Р Е Ш Е Н ИЕ
№ 260069
Гр. Пловдив, 15.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Наказателно
Отделение, в публично съдебно заседание на петнадесети септември през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА СТАНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. МИГЛЕНА МАРКОВА
2. СИЛВИЯ АЛЕКСОВА
при секретаря
Стефани Калоферова и с участието на прокурор Борис Мендев, като разгледа
докладваното от
младши съдия
Алексова в.н.о.х.д. № 1439/2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
С
Присъда № 55/19.02.2020 г. по н.о.х.д. № 5998/2019 г. по описа на Пловдивския
районен съд, II-ри
наказателен състав, подсъдимият П.М.Д., роден на *** ***, обл. П.в, българин,
български гражданин, със средно образование, безработен, неженен, неосъждан, с
ЕГН **********, е признат за невинен за това, че на 08.02.2018 г. в гр.Пловдив,
пред съд – Районен съд гр. Пловдив, ХХІІ граждански състав, като свидетел по
гражданско дело № 16844/2017 год. по описа на Районен съд гр.Пловдив, устно
съзнателно е потвърдил неистина, като е заявил следното: „… 3-4 дена след това
бяхме на гости у бабата на М. и там го видях без лепенка, 4-5 дни след
инцидента имаше драскотина. …“, поради което и на основание чл.304 от НПК го е
оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 290 ал.1 от НК.
Срещу
присъдата са постъпили протест с вх. № 15422/28.02.2020 г. и Допълнение към
протест с вх. № 37174/01.07.2020 г. от Е.Б. – прокурор при Районна прокуратура
– гр. Пловдив, с които се иска постановената присъда да бъде отменена и да се
постанови осъдителна такава. Излагат се съображения за неправилност и
необоснованост на атакувания съдебен акт. Твърди се, че показанията на
подсъдимия, в качеството му на свидетел пред съд – Районен съд гр. Пловдив,
ХХІІ граждански състав, са били от изключително значение за установяване на
фактическата обстановка по воденото гражданско дело и са били свързани изцяло с
предмета на доказване. Сочи се, че подсъдимият, с оглед физическата и
психическата си зрялост, може да прави разлика относно времеви интервал в дни, както
и да възприема драскотини, рани и др. Изтъква се, че районният съд е кредитирал
показанията на определени свидетели, които взаимно си противоречат.
В
срока по чл. 322 от НПК не са постъпили писмени възражения от подсъдимия или
неговия защитник срещу подадения протест.
В
съдебно заседание на 15.09.2020 г. представителят на Окръжна прокуратура – гр.
Пловдив, поддържа внесения протест и допълнението към него. Аргуменитра, че,
дадените от Д. свидетелски показания, са отразили неотговарящи на истината
обстоятелства и пледира за съставомерност на деянието и доказаност на
обвинението.
Защитникът
на подсъдимия – адв. П., моли съда да остави без уважение протеста на Районна
прокуратура – гр. Пловдив и да потвърди присъдата като правилна и законосъобразна.
Счита, че показанията на Д. не са повлияли на гражданския съд при решаване на
делото и фактът, че не им е дадена вяра, не означава, че подсъдимият е
лъжесвидетелствал.
Подсъдимият
П.М.Д. поддържа казаното от защитника му и в последната си дума моли съда да
потвърди присъдата на Пловдивския районен съд.
Пловдивски
окръжен съд, като съобрази изложените от страните доводи
и служебно провери правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното:
Производството пред първа
инстанция е протекло по реда на глава XXVII от НПК, в
частност по чл. 371, т. 1 от НПК, като е одобрено да не се разпитват
свидетелите – Р. М., Л. Д., Й. Д., Г. Б.и М.Щ..
Присъдата на Пловдивския районен съд е
постановена при пълното, всестранно и точно изясняване на фактическата
обстановка по делото. Направен е задълбочен анализ на събраните по делото
доказателства, въз основа на което правилно е прието следното:
В с. Ц., обл.
П., на 21.08.2017 г., около 19:00 часа, М. Д. /роден на *** г./ е бил ухапан от
куче, порода „Алабай“, чиито собственици са С. Б. и М.В., също живущи в с. Ц.
По времето на инцидента С Б. не бил в дома си, като за кучето се грижела М. В..
Вследствие на ухапването, М.Д. е получил две разкъсно-контузни рани в лявата
челно-слепоочна област на главата, както и множество драскотини по върха на
носа – разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от
Наказателния кодекс. След инцидента М. Д. бил отведен в УМБАЛ „Свети Георги“,
където му била оказана медицинска помощ. На 21.08.2017 г. същият бил приет в
клиника по лицево-челюстна хирургия при УМБАЛ „Свети Георги“, като раната му
била зашита с 5 конеца и на лицето му била поставена лепенка. Отново на
21.08.2017 г. М. Д. е изписан от клиниката като е закаран в с. Ц. при баба си
по бащина линия – свидетелката Е.Д.. На 22.08.2017 г. свидетелят Р.М.– дядо на М.
Д. по майчина линия, завел внука си в гр. Пловдив, УМБАЛ „Свети Георги“ за
смяна на превръзката. На 28.08.2017 г. конците на М. Д. били свалени. След това
М. Д. се срещнал със своята майка, която видяла, че детето й носи марля и
лепенка. На неустановена по делото дата, известно време след инцидента, М. Д.
свирил на гайда в дома на свидетеля С. К., като последният бил там със свои
приятели –подсъдимият Д. и свидетелят Й.Б.. Свидетелят К., на когото М. Д. се
явява племенник, също възприел раната, като в този ден детето нямало превръзка
на лицето си. Пред Районен съд – гр. Пловдив, по искова молба, депозирана от М.
М.ов Д., чрез неговата майка и законен представител – й.Р.Б., било образувано
гр.д. № 16844/2017 г., против С. И.Б.. и М. И. В., с правно основание на иска
чл. 50, вр. чл. 52 от ЗЗД. В съдебно заседание на 08.02.2018 г. по гр.д. №
16844/2017 г., подсъдимият П.М.Д. е разпитан в качеството му на свидетел, във
връзка с инцидента на 21.08.2017 г. В разпита си, подсъдимият заявил „3-4 дена
след това бяхме на гости у бабата на М. и там го видях без лепенка. 4-5 дни
след инцидента имаше драскотина“. С Решение № 808/08.03.2018 г., постановено по
гр.д. № 16844/2017 г., Районен съд – гр. Пловдив, XXII граждански състав, осъдил С. И.Б..
и М.И.В. солидарно да заплатят на М. М.ов Д., чрез неговата майка и законен
представител – й.Р.Б., сумата от 10.000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие
на претърпяния инцидент, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. В мотивите си,
гражданският съд е посочил, че не кредитира показанията на Д., доколкото същите
противоречат на приетата и неоспорена по делото експертиза, както и на
показанията на свидетеля М.. Именно тези показания на подсъдимия станали
причина свидетелят М. да депозира жалба пред Районна прокуратура – гр. Пловдив.
По повод
Заявление от 15.02.2018 г., депозирано от подсъдимия Д., в което се твърдяло,
че същият получавал заплахи и закани от свидетеля М., била образувана
полицейска преписка № 333000-986/16.02.2018 г. Във връзка с преписката, била
извършена проверка, в хода на която не са събрани достатъчно доказателства за
осъществен състав на престъпление. Съставени са два протокола за
предупреждение по смисъла на чл. 65 от ЗМВР, на лицата П.Д. и Р.М.– да не се
саморазправят и да не отправят обидни думи и заплахи един към друг, както и да
не си нанасят побой.
Настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е преценил
доказателствените материали по делото, както следва:
От показанията на свидетелките Л.Д.и Й.Д./чиито
разпити са приобщени от районния съд на основание чл. 371, т. 1 от НПК/, се
установява възникналият на 21.08.2017 г. инцидент между кучето и детето, както
и последвалите от него травматични увреждания. От разпитите им обаче, не се
установява точната дата, на която М. Д. *** след свалянето на конците от раната
му на 28.08.2017 г., както и колко точно време същият е отсъствал от дома си в
с. Ц.. Предвид липсата на противоречивост, съдът правилно е кредитирал
показанията на свидетелките.
Правилно са кредитирани и показанията на свидетелите
Е.Д., С. К., Й.Б. и Р.Д.. От показанията на свиделката Е.Д. – баба на М. Д. и
на свидетеля К., отново не може ясно да се изведе точният момент, датата, на
която внукът й, се е завърнал в с. Ц. и колко точно време е прекарал в гр.
Пловдив. От разпита й обаче, се установява, че след инцидента М. е свирил на
гайда в двора на къщата им в с. Ц., където по-големият й внук С., подсъдимият Д.
и други техни приятели често се събират.
От разпита на свидетелите С. К. и Й.Б. се
установява, че когато подсъдимият е видял М. Д. /на неустановена по делото
дата, вечерта, когато М. е свирил на гайда в двора на къщата в с. Ц./,
последният не е имал превръзка на окото. В тази им част първоинстанционният съд
правилно е кредитирал показанията на К. и Б..
Налице е съществено противоречие относно изминалия
период от инцидента до срещата на детето с подсъдимия. Това противоречие се
извежда от показанията на К., Б. и М., както и от обясненията на подсъдимия.
Това противоречие и според настоящия състав, и според районния съд, се дължи на
периода от време, който е изминал от въпросната среща до момента на депозиране
на показанията, който период е по-дълъг от една година. Именно това
обстоятелство оказва влияние върху невъзможността да се възпроизведе точната дата
на срещата.
От показанията на свидетеля М., се извежда периодът,
през който детето М. Д. е било с превръзка на лицето, тъй като свидетелят М. го
е придружавал до лечебното заведение и се е грижел за него през този период.
Правилно районният съд е преценил, че тъй като между М. и подсъдимия е
възникнал конфликт във връзка със свидетелстването на Д. по гражданското дело,
показанията на М. следва да се ценят внимателно, но не и да се изключат от
доказателствената маса по делото.
Що се касае до обясненията на подсъдимия,
първоинстанционният съд отново правилно е преценил, че същите се явяват не само
основно доказателствено средство в процеса, но и средство за защита на
привлеченото към наказателна отговорност лице. Доколкото подсъдимият е
най-силно заинтересован от благоприятен за него изход на делото, обясненията му
следва да бъдат ценени много внимателно, на плоскостта на собствената им
логическа непротиворечивост и при съпоставката им с останалия събран
доказателствен материал. Реално погледнато, всички доказателствени материали по
делото са еднопосочни и кореспондиращи помежду си, с малки изключения и
разминавания относно точната дата на проведената среща между подсъдимия и М. Д.
и характерът на нараняването по лицето на детето, така както е възприето от
подсъдимия. В обясненията си Д. не отрича да е изричал думите, обективирани в
протокола по гражданското дело, единствено отрича факта, че изричайки ги, не е
казал истината, поради което обясненията му са правилно кредитирани от районния
съд.
Правилно са кредитирани и останалите гласни доказателствени
средства – показанията на свидетелите П. и Д., от които се установява
възникналия конфликт между подсъдимия и свидетеля М., както и приобщените по
делото писмени доказателства, а именно: заявление от П. М. до Началника на РУ
Стамболийски, протоколи за предупреждение по ЗМВР на П.Д. и Р. М., протокол от
08.02.2018 г. по гр.д. № 16844/2017 г. по описа на Районен съд Пловдив, СМЕ по
писмени данни № 4/2018 г., депозирана по гр.д. № 16844/2017 г. по описа на
Районен съд Пловдив, допълнение към СМЕ № 4/2018 г., депозирано по гр.д. №
16844/2017 г. по описа на Районен съд Пловдив и Решение № 808/08.03.2018 г. по
гр.д. № 16844/2017 г. по описа на Районен съд Пловдив, с приложение
диспозитивите на контролиращите инстанции.
Настоящата инстанция споделя крайните
изводи на първоинстанционния съд, че от обективна и субективна страна
подсъдимият не е осъществил състава на престъплението, в чието извършване е
обвинен. Своите констатации районният съд е направил въз основа на пълен,
обстоен, обоснован и правилен анализ на събраните по делото доказателства.
Съгласно чл. 290, ал. 1 от НК,
който пред съд или пред друг надлежен орган на властта като свидетел устно или
писмено съзнателно потвърди неистина или затаи истина, се наказва за
лъжесвидетелствуване с лишаване от свобода до пет години. В настоящия случай
обвинението е за устно съзнателно потвърждаване на неистина.
Съставът
на престъплението по чл. 290, ал. 1 от НК предполага установяването по несъмнен
начин на всички признаци както на обективната така и на субективната му страна.
От обективна страна е необходимо деецът устно и съзнателно да потвърди неистина
в качеството си на свидетел, а свидетелските показания да са дадени пред
надлежен орган на властта. От субективна страна деянието следва да е извършено
с пряк умисъл. Липсата на който и да е от тези признаци обуславя
несъставомерност на извършеното деяние, което изключва и санкционирането му
посредством наказателна репресия.
В хода на проведеното съдебно следствие действително
е установено, че от обективна страна подсъдимият Д. е имал специалното качество
по чл. 290, ал. 1 от НК – свидетел, тъй като е бил призован и допуснат като
такъв от гражданския съд. Той се е явил в съдебно заседание и е разпитан, след
като му е разяснена наказателната отговорност по чл. 290, ал. 1 от НК. Не се
спори и че съдът е надлежен орган на властта. Субект на престъплението обаче е
лице, което следва да изложи пред съд или пред друг надлежен орган на власт
своите възприятия за определени факти от значение за делото и включени в
предмета на доказване. В конкретния случай прави впечатление, че в хода на
разпита си пред съда по гр.д. № 16844/2017 г., в качеството си на свидетел, Д.
е дал несигурни показания, относно фактите и обстоятелствата, за които е
разпитван. Същият не сочи с точност колко време след инцидента се е видял с
детето М. Д.. В действителност подсъдимият е твърдял пред съда, че, когато се е
срещнал с М., последният е имал „драскотина на лицето“, но в тази насока са
правилни изводите на първоинстанционния съд, че се касае за преценка и
подсъдимият не притежава специални знания в областта на медицината, за да установи
точния характер на медикобиологичното увреждане. В този смисъл, неоснователни
са доводите на прокуратурата, че дадените свидетелски показания от подсъдимия
категорично са отразили неотговарящи на истината обстоятелства, тъй като
последният не е бил категоричен и сигурен, а и е отразил своите лични
възприятия за увреждането. Неоснователен е и доводът на прокуратурата, че
показанията на подсъдимия пред гражданския съд са били от изключително значение
за установяване на фактическата обстановка по воденото гражданско дело. На
първо място, защото съдът не се е позовал на неговите показания в решението си и
не ги е кредитирал и на следващо, защото Д. не е бил пряк очевидец на инцидента
и са налице колебания относно деня, в който подсъдимият е възприел
травматичното увреждане на детето. Безспорно липсва каквато и да е
категоричност относно точната дата, за която подсъдимият твърди, че се е видял
с М. Д. и последният е свирил на гайда. Въпросната дата не се установи и от
останалите доказателства по делото.
Относно субективната страна: Престъплението може да
бъде извършено само при пряк умисъл, като деецът следва да е съзнавал, че
твърди неистина. Не може да се приеме, че престъплението е осъществено от
субективна страна когато възпроизведените факти са били неправилно възприети
или когато свидетелят не е бил сигурен в показанията си по отношение на конкретни
факти или възприятия. В настоящия случай подсъдимият, в качеството си на
свидетел пред гражданския съд, не е бил сигурен в показанията си и е изразил
съмнение, както относно характера на увреждането на детето, така и относно
денят в който той е възприел това увреждане – „3-4 дни…4-5 дни“. Не е налице
категоричност в показанията на подсъдимия, за да се стигне до извода, че той
съзнателно е потвърдил неистина. Предвид това, настоящият състав счита, че в
случая липсва умисъл за извършване на деянието и същото се явява
несъставомерно.
В обобщение, изводите на първоинстанционния съд
относно недоказаността на повдигнатото обвинение се споделят и от настоящата
инстанция. При това положение евентуалното постановяване на осъдителна присъда
би означавало същата да почива само на предположения относно съставомерността
на деянието, което е недопустимо.
С оглед изложеното дотук, Окръжен съд – гр. Пловдив намира, че присъдата на
първоинстанционния съд е постановена при напълно изяснена фактическа
обстановка, законът е приложен правилно, не са допуснати нарушения на
съдопроизводствените правила, поради което същата като правилна и
законосъобразна следва да бъде потвърдена.
Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл.
338, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 55/19.02.2020 г. на Районен
съд – гр. Пловдив, II-ри
наказателен състав, постановена по н.о.х.д. № 5998/2019 г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: