№ 1000
гр. София, 03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско
дело № 20221100500434 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 17 от Закона за защита от домашното
насилие, във връзка с § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, във връзка с
глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.
С решение № 3301 от 25.10.2021 г. по гр.д. № 27456/2021 г. на Софийски
районен съд, 139 състав, е оставена без уважение молбата на К. С.Д., ЕГН
**********, за издаване на заповед за закрила от домашно насилие по чл. 8 от
ЗЗДН срещу Г. И.Д.., ЕГН *******, във връзка с твърдени актове на домашно
насилие на 20.04.2021 г. в гр. София; отказано е да бъде издадена заповед за
съдебна защита, с която по отношение на ответника да бъдат взети мерките
по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН; обявена е на основание чл. 19 ЗЗДН за загубила действие
заповед за незабавна защита от 19.05.2021 г., издадена по гр.д. № 27456/2021
г. на Софийски районен съд, 139 състав, и на основание чл. 253 ГПК, във вр. с
§ 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН същата е отменена. Осъдена е
молителката К.Д. да заплати направените по делото разноски на Г.Д., както и
да заплати държавната такса за производството по сметка на Софийски
районен съд на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН.
В срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН е подадена въззивна жалба от молителката К.
С.Д., чрез процесуалния представител адв. Т.Р.. В жалбата са изложени
съображения за неправилност на атакувания съдебен акт, като се поддържа,
че са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, а решението е
необосновано. Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд бил приел,
че твърденият от нея акт на насилие е останал недоказан – към исковата
молба била приложена декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, която била годно
1
доказателство, въпреки че в нея не фигурирала дата на извършване на
твърдения акт на насилие. Датата на извършване на насилие била вписана в
исковата молба, която била неделима част от декларацията. Били приложени и
писмени доказателства за преглед от психиатър. Сочи, че ответната страна не
е представила доказателства, че твърденията на молителката са неистинни,
като след като не било доказано, че същите са неистинни, следвало да се
третират като истинни до доказване на противното. Прави се искане
първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъде уважена
подадената молба за защита по ЗЗДН.
В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН отговор на въззивната жалба е подаден от
ответникът Г. И.Д.., чрез процесуалния му представител адв. Т.С.. Наведени
са съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба. Сочи се,
че е без правно значение, че молителката е посочила дата на извършване на
твърдения акт на домашно насилие в исковата молба, след като такава дата не
е посочена в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. За да може декларацията по
чл. 9, ал. 3 ЗЗДН да изпълнява функциите на доказателствено средство
съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, в същата следва да се съдържат датата, мястото и
фактическите действия, чрез които се твърди, че е осъществено насилието. В
случая правилно първоинстанционният съд бил приел, че декларацията по чл.
9, ал. 3 ЗЗДН не съдържала никакви конкретни фактически твърдения за
описания в исковата молба акт на домашно насилие, поради което не
съставлявала годно доказателство, което да е достатъчно основание за
уважаване на подадената молба.
В проведеното по пред въззивната инстанция открито съдебно заседание
молителката, чрез процесуалния си представител адв. И.Г., заявява, че
действията на ответника са били насочени към емоционално, психическо и
икономическо насилие. Молителката е преживяла силен стрес, като
симптомите на психическия натиск са определени и обсъдени в приложеното
по делото психологическо становище. Въпреки че съдът и защитата твърдели,
че в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН липсва дата, дата имало и това било
11.05. и било единственото основание районният съд да откаже издаването на
заповед за защита. Налице било домашно насилие, налице били действия
вербални, които са довели до усложняване на психическото състояние на
молителката, като имало реална опасност тези действия да се превърнат във
физически такива.
Ответникът, чрез процесуалния си представител адв. Т.С., заявява, че
подадената жалба е неоснователна, следва да се остави без уважение, а
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от
легитимирани за това страни в първоинстанционното производство при
наличие на правен интерес от обжалването, като оспореният съдебен акт е
валиден и допустим, и подлежи на въззивно обжалване по чл. 258 ГПК, във
вр. с чл. 17 ЗЗДН.
Софийският градски съд, като прецени доказателствата по делото и обсъди
доводите на страните, намира за установено следното:
При постановяване на обжалвания съдебен акт Софийският районен съд, III
-ти
ГО, 139 състав, е приел за установено, че молителката К. С.Д. и ответникът
2
Г. И.Д.. са съпрузи и живеят в едно жилище. По делото било спорно какво се
е случило на 20.04.2021 г. и дали на тази дата ответникът е извършил актове
на домашно насилие спрямо молителката в семейното им жилище. Приел е,
че за установяване на твърденията си молителката не е ангажирала нито едно
годно доказателство. Декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН била негодна да
установи какъвто и да е акт на домашно насилие – в нея липсвала конкретна
дата на твърдяното поведение на ответника.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество същото е
правилно, поради което на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща
към мотивите на първоинстанционния.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и възражения
на страните и да изложи свои собствени мотиви по спорния предмет,
въззивният съд намира следното:
Във въззивната инстанция не са ангажирани други допустими и относими
доказателства – искането за приемане на писмени доказателства, направено от
молителката, е оставено без уважение, поради неотносимост на представените
писмени документи към предмета на доказване.
Домашно насилие може да бъде установено само при кумулативното наличие
на две предпоставки, а именно: на първо място – осъществен от съответното
лице – ответник по молбата за защита, противоправен и умишлен насилствен
акт в някоя от формите, описани в чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДН, насочен спрямо
друго лице – молителят в производството по ЗЗДН, и установен по своето
естество, време и място на извършване, и на второ място – наличие между
тези лица на правна, фактическа и/или родствена връзка от изброените в чл. 3
ЗЗДН. В процесния случай втората предпоставка не е спорна между страните.
Визираният в молбата акт на домашно насилие следва да бъде доказан
изцяло – по време, място, начин на извършване и авторство. Макар
производството по ЗЗДН да има за основна цел защитата на пострадалите
лица, последиците от установяването на извършено насилие имат и съответни
санкционни последици. Поради това следва по правилата на ГПК и ЗЗДН да
бъде безспорно и категорично установено наличието на извършено домашно
насилие със съответните доказателства. Макар и с известни особености, в
процеса по ЗЗДН важат общите принципи на доказване в гражданския процес,
като молителят следва да докаже пълно и главно основателността на
подадената до съда молба и обуславящите това факти от обективната
действителност. Невъзможността да се установят по описания начин
безпротиворечиво релевантните по спора факти обосновава и отказ за
издаване на исканата заповед за защита. Ето защо е в тежест на молителката
пълно и главно да установи наличието на умишлено и противоправно
поведение, осъществено от въззиваемия ответник спрямо нея на твърдяната в
молбата дата – 20.04.2021 г. и по посочения начин, а изложените от нея
съображения, че актът на насилие следва да се счита осъществен до доказване
на противното от ответника, не могат да бъдат споделени.
В случая в подадената до Софийски районен съд молба за защита са
изложени твърдения, че бракът между страните е сключен на 30.04.2006 г.,
като от него е родено едно дете – П.Г. Д.. Отношенията между двамата
съпрузи се влошили. Без да са описани конкретни събития се излагат
3
твърдения и се описват обстоятелства от съвместния живот на съпрузите,
относими към наличието на разстройство на брака, сключен между страните.
Соченият акт на домашно насилие се твърди да се е случил на 20.04.2021 г. –
молителката получила молба за разтрогване на брака, като се твърди с нея
ответникът да е продължавал насилието върху нея – искал да я смаже
психически и икономически. Когато молителката получила молбата, попитала
„не може ли като нормални хора да се разделим?“, на което ответникът се
твърди да е отговорил „ти не си нормална, ти ще си останеш все същият
крокодил“. Сочи се, че молителката се страхува от ответника, изпадала в
ужас, вземала лекарства за успокояване.
В декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, попълнена лично от молителката, се
сочи, че спрямо молителката ответникът е осъществил следния акт на
домашно насилие: дългогодишно психическо насилие, изразяващо се в
непрекъснат натиск с думи, поведение, бездействие. Вследствие на това се
снижило рязко нивото на личната самооценка на молителката, същата
загубила съня си и се налагало да посещава психиатри и психолози. Вземала
лекарства за сън. Освен съня си, загубила и личното си спокойствие и здраве.
При протичащо при нея заболяване от Covid-19, ответникът извикал
психиатър и полиция.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че в декларацията по чл. 9, ал. 3
ЗЗДН липсва дата на извършване на деянието от страна на ответника. Нещо
повече, видно от изложените в декларацията твърдения, липсва и конкретно
описание на насилническия акт, за който се твърди да е извършен на
20.04.2021 г., и което да кореспондира с изложеното в молбата за защита. Ето
защо следва да се приеме, че представената декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН
е бланкова – тя не съдържа датата, часа, мястото и останалите обстоятелства,
включително описание на процесните насилнически актове, посочени от
молителката в молбата за защита по ЗЗДН, поради което не представлява
годно доказателствено средство за установяване на твърдените актове на
насилие. Съдът няма право да указва на молителя да представи декларация,
съдържаща всички индивидуализиращи белези на актовете на домашно
насилие, тъй като би нарушил своето безпристрастие /решение № 9239 от
21.12.2016 г. по гр. д. № 4325 / 2016 г. на СГС, II въззивен брачен състав/.
Твърди се от молителката, че декларацията съдържала дата, а именно датата
11.05.2021 г. Това обаче е датата на съставяне на декларацията, а не датата на
извършване на твърдения насилнически акт.
По делото е представено психологическо становище, съставено от психолог
М.М.. Същото е прието от първоинстанционния съд като доказателство по
делото. В него се съдържат констатации относно психическото състояние на
молителката и отражението върху емоционалното състояние на влошените
отношения между нея и съпруга и твърдения акт на насилие. На основание
чл. 13, ал. 2, т. 1, пр. последно ЗЗДН, доказателствени средства в
производството по ЗЗДН могат да бъдат освен допустимите по ГПК
доказателствени средства, също и становища на психолози, консултирали
пострадалото лице. Следва да бъде отбелязано обаче, че доказателствените
средства, визирани в чл. 13, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗЗДН, могат да послужат за
доказването само на настъпилите вредни последици от насилническия акт
(арг. от чл. 4, ал. 3 от ЗЗДН), но не и на неговото авторство /решение № 9239
4
от 21.12.2016 г. по гр. д. № 4325/2016 г. на СГС, II въззивен брачен състав/.
Ето защо представеното психологическо становище не е годно да докаже
извършване на твърдения акт на насилие от страна на ответника.
По делото са представени удостоверения от 2 РУ – СДВР, от които е видно
какви сигнали са били подавани от страните на телефон 112 за периода
16.03.2021 г. – 26.03.2021 г. Доколкото твърденият акт на насилие се сочи да е
бил извършен на 20.04.2021 г., съгласно изложеното в молбата за защита,
удостоверенията, отнасящи се до друг период, се явяват неотносими.
Съобразно изложеното въззивният съд намира, че описаните действия в
молбата за защита, които следва да изпълват фактическия състав по чл. 2, ал.
1 и ал. 2 ЗЗДН, не са установени пълно и главно от въззивницата молителка, а
за съда недоказаният факт е неосъществил се факт – аргумент от чл. 154, ал. 1
ГПК, като в тази връзка неоснователни са доводите на молителката, че при
липса на проведено успешно доказване от страна на ответника, че не е
извършил твърдения акт на насилие, същият следва да се приеме за извършен.
Действително в хода на първоинстанционното производство е била издадена
заповед за незабавна защита по реда на чл. 18 ЗЗДН. Тази заповед обаче се
издава в закрито заседание на съда, без участието на страните и само въз
основа на твърденията в подадената молба, преценени от съда като
съдържащи данни за съответната опасност по чл. 18, ал. 1 ЗЗДН. Целта й е да
предостави временна, но незабавна защита, и да бъдат избегнати възможните
опасности за молителите през времетраенето на делото до окончателното му
решаване. Издаването на заповед по чл. 18 ЗЗДН няма обвързващо действие
за решаващия съдебен състав, доколкото в хода на разгърналия се
състезателен процес е напълно възможно събраните доказателства да оборят
твърденията в подадената молба. Затова и изрично чл. 19 ЗЗДН определя
действието й до издаването на заповедта за защита или до отказа за такава.
Следователно като е приел, че не се обосновава извод за обективно извършен
акт на домашно насилие от страна на ответника Г. И.Д.. спрямо молителката
К. С.Д., и съответно е отказал да издаде заповед за защита в полза на
молителката, с която спрямо ответника да бъдат наложени мерки по ЗЗДН,
първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва
да бъде потвърден. Въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде
оставена без уважение.
По разноските за въззивното производство.
С оглед оставянето на въззивната жалба без уважение и съобразно чл. 11, ал.
3 ЗЗДН, във връзка с чл. 18, ал. 1, във връзка с чл. 16 ТДТКССГПК,
въззивницата К.Д. следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Софийския
градски съд държавна такса по въззивната жалба в размер на 12.50 лева.
С оглед изхода на спора в настоящата инстанция на въззивницата не следва да
бъдат присъждани разноски.
Въззиваемият е претендирал присъждане на разноски за заплатен адвокатски
хонорар в размер от 400 лв., съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.
Реалното заплащане на възнаграждението се установява от представения
договор за правна защита и съдействие (на л. 11 от въззивното дело),
съдържащ и разписка за платената сума. С оглед изхода от спора
5
въззивницата К. С.Д. следва да бъде осъдена да заплати на Г. И.Д.. сумата от
400.00 лева.
Така мотивиран, Софийският градски съд, на основание чл. 17, ал. 5 ЗЗДН
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3301 от 25.10.2021 г. по гр.д. № 27456/2021 г.
на Софийски районен съд, 139 състав.
ОСЪЖДА К. С.Д., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийския
градски съд държавна такса в размер на 12.50 лева (дванадесет лева и
петдесет стотинки).
ОСЪЖДА К. С.Д., ЕГН **********, да заплати на Г. И.Д.., ЕГН *******,
сумата от 400.00 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент
от чл. 17, ал. 6 ЗЗДН.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6