Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 05.04.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 4792 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 265191 от 05.11.2019 г., постановено по гр. д. № 74567/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 60-ти състав, е осъден ответникът „Ц.А.С.“ ЕООД да заплати на ищеца „Ф.Ф.“ АД следните суми: по иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД сумата 25 000 /двадесет и пет хиляди/ лева, представляваща главница по договор за паричен заем № 7005192 от 31.05.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 22.10.2018 г., до окончателното изплащане на дължимата сума; по иска с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД сумата 17 210,81 /седемнадесет хиляди двеста и десет лева и 81 ст./ лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 09.07.2017 г. до 04.06.2018 г.; по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сумата 1 204,10 /хиляда двеста и четири лева и 10 ст./ лева, представляваща неустойка за забава върху главницата за периода от 13.07.2017 г. до 15.05.2018 г.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Ц.А.С.“ ЕООД, в която се излагат доводи за неговата неправилност. Сочи се, че ответното дружество е изпаднало в просрочие на 10.07.2017 г., като не е платили първата от всички дванадесет вноски по погасителния план, което е било и основание за обявяване на предсрочна изискуемост на процесния заем и изчисляване размера на неустойката и лихвата за забава съгласно чл. 10 и чл. 11 от договора, или сума в общ размер на 9 250 лева. Счита се, че вместо да обяви предсрочната изискуемост, ищецът е бездействал, за да предяви в настоящия процес целия размер на договорната лихва в размер на сумата от 17 210,81 лева. Твърди се, че първоинстанционният съд не е съобразил исковата претенция с представените по делото доказателства – договор за паричен заем и ипотечен акт. По тези съображения се отправя искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК ищецът „Ф.Ф.“ АД е депозирал отговор на въззивната жалба, в който се излагат съображения за нейната  неоснователност и за оставянето й без уважение, съответно за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е  неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, настоящият въззивен съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, а с оглед релевираните от жалбоподателя доводи, същото е и правилно.

Софийски районен съд е бил сезиран с искове от „Ф.Ф.“ АД срещу „Ц.А.С.“ ЕООД, както следва: иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 25 000 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № 7005192 от 31.05.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 17 210,81 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 09.07.2017 г. до 04.06.2018 г.; иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1204,10 лева, представляваща неустойка за забава върху главницата за периода от 13.07.2017 г. до 15.05.2018 г.

В исковата си молба ищецът излага, че между страните бил сключен договор за паричен заем № 7005192 от 31.05.2017 г., по силата на който на ответника бил отпуснат паричен заем в размер на 25 000 лева за срок от 12 месеца. Ответникът се задължил да върне получената сума, ведно с договорна възнаградителна лихва или всичко общо в размер на 40 950 лева на 12 месечни вноски в срок до 04.06.2018 г. По договора за заем ответникът не бил извършвал плащания, въпреки настъпването на падежа на месечните вноски. Поради това била начислена и неустойка за забава. Ето защо е отправено искане до съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е подал писмен отговор на исковата молба, в който същият е признал изцяло предявените искове по основание и размер, като е изразил желание за сключване на съдебна спогодба. Посочил е, че за ответното дружество  било невъзможно да заплати претендираните суми наведнъж изцяло.

Предвид процесуалното поведение на ответника, преди първото насрочено по делото открито съдебно заседание пред СРС е постъпила молба от ищеца, в която е направено искане за постановяване на решение по реда на чл. 237, ал. 1 от ГПК - при признание на иска.

В съдебното заседание на 28.10.2019 г. първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 237 от ГПК, поради което е прекратил съдебното дирене и е обявил, че ще те произнесе с решение при признание на иска.

Приложимият Граждански процесуален кодекс е уредил с нормата на чл. 237, ал. 1 правната възможност на съда да постанови по искане на ищеца срещу ответника решение при признание на иска, при което не се излагат мотиви за съществуването на предявените материални права. Решението се мотивира с факта, че предявените искове се признават– чл. 237, ал. 2 от ГПК, като в мотивите на същото не се съдържат изводи относно съществуването и параметрите на материалното правоотношение, т. е. няма обсъждане по същество на спора, тъй като след признанието на иска спор не съществува. Единствената проверка, която съдът извършва, е за наличието на формалните изисквания за постановяване на решение при признаване на иска. Решението при признание на иск не е резултат от проведено съдебно дирене, поради което и не може да бъде квалифицирано като правилно или неправилно - в този смисъл е определение № 256 от 17.02.2014 г. на ВКС, ІІІ ГО по гр. д. № 5880/13 г. Затова и дължимата от въззивната инстанция проверка на първоинстанционното решение е ограничена само до законосъобразността му, включваща единствено преценка за наличието на предпоставките по чл. 237 от ГПК.

Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 от ГПК дава правна възможност на ищеца при заявено признание на иска от страна на ответника, да поиска от съда да бъде постановено решение, с което да се уважат исковете съобразно признанието, като на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК е достатъчно решаващият съд да обоснове своя съдебен акт с указанието, че то се постановява при признание на иска, в случай че не са налице уредените в чл. 237, ал. 3 от ГПК отрицателни процесуални предпоставки – признатото право да не противоречи на закона и на добрите нрави и да не е признато право, с което страната не може да се разпорежда.

В настоящия случай при гореустановената фактическа обстановка въззивният съд приема, че обжалваното решение е постановено при спазване на нормата на 237 от ГПК: заявено е изрично признание на исковете от ответника в отговора му на искова молба -  признатите вземания са парични притезания за главница по договор за паричен заем № 7005192 от 31.05.2017 г., договорна възнаградителна лихва за периода от 09.07.2017 г. до 04.06.2018 г. и неустойка за забава върху главницата за периода от 13.07.2017 г. до 15.05.2018 г., с които ответникът може да се разпорежда и които не противоречат на закона и на добрите нрави, налице е и изрично искане на ищеца за постановяване на решението по чл. 237 от ГПК – при признание на иска.

При този изход на спора, направените от ищеца и своевременно поискани разноски за исковото производство пред районния съд правилно са възложени в тежест на ответното дружество.

Предвид изложеното, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има единствено въззиваемият. Същият е претендирал такива в размер на сумата от 2 000 лева – адвокатско възнаграждение, за което по делото са налице доказателства за реалното им извършване. Предвид своевременно наведеното от жалбоподателя възражение за прекомерност, съставът на СГС намира, че същото се явява основателно, доколкото настоящото дело не се отличава с фактическата и правна сложност, а извършените от процесуалния представител на въззиваемия процесуални действия са се ограничили до подаване на отговор на въззивна жалба и явяване в проведеното пред СГС открито съдебно заседание. Затова претендираното от „Ф.Ф.“ АД адвокатско възнаграждение следва да се намали до предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №1/2004 г. минимум, а именно до сумата от 1 832,45 лева. Съответно, „Ц.А.С.“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от 1 832,45 лева – разноски във въззивното производство.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 265191 от 05.11.2019 г., постановено по гр. д. № 74567/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 60-ти състав.

ОСЪЖДА „Ц.А.С.“ ЕООД, с ЕИК*********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „Ф.Ф.“ АД, с ЕИК*********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 1 832,45 лева – разноски пред въззивната инстанция

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.                              

 

 

 

                      2.