв., разноски в заповедното производство.
С определение №513114
от 22.10.2018г.
е оставена без
уважение молба на В.Г.Д., подадена чрез пълномощник адв.Р.Р., за изменение на решение №367052 от 21.03.2018г., постановено по гр.дело №52142/2016г. по описа на СРС,
IІІ Г.О., 81-ви състав, в частта за разноските.
Постъпила е
въззивна жалба от ответницата - В.Г.Д.,
подадена чрез пълномощник адв.Р.Р., с която се обжалва изцяло решение №367052 от 21.03.2018г., постановено по гр.дело №52142/2016г. по описа на СРС,
IІІ Г.О., 81-ви състав,
като са инвокирани доводи за недопустимост и алтернативно за неправилност и незаконосъобразност
на обжалваното решение, като постановено при допуснати съществени процесуални
нарушения и неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Поддържа се,
че образуваното исково производство е недопустимо, тъй като не е налице
идентичност между вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК, чието основание е договор за паричен заем №2291068 от
21.04.2015г., и вземанията, предмет на предявените по реда на чл.422 от ГПК
установителни искове, които се претендират на основание друг договор за паричен
заем №2291068 от 20.04.2015г.. В тази връзка се твърди, че първоинстанционният
съд недопустимо е изменил основанието на заявените искови претенции и е
постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен и
производството по делото прекратено. Алтернативно в случай, че съда не приеме
за недопустими предявените искове, се излагат доводи досежно незаконосъобразност
на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил
релевираните в писмения отговор възражения досежно недействителност на клаузи
на процесния договор за паричен заем, в това число и относно прекомерност на
претендираната неустойка. Твърди се, че в хода на производството не е
установено, че ищецът е процесуално легитимиран и притежава качеството кредитор
по отношение на ответницата. Поддържа се, че сключеният договор за цесия е
нищожен, както и че липсват ангажирани доказателства за извършена по надлежния
ред цесия по отношение на вземането срещу ответницата, респективно, че същата е
била надлежно уведомена за извършената продажба, поради което неправилен се
явява изводът на съда, че ищецът се легитимира като кредитор спрямо ответницата
за претендираните вземания. Излага се още, че СРС при постановяване на
обжалваното решение не е отчел факта, че ищецът не е доказал при условията на
пълно и главно доказване реалното получаване от ответницата като заемател на
сумата, предмет на сключения договор за паричен
заем. В тази връзка се поддържа, че доколкото договорът за заем е реален, то
при липсата на доказателства за реално получаване на заетата сума, се налага
извода, че същият не е проявил действие и липсва основание за претендиране от
ищеца на получени суми по него. Излага се още, че първоинстанционният съд не е
обсъдил наведеното в писмения отговор възражение, че процесният договор за
паричен заем е сключен при крайна нужда и при явно неизгодни условия, поради
което е унищожаем на основание чл.33, ал.1 от ЗЗД. По изложените съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и постанови
друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на
разноски, в това число и за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от
ЗАдв.. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - „А.з.С.н.В.” ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт М.Маринова, депозира писмен
отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна
жалба. Изложени са съображения, че правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и
доказателства и е приел за установено, че по делото е доказано, че ответницата
дължи процесните суми, предмет на сключен договор за паричен
заем №2291068 от
20.04.2015г. с „Изи
Асет Мениджмънт” АД в качеството на заемодател, поради което е
налице основание за ангажиране на нейната договорна отговорност. Твърди се, че е налице пълна
идентичност между страни по договора, № на договора, размер на вземания, като е
била допусната техническа грешка при изписването на датата на сключения договор
за паричен заем. В тази връзка се поддържа, че е налице идентичност между
вземанията по издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК с тези, за
които са предмет на предявените установителни искове, и няма допуснато от съда изменение на основанието на исковете.
В този смисъл се поддържа, че правилно СРС е приел, че установителните искове,
предявени по реда на чл.422 от ГПК, с които е сезиран, са допустими и
наведеното от въззивника възражение за допуснато от съда съществено процесуално
нарушение и за постановяване на недопустим съдебен акт е неоснователно. Твърди
се, че от анализа на събраните по делото доказателства се установява, че предявените
искове се явяват основателни и доказани и като такива правилно са били уважени
с обжалваното решение. Допълнителни аргументи са изложени в
писмена защита. Моли
съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и
законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от ответницата - В.Г.Д., подадена чрез пълномощник
адв.Р.Р., с която се обжалва определение №513114 от 22.10.2018г., с което е оставена без уважение молба за изменение на решение №367052 от 21.03.2018г., постановено по гр.дело №52142/2016г. по описа на СРС,
IІІ Г.О., 81-ви състав, в частта за разноските. Изложени са доводи, че първоинстанционният съд
неправилно е изчислил дължимите на ищеца разноски – като определеното
юрисконсултско възнаграждение в заповедното и исковото производство е
прекомерно и не е съобразено с фактическата и правна сложност на спора. Моли
съда да постанови съдебен акт, с който на основание чл.248 от ГПК да отмени
обжалваното определение и измени решение
№367052 от 21.03.2018г., постановено по гр.дело №52142/2016г.
по описа на СРС, IІІ Г.О., 81-ви състав, в частта за разноските като намали същите. Претендира
присъждане на разноски, в това число и за адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38, ал.2 от ЗАдв..
Ответникът по частната жалба - „А.з.С.н.В.” ЕАД, чрез процесуален представител
юрисконсулт М.Маринова депозира писмен отговор, в който
взема становище за неоснователност на подадената частна жалба. Твърди се, че
присъдените в полза на ищеца разноски са дължими с оглед изхода на спора,
правилно са изчислени при съобразяване с разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК,
като при определяне на размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение в заповедното и исковото
производство съдът е отчел материалния интерес на
предявените искове и вида и обема на осъщественото процесуално
представителство. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
обжалваното определение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.. Представя списък по чл.80
от ГПК.
Предявени
са от „А.з.С.н.В.” ЕАД срещу В.Г.Д. при условията на обективно
съединяване установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.240, ал.1 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.99 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо и при постановяването му не е допуснато
нарушение на материалния закон.
За да постанови обжалваното
съдебно решение, с което са уважени изцяло предявените искове, първостепенният съд
е приел, че е било възникнало валидно облигационно
правоотношение по сключен договор за паричен заем №2291068 от 20.04.2015г. между „Изи
Асет Мениджмънт” АД и ответницата - В.Г.Д., съгласно който „Изи
Асет Мениджмънт” АД като заемодател е предал
на ответницата - В.Г.Д. като заемополучател парична сума в размер на 3500 лв. срещу задължението да я върне в срок от 52 седмици, при 26 броя вноски и размер на
всяка вноска от 160.44 лв.. В чл.3, ал.1 на договора за заем е уговорено, че заемателят
се съгласява да погаси изцяло задължението си по договор за паричен заем
№2170280 в размер на 2790.03 лв., и е получил от заемодателя остатъка от
заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадената, съответно получена
заемна сума. Ответницата не е ангажирала
доказателства, че е изпълнила задълженията си по договора за заплащане на
договорените вноски, като сумата,
която е била погасена е в размер на 980.00 лв., с която са погасени както следва: неустойка за
неизпълнение: 453.68 лв., такса разходи: 45.00 лв., главница: 136.75
лв. и 344.57 лв.. Срокът
на договора е изтекъл с падежа на последната погасителна вноска - 20.04.2016г. и същият не е обявяван от кредитора за предсрочно изискуем. От анализа на
приетите по делото доказателства СРС е приел, че вземането по договора е било
валидно прехвърлено от „Изи Асет Мениджмънт” АД на ищеца - „А.з.С.н.В.” ЕАД със сключен между тях
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/, неразделна част от който е Приложение №1 от 01.02.2016г., като за
извършената цесия е уведомена ответницата като длъжник с уведомително писмо,
изходящо от стария кредитор, приложено към исковата молба и приложенията към
нея, които са редовно връчени на ответницата. След като по делото при
доказателствена тежест за ответницата не са ангажирани доказателства за
цялостно погасяване на поетото от нея задължение да върне дадената в заем сума СРС е приел, че предявените искове
за главница, респективно за неустойка, договорна и мораторна
лихва се явяват основателни и доказани и като са уважени изцяло. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата
правилност. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи за основателност на предявените установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД
във връзка с чл.99 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата
са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
На първо място следва
да се разгледа релевираното от въззивника възражение за недопустимост на
предявените искове поради липсата на идентичност на вземанията по издадената
заповед за изпълнение и тези, предмет на предявените установителни искове по
реда на чл.422 от ГПК. Направеното в този смисъл възражение е неоснователно. В
случая се претендират в заповедното и исковото производство вземания от един и
същ договор за паричен заем №2291068 от 20.04.2015г., сключен между „Изи
Асет Мениджмънт” АД и ответницата - В.Г.Д. доколкото при идентификацията на вземанията
следва да се преценят всички индивидуализиращи признаци на договора за паричен
заем - № на договора, страни, размер на вземанията. Касае се за допусната
техническа грешка при изписване на датата на сключване на договора в заповедта
за изпълнение – 21.04.2015г., вместо правилната такава 20.04.2015г.. Не е
налице недопустимо изменение на основанието на предявения иск в какъвто смисъл
са изложени доводи във въззивната жалба. Образуваното исково производство е
допустимо и първоинстанцинният съд като е разгледал по същество предявените искове
не е допуснал твърдяното от въззивника съществено процесуално нарушение.
Предявеният иск с правно основание чл.240, ал.1
от ЗЗД е
основателен и доказан, поради факта, че по делото е установено по несъмнен
начин, че ищецът-въззиваем „А.з.С.н.В.”
ЕАД е придобил валидно изискуемо вземане от „Изи Асет Мениджмънт” АД,
дължимо от ответника-въззивник - В.Г.Д. по сключен между последните договор за паричен заем №2291068 от 20.04.2015г.. Не може да
бъде споделен доводът на въззивника, че не е получила от заемодателят сумата,
предмет на договора за паричен заем. Видно от приложения по делото договор за паричен заем №2291068 от 20.04.2015г. заемателят се съгласява да погаси изцяло задължението
си по договор за паричен заем №2170280 в размер на 2790.03 лв. и е получил от заемодателя
остатъка от заемната сума, като договорът има силата на разписка за
предадената, съответно получена заемна сума / чл.3, ал.1 на договора/. Доказателства в обратния смисъл няма
ангажирани по делото. На следващо място решаващият съд приема, че в конкретната хипотеза вземането,
което „А.з.С.н.В.” ЕАД предявява към ответницата е придобито въз основа на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, неразделна част от
който е Приложение №1 от 01.02.2016г., в което е посочено, че вземането на „Изи
Асет Мениджмънт” АД, произтичащо от договор за паричен заем №2291068
от 20.04.2015г. е било прехвърлено в собственост н. „А.з.С.н.В.” ЕАД, ведно с всички привилегии и обезпечения.
Сключеният договор за цесия има действие спрямо цедирания длъжник и може да й се противопостави доколкото по делото са
ангажирани доказателства за надлежното уведомяване на длъжника за цесията на
основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, предвид на което осъщественото
прехвърляне на вземането е породило действие и за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Неоснователен
се явява доводът на въззивника за липсата на надлежното й уведомяване за
извършената цесия. Доколкото с получаване на препис от исковата молба и доказателствата към
нея ответницата е уведомена за извършената цесия с уведомление, изходящо от
цедента, ирелевантно е дали предходното уведомяване е достигнало до знанието й
/в този смисъл е и задължителната съгласно т.2 на ТР №1/2009г., решение
№123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009г., II Т.О., ТК/. Следователно
ищецът се легитимира
като титуляр досежно
претендираното вземане и притежава
качеството кредитор по отношение на ответницата. От приетото по делото като неоспорено заключение
на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно изготвено, се установява непогасеният размер на вземането на длъжника,
както и размера на дължимите неустойка, договорни и мораторни лихви. Въззивният съд приема, че
ответницата, която е страна по договор за паричен заем №2291068 от 20.04.2015г., дължи изпълнение на поетите от нея задължения за връщане на сумата, получена по договора за заем чрез плащане на уговорените падежни дати уговорения размер на фиксираните
вноски. С оглед факта, че по делото не се
твърди и не се установява от страна на ответницата да е погасила изцяло
дължимите от нея вноски, поради което и
предвид настъпилата изискуемост на задължението й е изпаднала в забава и дължи
уговорените в договора неустойка, договорна и мораторна лихва и такси.
По отношение на възражението в жалбата за недействителност на клаузи на процесния договор за
паричен заем, в това число и относно прекомерност на претендираната неустойка,
съдът счита за неоснователно. Посочените параметри в договора за паричен заем
са уговорени при постигнато съгласие между страните, обективирано с подписа на
ответницата, който не е оспорен. Няма допуснати нарушения на ЗПК.
На следващо място неоснователен се явява и доводът на въззивника, че
процесният договор за паричен заем е сключен при крайна нужда и при явно
неизгодни условия и като такъв е унищожаем. При доказателствена тежест за
ответницата за установяване на твърдяните от нея факти и обстоятелства няма
ангажирани доказателства, съответно искания за събиране на такива. В тази
връзка съдът приема, че направеното в този смисъл възражение е общо и неподкрепено
с доказателства и като такова е неоснователно.
Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед
спорния предмет в настоящото въззивно производство, че жалбоподателката е
длъжник на процесните вземания, поради което предявените искове са основателни
и доказани и като такива са уважени. Първостепенният съд като е достигнал до същия
правен извод е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, в т.ч. и в
частта на присъдените в тежест на ответницата разноски, дължими с оглед изхода
на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде
потвърден.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата
съдебна инстанция в полза на въззиваемата страна на основание чл.81 и чл.273
във връзка с чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК следва да се присъдят разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер от 100.00 лв., който размер е съобразен
с фактическата и правна сложност на спора, така и с извършените от процесуалния
представител на въззиваемата страна процесуални действия - подаден писмен
отговор, без явяване в съдебно заседание, и при съобразяване с нормата на
чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.) и чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ.
По подадената частна жалба съдът приема следното:
Обжалваното определение №513114 от 22.10.2018г., постановено по гр.дело №52142/2016г. по описа на СРС, IІІ Г.О., 81-ви състав, с което по реда
на чл.248 от ГПК е оставена без уважение молба на В.Г.Д. за изменение на решение
№367052 от 21.03.2018г. в частта относно
присъдени в полза на ищеца разноски, е правилно и законосъобразно. Изложените от
първоинстанционния съд мотиви при определяне на размера на дължимите разноски,
в т.ч. и размер на юрисконсултско възнаграждение за ищеца напълно се споделят
от настоящия състав, който препраща към тях, без да излага собствени такива. По
делото са налице доказателства за реално сторените от ищеца разноски, които са
присъдени в съответствие с разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК. Съдът намира да
посочи, че първоинстанционният съд при спазване на т.12 от ТР №4/2013г. е
присъдил и дължимите на ищеца разноски, направени от него в заповедното
производство. Въззивният съд намира да посочи, че във всеки конкретен случай
размерът на юрисконсултското възнаграждение се преценява с оглед фактическата и
правна сложност на спора, така и предвид извършените процесуални действия от
пълномощника. В случая правилно СРС при определяне на размера на
юрисконсултското възнаграждение за заповедното и исковото производство се е
съобразил с материалния интерес по делото, на фактическата и правна сложност и
спора, както и са отчетени вида и обема на извършените
процесуални действия от процесуалния представител на ищеца. Подадената частна жалба се
явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемия-ищец на основание чл.81 и
чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК следва да се присъдят
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 50.00 лв., който размер е
съобразен с фактическата и правна сложност на спора, така и с извършените от
процесуалния представител на въззиваемата страна процесуални действия - подаден
писмен отговор на частната жалба, без явяване в съдебно заседание, и при
съобразяване с нормата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от
24.01.2017г.) и чл.25,
ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №367052
от 21.03.2018г., постановено по гр.дело №52142/2016г. по описа на СРС, IІІ
Г.О., 81-ви състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от В.Г.Д., чрез пълномощник адв.Р.Р., с която се
обжалва определение №513114 от 22.10.2018г., с което е оставена без уважение молба за
изменение на решение №367052 от
21.03.2018г., постановено по гр.дело №52142/2016г. по
описа на СРС, IІІ Г.О., 81-ви състав, в частта за разноските.
ОСЪЖДА В.Г.Д., ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати н. „А.з.С.н.В.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис №4; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 150.00 лв. /сто и петдесет лева/, юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./