№ 31
гр. Пловдив, 30.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Георги В. Чамбов
Членове:Емил Люб. Митев
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Георги В. Чамбов Въззивно търговско дело №
20225001000547 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от адв. Б. з. против решение № 63 от
25.02.2022 г., постановено по т.д. № 560 по описа за 2020 г. на Окръжен съд
Пловдив, с което:
- са отхвърлени предявените от И. Н. К. и М. Т. К., срещу
„Застрахователно акционерно дружество ДБ:ЖЗ“АД искове за заплащане на
сумата по 45 000 лв. на всяка от тях, ведно със законна лихва от 28.08.2017 г.,
до окончателното плащане, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди вследствие смъртта на И. Н. К., настъпила при пътнотранспортно
произшествие на 11.08.2017 г., в гр. П., бул. "Н. Ц.", причинено виновно при
управление на моторно превозно средство - лек автомобил С*** с рег. №
********, за който автомобил е сключен договор за застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите със „Застрахователно акционерно
дружество ДБ:ЖЗ“АД;
- са осъдени И. Н. К. и М. Т. К. да заплатят на „Застрахователно
акционерно дружество ДБ:ЖЗ“ АД, сумата 475 лв. - деловодни разноски по
т.д. № 560/2020 г. на ПОС, XVI с.
Ищците И. Н. К. и М. Т. К. чрез процесуалния си представител обжалват
решението изразявайки становище, че същото е неправилно и
незаконосъобразно. Искането е да се отмени обжалваното решение и да се
постанови друго, с което да се уважат предявените искове изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
1
от „Застрахователно акционерно дружество ДБ:ЖЗ“ АД, с който се изразява
становище, че обжалваното решение е правилно, поради което се иска същото
да се потвърди.
От ответника е постъпила въззивна частна жалба против определение
№ 531 от 20.05.2022 г., постановено по същото т.д. № 560/2020 г. на ПОС, с
което е оставена без уважение молбата на дружеството молбата за изменение
на решение № 63 от 25.02.2022 г., постановено по т.д. №560/2020 г. в частта
му относно разноските. Искането е определението да се отмени и да се
постанови друго, с което да се измени постановеното решение в частта за
разноските като се увеличи размера на присъдените в полза на
Застрахователно акционерно дружество ДБ:ЖЗ“АД разноски до пълния им
установен размер. Претендира се присъждането на деловодни разноски и за
въззивното производство.
Ищците чрез процесуалния си представител са изразили становище, че
въззивната частна жалба е неоснователна и че следва да се потвърди
обжалваното определение.
Третото лице помагач на страната на ответника И. Б. Ч. не е изразил
становище по постъпилите въззивни жалби.
Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства, във връзка с изложените оплаквания и възражения на
страните, приема за установено следното:
Производството пред Окръжен съд Пловдив е образувано по предявени
от И. Н. К. и М. Т. К. против „Застрахователно акционерно дружество
ДБ:ЖЗ“АД субективно съединени осъдителни искове, за заплащане на сумата
по 45 000 лв. за всяка от ищците, ведно със законна лихва от 28.08.2017 г. до
окончателното плащане, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди вследствие смъртта на техния внук - И. Н. К., настъпила при
пътнотранспортно произшествие на 11.08.2017 г., в гр. П., бул. "Н. Ц.",
причинено виновно при управление на моторно превозно средство - лек
автомобил „С***-**“ с рег. № ********, за който автомобил е сключен
договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със
„Застрахователно акционерно дружество ДБ:ЖЗ“АД.
Исковете се основават на следните, установени по делото и поначало
безспорни факти:
В резултат на ПТП, настъпило на 11.08.2017 г. около 22:00 ч., в гр. П., на
бул. "Н. Ц.", причинено от третото лице И. Б. Ч., при управлението на л.а.
„С***-**“ с peг. № ********, е причинени смъртта на пътуващия в лекия
автомобил И. Н. К. – внук на ищците.
С влязла в сила присъда № 47/29.05.2019 г., постановена по н.о.х.д. №
781/2019 г. на ОС Пловдив, са установени със задължителна сила за
гражданския съд извършването на деянието, вследствие на което е настъпил
вредоносния резултат – смъртта на внука на ищците, противоправността на
деянието и виновността на делинквента И. Б. Ч.,.
Предвид безспорния факт, че за автомобила, при управлението на който е
настъпило процесното ПТП, е имало сключена застраховка "Гражданска
отговорност" към датата на произшествието, за период от 09.09.2016 г. до
2
09.09.2017 г., ищците са предявили писмена претенция за заплащане на
обезщетения за неимуществени вреди към застрахователя на 07.02.2020 г. На
05.05.2020 г. на всяка от тях е изплатена сумата от 5 000 лв. - обезщетение по
щета ****-******/**** г.
Частичното удовлетворяване на молбите е обусловило правния интерес
на ищците от предявяване на исковете, за разликата до пълните заявени
размери на обезщетенията.
Исковете се основават на разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ, предявени
при спазване на процедурата по чл. 498, ал. 3, вр. чл. 496, вр. чл. 380 КЗ.
Установените по делото обстоятелства относно факта на настъпилото по
вина на третото лице ПТП, причинната връзка между деянието и смъртта на
И. К., както и наличието на валидна действаща застраховка гражданска
отговорност на автомобилистите между делинквента и ответното
застрахователно дружество, в случая са необходими, но не и достатъчни
условия, за да приеме, че е възникнала отговорността на застрахователя по
прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ.
Предвид своевременно направените възражения на ответника за липсата
на активна материалноправна легитимация на ищците по предявените искове,
основният спорен въпрос е дали ищците попадат в кръга на лицата, имащи
право на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от
смъртта на техния внук.
За да отхвърли предявените искове, Окръжен съд Пловдив е приел, че
въпреки установената привързаност между ищците и техния внук, въпреки
помощта, която същите са оказвали на родителите при неговото
отглеждането, съответно помощта и подкрепата, която той им е оказвал
впоследствие, отношенията между тях са били нормални за конкретната
родствена връзка и присъщи за нея, и не са се отличавали с особена
изключителност в сравнение с нормално присъщите за такава родствена
връзка отношения.
Изложените в тази насока доводи на първоинстанционният съд се
споделят напълно от настоящата инстанция, като с оглед на изразените във
въззивната жалба и отговора становища на страните, е необходимо да се
допълни следното:
С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС, на което се е позовал и първоинстанционният съд,
действително е разширен кръгът на лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961
г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., които са материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък. В
този кръг по изключение са включени и други лица, които са създало трайна
и дълбока емоционална връзка с починалия и които търпят от неговата смърт
продължителни болки и страдания, поради което е справедливо да бъдат
обезщетени.
Принципът, от който изхожда Върховният съд в Тълкувателно решение
№ 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК, при определяне кръга
на правоимащите да получат обезщетение, е този на справедливостта,
основаващ се на идентичността в отношенията, създадени между пострадалия
3
при непозволено увреждане и други лица, извън кръга на тези по т. 2 от
ППВС № 4/61 год. Възприето е, че установяването на такава идентичност е
въпрос на преценка за всеки конкретен случай, предвид наличието на родство
между пострадалия и ищеца, продължителността на съвместното им
съжителство или връзка, отношения на привързаност и полагане на взаимни
грижи и пр.
В конкретния случай, действителните отношения между ищците и
пострадалия приживе се установяват от показанията на разпитаните в
първоинистанционното производство свидетелите Б. С., И. Г. и В. И.
Обстоятелствата, установени с показанията на тези свидетели обаче
създават твърде обобщена представа за отношенията между ищците и техния
внук И. приживе. Съответно - не създават пълна и задълбочена представа за
индивидуалните отношения между всеки от ищците с техния внук, представа,
която да сочи на някакви характерни особености и уникалност в конкретната
връзка между тях, и от които да се изведат белезите на изключителност във
всяка от тези връзки.
Установените въз основа на показанията на свидетелите факти: че
ищците били много близки с внука си; че общували постоянно; че между тях
съществувала силна връзка; че той бил тяхна опора, посещавал ги често,
помагал им в земеделската работа, превозвал ги е до града при необходимост,
не обуславят извод за изключителност на отношенията между тримата, за
някаква трайна и изключителна емоционална връзка, аналогична на
отношенията между родител и дете. В тази връзка следва да се отбележи, че
ищците живеят в различни населени места, отделно от децата си и от своя
внук, че с оглед възрастта и здравословното си състояние, се справят без
особени усилия с ежедневните си задължения, като и получават необходимата
помощ и подкрепа от своите деца и близки.
Установените факти относно връзката между ищците и техния внук
сочат на обичайна родствена връзка между поколенията, характеризираща се
с традиционни за българското общество отношения на уважение, обич,
подкрепа и взаимопомощ между близки роднини. Подобни отношения са по-
скоро правило, а не изключение в съвременните семейства, чиито членове са
възпитани в обичайните житейски ценности, морал и нравственост.
В този смисъл установеното от свидетелските показания духовно,
емоционално и дори материално съдържание на отношенията между ищците
и техния внук приживе, не надхвърля или не се отличава с някаква
изключителност, уникалност и дълбочина в сравнение с традиционните за
българските семейства връзки и отношения между баби и внуци.
Не са установени факти за полагане на грижи и помощ, както и за
такава материална, емоционална подкрепа и доверие между баби и внук
извън нормалните, които от една страда да компенсират евентуална липса на
привързаност, разбирателство и добри чувства от страна на техните деца или
други близки родственици, а от друга - да са оказали толкова трайно и
съществено влияние върху живота и съзнанието на всяка от ищците, че то да
съответства в голяма степен на въздействието, произтичащо от грижи,
закрила и подкрепа на рождените им деца.
4
В конкретния случай, установените по делото факти, че ищците са
възходящи на пострадалия, че често били посещавани от него, че между тях
съществували отношения на обич, разбирателство и подкрепа, че са били в
добри отношения и са получавали неговата помощ, не са достатъчни, за да се
изведе наличието на такава дълбока емоционална и житейска връзка,
наподобяваща в голяма степен връзката между родител и деца, заради
съдържанието на която ищците да търпят морални болки и страдания от
смъртта на своя внук, сравними по интензитет и продължителност с болките и
страданията на най-близките.
Изводът е, че само наличието на родствена връзка, както и описаните
отношения между ищците и пострадалия при процесното ПТП техен внук не
са достатъчни, за да се направи извод, че попадат в категорията на лицата,
визирани в посочените постановления, имащи право на обезщетение за
претърпените вследствие смъртта на техни близки вреди.
Крайният извод е, че постановеното в същия смисъл решение на
Окръжен съд Пловдив е правилно и следва да се потвърди.
По частната жалба на ответника „Застрахователно акционерно
дружество ДБ:ЖЗ“ АД:
С обжалваното определение Окръжен съд Пловдив е оставил без
уважение молбата на дружеството молбата за изменение на решение № 63 от
25.02.2022 г., постановено по т.д. № 560/2020 г., в частта му относно
разноските и по-точно за увеличаване им до действително установения им
размер от 1900 лева.
Присъждайки само сумата от 475 лева като част от установените
разноски, първоинстанционният съд е приел, че разликата до пълния
установен размер от 1900 лева или 1425 лева е недължима, тъй като била
свързана с направени разходи /депозити за експертизи и разпит на един
свидетел/ във връзка с доказването на факти относно възражения, които съдът
е приел за неоснователни. В тази насока окръжният съд е приел, че
доколкото част от разноските били са свързани с възражението на ответника
за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, което
възражение съдът е преценил като неоснователно, тези разноски следва да
бъдат за сметка на страната, поддържала тези възражения. Това следвало от
общия принцип в гражданския процес, че разноските се поемали от
предизвикалата ги страна, която в конкретния случай бил застрахователят,
предизвикал въпросните разходи с неоснователното си възражение за
съпричиняване.
Изложените в подкрепа на обжалваното определение изводи на
първоинстанционния не намират опора в процесуалния закон, поради което
не могат да бъдат подкрепени.
Правото на ответника да се брани срещу повдигнатия против него
правен спор, като с оглед предмета на този спор противопостави всички
допустими и относими към спорното правоотношение възражения и да сочи
доказателства в тяхна подкрепа, произтича изрично от нормите на чл.6, чл.8,
чл. 9, чл.131, чл. 146 и сл. ГПК. Нещо повече – процесуалният закон го
задължава под риск от преклудиране на тези му права, да направи
5
възраженията си и да посочи доказателства в тяхна подкрепа в конкретно
определени срокове. В длъжност на съда е да определи относимостта на
заявените от страните твърдения и възражения към спора, съответно да
прецени относимостта и допустимостта на сочените в тяхна подкрепа
доказателства, да допусне или да не допусне събирането им. Във всички
случаи, първопричина за упражняването на тези процесуални права и
изпълнението на съответните процесуални задължения, е предизвиканият от
ищеца с предявяване на иска правен спор.
От изложеното следва, че липсва процесуално основание дължимостта
на сторените от страните разходи да се обвързва с доказването на конкретни
твърдения или възражания в процеса, извън конкретно предвидените в
разпоредбите на чл. 78 ГПК хипотези.
Решението за присъждане на разноски в полза на страната е обусловено
от крайния изход от спора, а не от относимостта на тези разноски към
доказването на релевантни за спорното правоотношение факти. В конкретния
случай е приложимо правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК, поради което в полза на
ответното дружество следва да се присъдят сторените в
първоинстанционното производство разноски в пълен размер. В този смисъл
следва да се отмени обжалваното определение и постановеното решение да се
измени в частта за разноските, като в полза на ответното дружество се
присъди допълнително сумата от 1425 лева.
В полза на въззиваемия „Застрахователно акционерно дружество
ДБ:ЖЗ“АД следва да се присъдят и сторените по делото разноски за
въззивното производство, които възлизат на 465 лева, от които 450 лева за
адвокатско възнаграждение за представлявалия дружеството юрисконсулт и
15 лева внесена държавна такса за частната жалба.
Мотивиран от горното, Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 63 от 25.02.2022 г., постановено по т.д.
№ 560 по описа за 2020 г. на Окръжен съд Пловдив.
ОТМЕНЯ определение № 531 от 20.05.2022 г., постановено по т.д. №
560 по описа за 2020 г. на Окръжен съд Пловдив, като вместо това
постановява:
ИЗМЕНЯ решение № 63 от 25.02.2022 г., постановено по т.д. № 560 по
описа за 2020 г. на Окръжен съд Пловдив, в частта за разноските, като
ОСЪЖДА И. Н. К., ЕГН ********** и М. Т. К., ЕГН ********** да заплатят
на „Застрахователно акционерно дружество ДБ:ЖЗ“АД, ЕИК *********,
сумата 1425 лева допълнително към присъдената сума 475 лв. или - общо
сумата 1900 лева /хиляда и деветстотин лева/ - деловодни разноски по т.д.
№ 560/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, XVI с.
ОСЪЖДА И. Н. К., ЕГН ********** и М. Т. К., ЕГН********** да
6
заплатят на „Застрахователно акционерно дружество ДБ:ЖЗ“АД, ЕИК
*********, сумата 475 лева - деловодни разноски за производството по в.т.д.
№ 54 по описа за 2022 г. на Апелативен съд Пловдив.
Решението е постановено при участието на И. Б. Ч., ЕГН **********,
като трето лице-помагач на „Застрахователно акционерно дружество ДБ:ЖЗ“
АД.
Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страната при условията на чл. 280 и сл. от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7