О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ ……../23.02.2021 г., гр. Варна
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав,
в закрито заседание, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
като разгледа гр. д. № 13178 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано
по предявен иск от „Е.е.Ч.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** срещу В.В.К., с
адрес: *** за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 21000,00 лв.
– обезщетение за причинени на ищеца в качеството му на работодател вреди, които
ответникът в качеството му на служител е причинил при осъществяване на
трудовите си задължения, на основание чл. 203, ал.1 вр.
чл. 206, ал.2 от КТ.
Излагат се твърдения, че страните са
били валидно обвързани по трудово правоотношение, което е възникнало на
основание трудов договор от 08.06.2018 г. за длъжността „Ръководител в
строителството“, и което трудово правоотношение е прекратено на 21.01.2019 г. Излага
се, че основното задължение на ответника е било да отговаря и ръководи наетите
от ищеца работници, които били командировани на корабостроителната платформа на
„Вард Тулча“, където
инсталирали водопроводна и друга тръбна мрежа на кораби. Излага, че
възнаграждението на ищеца по договора с „Вард Тулча“ е определяно от записаните и фактурирани
човекочасове. Сочи, че поради неизпълнение на трудовите си задължения ответникът
не е записвал часове на служителите, не е изплащал справки за това на ищеца и
не е фактурирал предприятието ползвател на работна ръка. В резултат от това ищцовото дружество е заплатило трудови възнаграждения без
да реализира приход. Посочва се, че ищецът е узнал за вредата след прекратяване
на ТПО с ответника, и не е ангажирал отговорността на служителя по реда на чл.
210, ал.1 от КТ. Сочи, че е узнал за вредата в началото на 2020 г. при
рекапитулация на финансовия резултат за 2019 г.
Макар
исковата претенция да продължава да страда от нередовности
предвид продължаващата липса на надлежни твърдения за начина, по който е
формиран размерът на претърпяната от ищеца вреда настъпила от действията на
ответника, негов служител, съдът намира, че настоящото производство е
недопустимо по следните съображения:
Предмет на съдебното производство е
ангажирането на ограничена имуществена отговорност на ответника, в която връзка
са и изричните твърдения на ищеца. Ограничената имуществена отговорност се
реализира по правилата на чл. 210 от КТ. Процедурата изисква провеждане на
изрично рекламационно производство, което е условие
за допустимост за съдебно разглеждане на предявеният иск. Процедурата започва с издаване на заповед по
чл. 210, ал.1 КТ от работодателя, с която се определя основанието и размера на
отговорността. В общата хипотеза в случай, че заповедта не бъде оспорена от
работника или служителя в определението от закона срокове, то въз основа на нея
се осъществяват удръжки от дължимото на работника или служителя трудово
възнаграждение. В разпоредбата на чл. 210, ал.5 от КТ се урежда хипотеза, при
която поради прекратяване на ТПО, заповедта по чл. 210, ал.1 от КТ не може да
осъществи своето компенсаторно действие, при което изрично се посочва, че въз
основа на тази заповед по чл. 210, ал.1 от КТ, работодателя може да поиска да
се снабди със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Едва в заповедното производство вече бившият работник или служител може да
депозира своето възражение по реда на чл. 414 от ГПК, при което да бъдат дадени
указания на кредитора – бивш работодател за предявяване на установителен
на иск по реда на чл. 422 от ГПК.
При действието на ГПК от 1952г. (отм.)
ВКС е приемал практиката, че възможността на работодателя да се снабди с
изпълнителен лист по чл. 210, ал.5 от ГПК (отм.) не го лишава от възможността
да предяви претенцията си и по исков ред, за да се снабди с осъдително съдебно
решение, което да се ползва със СПН и изпълнителна сила – определение по
ч.гр.дело № 69/2004г. ВКС, ІІІ г.о. Така приетото разбиране, макар и по реда на
отменения процесуален закон, съдът намира, че запазва приложението си и по
актуалния ГПК. Не следва да бъде отречена възможността на работодателя, който
вместо да сезира съда с депозиране на заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, да предяви направо
осъдителен иск срещу бившия работник или служител с предмет вземане произтичащо
от причинени му вреди, като по този начин ангажира ограничената имуществена
отговорност на работника или служителя.
Тази възможност на работодателя да сезира съда с осъдителен иск вместо
да депозира заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, обаче следва да се тълкува с оглед задължението
му, което предвижда разпоредбата на чл. 210, ал.5 от КТ, която разпоредба
изрично препраща към посоченото задължение на работодателя по чл.210, ал.1 от КТ,
а именно да издаде заповед, с която да определи основанието и размера на
отговорността. В заключение следва да бъде посочено, независимо от това дали
работодателя при прекратено ТПО ще се възползва от възможността да депозира
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение или
направо ще предяви осъдителни иск, то той преди да сезира съда следва да
изпълни задълженията си по чл. 210, ал.1 от КТ.
Следователно съдебното производство е
допустимо само ако е изпълнена процедурата посочена в разпоредбата на чл. 210,
ал.1- ал.4 от КТ. Работодателя няма право на директен иск за осъществяване на
ограничената имуществена отговорност на работника или служителя. Наличието на
тази специална процедура дерогира прякото предявяване
на иск, поради което предявеният иск е недопустим (в този смисъл Решение № 619
от 19.06.2002 г. на ВКС по гр. д. № 913/2001 г., III г. о., Определение № 1235
от 2.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 390/2012 г., III г. о.).
Допълнителен аргумент в подкрепа на
горната теза са и уредените в полза на работника/служителя специални давностни срокове в чл. 210,ал.2 от КТ, за издаване на
заповедта по чл. 210, ал.1 от КТ.
Съгласно чл. 210, ал.2 от КТ заповедта
се издава в 1-месечен срок от откриването на вредата или от плащането на сумата
на третото лице, но не по-късно от 1 година от причиняването ѝ, а когато
вредата е причинена от ръководител или при извършване на отчетническа дейност -
в 3-месечен срок от откриването ѝ, но не по-късно от 5 години от нейното
причиняване. Няма спор в съдебната практика, че тези срокове са преклузивни и пропускането им погасява отговорността на
работника или служителя, респективно и вземането на работодателя за обезщетение.
При това положение ако се приеме, че при прекратено ТПО работодателят може да
реализира ограничената имуществена отговорност на работника/служителя без да
дължи издаване на заповед по чл. 210, ал.1 от КТ в рамките на специалните преклузивни срокове, то и спрямо вземането за обезщетение
предявено по общия исков ред ще е приложима единствено далече по-дългата обща
петгодишна погасителна давност. Така служителите с прекратено ТПО очевидно ще
бъдат поставени в по-неблагоприятно правно положение от тези, които продължават
да престират труд при работодателя, на когото са причинили
вреди. Изложеното добре илюстрира и разумът на законодателя да въведе изрично
задължение за работодателите да издават заповед по чл. 210, ал.1 от КТ не само
като инструмент за облекчено събиране на дължимите суми от служителите чрез
удръжки при действащо между страните ТПО, но и като изричен акт на
работодателя, спрямо чиято дата на издаване може да се прецени от съда дали са
спазени специалните давностни срокове, уредени в
полза на работниците/служителите.
В обобщение издаването на заповед по чл.
210, ал.1 от КТ е условие за допустимост на предявеният иск за ангажиране на
ограничената имуществена отговорност на ответника, за което обстоятелство съдът
следи служебно по време на процеса. В случая ищецът изрично е посочил, че ТПО с
ответника е прекратено на 21.01.2019 г., за вредата е узнал в началото на 2020
г., а заповед по чл. 210, ал.1 от КТ не е издадена. Поради липсата на такава запоевд, т.е. на специфичната процесуална предпоставка
уредена в КТ, производството по делото следва да бъде прекратено като недопустимо.
Водим от горното, съдът
О
П Р Е Д Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА
като недопустимо производството по гр.д. № 13179/2020
г. на Варненски районен съд, ХХ състав,
на основание чл. 130 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба
пред Варненския окръжен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС
от определението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: