РЕШЕНИЕ
№ 109
гр. Монтана, 10.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и пети
март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Таня Живкова
Александра Нанова
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20241600500089 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от
Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).
Образувано е по повод на въззивна жалба, подадена от „П.к.Б.“
ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, бул. „*“ № *, бл. *,
вх. *, действащо чрез процесуалния си представител юрисконсулт Г.П., срещу
Решение № 255 от 05.06.2023 г., постановено по гр. д. № 2347/2021 г., по
ри
описа на Районен съд-гр. Монтана, 2- състав, поправено с Решение № 31
от 19.01.2024 г. по същото дело, в частта, с която е отхвърлен положителен
установителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 2, вр. чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.
1 от ГПК за приемане за установено, че по отношение на „П.к.Б.“ ЕООД
съществува вземане към Е.И., за разликата над признатата за установена
сума от 590,90 лв. до сумата от 1327,92 лв., представляваща главница и в
частта, с която е отхвърлен искът за установяване на вземане по
отношение на „П.к.Б.“ ЕООД към Е. И., в размер на 608,49 лв.,
представляващо договорно възнаграждение, дължими на основание Договор
за потребителски кредит № * от 31.08.2016 г.
1
В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че
първоинстанционното съдебно решение в частите, в които се обжалва е
неправилно. Счита се, че съдът неоснователно и неправилно е прогласил
процесния договор за недействителен, в резултат на което е стигнал до извод,
че длъжникът следва да върне само чистата стойност на предоставения
кредит. Сочи се, че в процесния договор ясно е посочена методиката на
формирания годишен процент на разходите (ГПР) и е спазена разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Намира се за неправилно заключението на съда, че
кредиторът е посочил по-нисък от действителния размер на ГПР. Твърди се,
че длъжникът е бил информиран за приложимите общи условия и с това, че
изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително
условие за получаване на потребителски кредит и по своя лична преценка, от
момента на сключване на договора, е приел закупуването му. Обстойно се
излага, че възнаграждението по процесните допълнителни услуги се дължи от
кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, респ. не
следва да се включва при изчисляването на ГПР и не противоречи на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Посочва се още, че обстоятелството дали предвидените в
договора допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР е въпрос
относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като
цяло. Счита се, че договорът е напълно действителен и е породил правни
последици за страните. За дължими намира неизплатеният размер на главница
и договорно възнаграждение.
Въз основа на така изложеното, въззивниковото дружество моли за
отмяна на първоинстанционното съдебно решение в обжалваните му части и
за постановяване на ново решение, с което да бъде установено
съществуването на вземане в полза на „П.к.Б.” ЕООД срещу длъжника Е.И.
за главница, над установената сума от 590,90 лв. до претендираната в размер
на 1327,92 лв. (тъй като счита, че от първоначално претендираната главница в
размер на 1831,01 лв. следва да се приспадне единствено платеното по
закупен пакет допълнителни услуги в размер от 503,09 лв.) и договорно
възнаграждение, в размер на 608,49 лв., дължими на основание процесния
договор, ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането.
Претендира се за присъждане на направените разноски, включително по
настоящото производство.
2
В съдебно заседание въззивнивото дружество е редовно призовано, но
не изпраща процесуален представител.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата Е. И., действаща чрез своя
процесуален представител адвокат Н. Б., е подала отговор на въззивната
жалба. Въззивната жалба се счита за неоснователна. Намира се за правилен
изводът на първоинстанционния съд, че кредитното правоотношение между
страните се явява недействително, поради което е присъдил чистата стойност
на кредита. Сочи се, че съобразно поетите от потребителя задължения
размерът на посочения в договора ГПР не съответства на действителния
такъв. Излага се, че размерът на възнаграждението за пакет за допълнителни
услуги не е включен в посочения в договора ГПР, въпреки че разходите за
заплащането му са пряко свързани с договора за кредит. Насочва внимание
към това, че в договора е посочен ГПР в размер на 49,89 %, а съгласно
заключението на вещото лице ГПР е 127,24 %. Счита се, че посочването в
договора за кредит на ГПР, различен от действителния, води до неговата
недействителност. Предвид изложеното, позовавайки се на чл. 23 от ЗПК, се
приема, че въззивниковото дружество има право да претендира връщане само
на предоставената главница по кредита, а не и на възнаградителна лихва.
Въззиваемата моли да бъде постановено решение, с което
първоинстанционното съдебно решение, в обжалваните му части, да бъде
потвърдено. Претендира за присъждане на направените разноски.
В съдебно заседание въззиваемата е редовно призовата, като вместо нея
се явява процесуалният й представител, който поддържа отговора на
подадена въззивна жалба. Представя писмена защита, в която накратко излага
своите доводи от отговора.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения по чл. 259, ал. 1 от
ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана страна-ищец в
първоинстанционното производство, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ
на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима за
разглеждане. Същата отговаря на изискванията на закона за форма и
съдържание по чл. 260 и чл. 261 от ГПК.
Окръжен съд-гр. Монтана, като взе предвид разпоредбите на закона,
относимите доказателства по делото в двете съдебни инстанции,
3
поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните, при така
определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Заповедното производство пред Районен съд-гр. Монтана е образувано
по повод на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК (л. 2, 3 от заповедното дело), подадено от
„П.к.Б.“ ЕООД, в качеството му на кредитор, срещу Е.И. и Н.И., в
качеството им на длъжници, за следните суми: 1831,01 лв.-главница, 608,49
лв.-договорно възнаграждение за периода от 14.05.2017 г. до 14.09.2018 г.,
1221,79 лв.-неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги дължимо до 14.09.2018 г., 771,40 лв.-законна лихва от 14.09.2018 г. до
27.07.2021 г., ведно със законната лихва от 28.07.2021 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 88,65 лв.-заплатена държавна такса и 150,00 лв.-
юрисконсултско възнаграждение. Заявлението е уважено изцяло, като е
издадена Заповед № 434 от 29.07.2021 г. (л. 13 от заповедното дело) за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по ч. гр. д. №1885/2021
г. по описа на Районен съд-гр. Монтана, поправена със Заповед № 520 от
31.08.2021 г. по същото дело (л. 20 от заповедното дело). В срока по чл. 414,
ал. 2 от ГПК всеки от длъжниците е подал писмено възражение (л. 16 от
заповедното дело), с което е възразил срещу издадената заповед.
Исковото производство, по разгледания от Районен съд-гр. Монтана
гражданскоправен спор е образувано по повод на подадена, в
законоустановения по чл. 415, ал. 4 от ГПК едномесечен срок, искова молба
от „П.к.Б.“ ЕООД, в качеството му на ищец, действащо чрез процесуалния
си представител юрисконсулт Р.И., срещу Е.И., в качеството й на ответница.
С нея е предявен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 2,
вр. чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК за съществуване на вземанията по
издадената заповед за изпълнение.
Към първоинстанционното гражданско дело № 2347 от 2021 г., по описа
на Районен съд-гр. Монтана, по което е постановено обжалваното в
настоящото производство решение, на основание чл. 213 от ГПК е съединено
гражданско дело № 2642 от 2021 г., по описа на Районен съд-гр. Монтана (л.
78 от първоинстанционното дело), поради това, че двете дела, имат връзка
помежду си и процесният договор за потребителски кредит е сключен от Е.И.
4
и Н.И., в качеството им на солидарни длъжници. В хода на делото Н. И. е
починал, поради което с протоколно определение на съда (на гърба на л. 82 от
първоинстанционното дело) на негово място са конституирани съпругата му
Е. Х. и малолетната му дъщеря В. И..
В производството пред районния съд са събрани писмени доказателства
и е назначена съдебно-техническа експертиза, заключението по която не е
оспорено от страните.
С първоинстанционното съдебно решение № 255 от 05.06.2023 г.,
постановено по гр. д. № 2347/2021 г., поправено с Решение № 31 от
19.01.2024 г. по същото дело, Районен съд-гр. Монтана е уважил частично
предявения установителен иск, като е признал за установено съществуване
на вземане от „П.к. *“ ЕООД към Е. И. в размер от 590,90 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
*/31.08.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-28.07.2021
г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена
Заповед за изпълнение № */29.07.2021 г. по ч. гр. д. № 1885/2021 г. по описа
на Районен съд-гр. Монтана, като е отхвърлил иска за горницата до пълния
предявен размер от 1831,01 лв. Със същото решение са отхвърлени
предявените искове за установяване на вземания в размер на 608,49 лв.,
представляващо договорно възнаграждение, 1221,79 лв., представляващо
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и 771,40 лв.,
представляващо законна лихва от 14.09.2018 г.-датата на изтичане на
погасителния план до 27.07.2021 г., всички предмет на Заповед за изпълнение
№ */29.07.2021 г. по ч. гр. д. № 1885/2021 г. по описа на Районен съд-гр.
Монтана. Съразмерно с уважената част ответницата е осъдена да заплати
направените в заповедното производство разноски в размер на 35,76 лв. и
направените в исковото производство разноски в размер на 63,53 лв.
Съразмерно с отхвърлената част ищцовото дружество е осъдено да заплати
направените в исковото производство разноски в размер на 1278,67 лв.
Производството спрямо конституираната на мястото на Н.И., В.И., е
прекратено.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за правомощията,
5
които има, при извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК намира, че
решението на първоинстанционния съд е валидно, а в обжалваните му
части е допустимо. Изложените във въззивната жалба доводи за
неправилност на съдебното решение в обжалваните му части въззивният съд
намира за неоснователни.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид изложеното в жалбата и
формулирания петитум намира, че единственият спорен въпрос пред
Окръжен съд-гр. Монтана е съществува ли вземането на „П.к.Б.“ ЕООД
срещу Е.И. за главница над размер от 590,90 лв. до размер от 1327,92 лв. и
за договорно възнаграждение в размер на 608,49 лв., произтичащи от
Договор за потребителски кредит № * от 31.08.2016 г.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови
доказателства.
От приетите по делото писмени доказателства от фактическа страна се
установява, че страните са в облигационно правоотношение от 31.08.2016
г. Въз основа на искане за отпускане на потребителски кредит-П.к. Стандарт
№ */31.08.2016 г. (л. 17-22 от първоинстанционното дело), попълнено от Е.
И., е сключен Договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт №
*/31.08.2016 г. (л. 6, 7 от първоинстанционното дело) между въззивниковото
дружество „П.к. *“ ЕООД, като кредитодател и въззиваемата страна Е. И.,
като кредитополучател, като в полето за подпис на последния, такъв е
положен единствено от Е. И., макар като солидарен длъжник да е посочен и
Н.И., при Общи условия (ОУ), които са неразделна част от договора (л. 9-14
от първоинстанционното дело). Кредитът е в размер на 2300,00 лв., която
сума е преведена, от кредитодателя на кредитополучателя Е. Х., с преводно
нареждане за кредитен превод от 01.09.2016 г. (л. 16 от първоинстанционното
дело). Кредитополучателят се е задължил да върне паричната сума на равни
месечни вноски, всяка от които в размер на 142,19 лв., за период от 24 месеца.
От съдържанието на представения по делото договор се установява, че
уговореният в него годишен процент на разходите е в размер на 49,89 %, а
годишният лихвен процент е в размер на 41,17 %, при лихвен процент на ден
0,11 %. Общото задължение по кредита се равнява на 3412,56 лв.
Между страните на 31.08.2016 г. е подписано и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги (л. 8 от първоинстанционното
6
дело). С него от потребителя Е. Х. е закупен пакет от допълнителни услуги,
като видно от т. VI от договора за кредит той е на стойност 1724,88 лв., която
се заплаща разсрочено по 71,87 лв. на месец.
Общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги
възлиза на сумата от 5137,44 лв., а общият размер на месечната погасителна
вноска 214,06 лв.
По делото няма спор, че посоченият в договора кредитор е
регистриран като финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
поради което може да предоставя заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Така
констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. От друга страна, предоставеният кредит на
въззиваемата като физическо лице представлява предоставяне на финансова
услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и същата има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1
от ДР на ЗЗП.
След извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият
въззивен съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит,
чиято правна регламентация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а
по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 от ЗПК - и в Закона за
защита на потребителите.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК.
Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон е нищожна. Според изричната разпоредба на чл. 22 от
ЗПК, договорът за кредит е недействителен, когато при сключването му са
нарушени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и, ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
7
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори, ако нарушението на тези норми не е
въведено като основание за обжалване (в този смисъл са задължителните
указания, дадени в т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС).
При преценка действителността на процесния договор, съдът намира, че
същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
поради следното:
Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи на
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число и
дължимите на посредниците за сключването на договора ), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т.
1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит. Дефиницията по § 1, т. 1 не съдържа изчерпателно
изброяване на конкретните разходи, които се включват в общия разход по
кредита. Те са формулирани общо като всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати. В § 1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена
легална дефиниция за обща сума, дължима от потребителя, която е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя.
Съгласно чл. 19, ал. 2 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
8
Законодателят изрично в чл. 19, ал. 4 от ЗПК предвижда, че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република *. Клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК, се считат за нищожни.
Видно от договора за потребителски кредит, ОУ и споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, по отношение
на договорения между страните ГПР липсва ясно разписана методика за
начина на изчисляването му и разходите по кредита, от които се формира. На
следващо място, не е ясно как точно е изчислена посочената
в договора фиксирана лихва и как е включена при пресмятането на ГПР. По
този начин е невъзможно да се прецени дали посоченият в договора ГПР
отговаря на действителния и потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. Горното налага извод, че при определяне на ГПР не са
били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, както и, че
клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят е
неравноправна по смисъла на чл. 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и води
до недействителност на договора в неговата цялост.
На следващо място, възнаграждението за допълнителни услуги е пряко
свързано с договора за кредит, известно е на кредитора и е включено в общата
сума по договора, която потребителят трябва да заплати, като предвидените в
пакета услуги (приоритетно разглеждане и изплащане на кредита,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна
на дата на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства) на практика са обслужващи усвояването и управлението на
кредита, поради което не може да се приеме, че се касае за допълнителни
услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Предвидените такива в чл. 10а, ал.
1 от ЗПК нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните
по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане,
ведно с договорената възнаградителна лихва, докато посочените в
споразумението между страните допълнителни услуги, по своята същност
касаят изпълнението на задълженията на потребителя по договора и на
кредитодателя относно приоритетното разглеждане и изплащане на
9
потребителския кредит, които по своята същност са действия по усвояването
и управлението на кредита. Ето защо, с уговарянето на
допълнително възнаграждение за кредитодателя в споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на посочените
суми по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а
фактически представлява прикрити разходи по кредита, с които се надхвърлят
ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Освен, че клаузата,
определяща задължение за плащане на определена сума за включен пакет от
допълнителни услуги е нищожна, тъй като заобикаля закона, въвеждайки
допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство и
надхвърлящи допустимите разходи по кредита, определени в ЗПК, то с нея се
въвежда задължение за потребителя да заплати за правото да договоря с
другата страна-кредитора, за изменение параметрите на сключения договор,
като на потребителя не е гарантиран определен резултат, а същият зависи от
волята на другата страна-кредитора. Предвид това се налага изводът, че
задължението е уговорено с цел получаване на възнаграждение за отпуснатия
кредит над допустимото по закон, скрито възнаграждение, което следва да се
отчете при общия разход по кредита, следователно и да се включи при
изчисляването на ГПР, съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1
от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В конкретната хипотеза е договорено да се
заплаща възнаграждение за допълнителни услуги, заедно с всички останали
задължения по кредита, което реално оскъпява договора за кредит, със сума в
пъти по-голяма от уговорената лихва за ползване на заетата сума и има
характер на скрита възнаградителна лихва, с оглед на което се явява
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
което представлява невярна информация относно общите разходи по кредита,
следва да се окачестви и като нелоялна и заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски
практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия
10
размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по
смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и води до недействителност
на договора в неговата цялост.
Изложеното е основание да се приеме, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, т. 9 и
т. 10 от ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и
договорна лихва или други разходи по кредита. Разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК е императивна и урежда последиците от сключен
недействителен договор за потребителски кредит, като следва да бъде
съобразена и приложена от съда.
От представените писмени доказателства към исковата молба и от
заключението на изготвената съдебно-техническа експертиза (л. 150-154 от
първоинстанционното дело) се установява, че размерът на отпуснатата
главница е 2300,00 лв. От главното вземане въззиваемата е погасила
сумата от 468,99 лв. Следователно дължимият размер на главница, който
следва да бъде заплатен е 1831,01 лв.
От уговореното съгласно чл. 4 от Общите условия към договора
договорно възнаграждение за изтегления кредит, което е в размер на
1112,56 лв., въз основа на съдебно-техническата експертиза става явно, че
въззиваемата е погасила сума в размер на 504,07 лв.
Съгласно сключеното между страните Споразумение за предоставяне на
пакет за допълнителни услуги и чл. 15 от Общите условия по договора,
длъжникът дължи възнаграждение в размер 1724,88 лв., от което видно от
изготвеното заключение по съдебно-техническата експертиза, е заплатена
сума в размер на 503,09 лв.
Заплатена е още лихва за забава в размер на 22,95 лв. и законна лихва
в размер на 210,00 лв.
Сумирано размерът на всичко заплатено от страна на въззиваемата
възлиза общо на 1709,10 лв.
От изложеното следва, че дължима по процесния договор е единствено
главницата и въззивниковото дружество има право да получи само
чистата стойност на кредита в размер на 2300,00 лв. Посочените като
11
погасени суми за договорно възнаграждение, възнаграждение по пакет,
платена лихва за забава и законна лихва, не са дължими от въззиваемата,
респ. въззивниковото дружество неправилно е отнесло част от доброволно
заплатените от въззиваемата суми за погасяване на тези задължения. Иначе
казано цялата заплатена от въззиваемата сума в общ размер от 1709,10 лв. е
послужила за погасяване на главницата. С оглед на това непогасеният
остатък от главницата е в размер на 590,90 лв., за който размер искът за
главницата правилно е уважен, а в останалата част до предявения размер този
иск е отхвърлен. Недължимо е и вземането за договорно възнаграждение
предвид това, че съобразно приложимата в случая императивна норма на чл.
23 от ЗПК, въззиваемата дължи единствено неизплатената част от главницата,
но не й уговорената в полза на въззивниковото дружество възнаградителна
лихва.
Предвид изложеното, решението на Районен съд-гр. Монтана, в
обжалваните части, следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този резултат на делото въззивният съд не следва да ревизира
присъдените на страните разноски в първоинстанционното производство.
Право на присъждане на разноски във въззивното производство на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, има въззиваемата. Въззиваемата страна пред въззивна
инстанция е доказала разноски в размер на 400,00 лв. за адвокатско
възнаграждение, видно от приложения по делото Договор за правна защита и
съдействие (на гърба на л. 11 от делото), сключен между Е. И. и адвокат Н.
Б., за процесуално представителство в производството по разглеждане на
въззивната жалба, в който изрично е посочено, че договорното
възнаграждение е заплатено в брой. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение
№ 6 от 06.10.2012 г., по тълк. д. № 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС, в този случай
договорът има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не
само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.
Решението по настоящото въззивно гражданско дело не подлежи на
касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1
от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
12
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 255 от 05.06.2023 г. , постановено по гр.
ри
д. № 2347/2021 г., по описа на Районен съд-гр. Монтана, 2- състав,
поправено с Решение № 31 от 19.01.2024 г. по същото дело, в обжалваните
части, като правилно.
ОСЪЖДА „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление
гр. *, бул. „*“ № *, бл. *, вх. *, да заплати на Е. И., ЕГН **********, с адрес
гр. *, ул. „*“ № *, сумата от 400,00 лв., представляваща направени във
въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13