РЕШЕНИЕ
№ 202
гр. гр. Хасково, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
при участието на секретаря Теодора Кр. Георгиева
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20245640100892 по описа за 2024 година
Предявен е иск от П. К. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Х.,
************************, чрез адвокат П. П. от Адвокатска колегия Хасково, съдебен
адрес: гр. Х., *****************, против „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление - гр. София, п.к. 1421, Район „Лозенец“, ул.“Димитър Хаджикоцев“ №
52-54, представлявано от З. С. Р. и А. М. – управители, с правно основание чл.26, ал.1 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, вр. чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата по Договор
за кредит № ********** от 14.06.2023г., предвиждаща възнаграждение за допълнителни
услуга в размер на 1869,72 лева, като противоречаща на добрите нрави и сключена при
неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП.
Ищцата твърди, че 14.06.2023г. между нея и ответното дружество бил сключен
Договор за кредит № ********** за сума в размер на 500 лева, която ищцата следвало да
върне на 18 месечни вноски. Съгласно условията на договора за кредит, ищцата доколкото
си спомняла, следвало да заплати и възнаграждение за допълнителни услуги. Това
възнаграждение за допълнителни услуги по договора, доколкото си спомняла било в размер
на 1869,72 лева, като по този начин общото й задължение по кредита за главница,
възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги възлизало на 2630,66 лева.
Ищцата счита, че така търсеното възнаграждение за допълнителни услуги по
договора за потребителски кредит било нищожно, поради противоречие с добрите нрави (чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД), поради това, че било уговорено при неспазване на нормите на чл.
1
143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4, вр. чл.21 ал.1 ЗПК.
На първо място се поддържа, че били накърнени добрите нрави и поради нарушаване
на този правен принцип по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора.
В допълнение се посочва, че договорът в частта за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги бил нищожен на три отделни правни основания. Като първо от тях се
посочва противоречието му с императивни разпоредби на ЗПК, а именно – разпоредбата на
чл.10а ал.2 ЗПК, според която кредиторът не може да иска заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквито действия
представлявали посочените в договора допълнителни услуги. Същият бил нищожен и като
противоречащ на добрите нрави, поради нарушаване на принципа за еквивалентност на
насрещните престации, доколкото при отпуснат кредит в размер на 500 лева,
възнаграждението за допълнителни услуги възлизало на сумата от 1869,72 лева, която била
необосновано висока и прекомерна спрямо размера на отпуснатия кредит. Така били
нарушени принципите на справедливост и добросъвестност в гражданските
правоотношения, тъй като било неетично да се уговаря възнаграждение за услуга, която
кредиторът бил длъжен да извърши при отпускането на кредит. Освен това, със
споразумението за допълнителни услуги се заобикалял законът, тъй като със същото
напрактика се целяло заобикаляне на забраната на чл. 19, ал.4 ЗПК за максималния размер
на ГПР. Предвиденото възнаграждение за допълнителна услуга представлявало разход по
кредита и като такъв следвало да намери стойностно изражение в ГПР, при което
последният щял да надхвърли максималния законов размер. За да избегне това, кредиторът
използвал правната форма на „допълнителна услуга“, като по този начин чрез позволени
правни средства целял да постигне непозволен правен резултат. Поради това споразумението
било нищожно и на основание чл. 21, ал.1 ЗПК, вр. чл.26 ал.1 ЗЗД.
На следващо място, според ищцата, споразумението за допълнителна услуга се
явявало освен нищожно поради противоречие с добрите нрави, също и неравноправно по
смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП. Претендираната сума от 1869,72 лева била прекомерна
спрямо отпуснатия кредит, с което безспорно били нарушени принципите на
добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Оспорваната клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като
предвиждала заплащането на необосновано висока сума, която по съществото си
представлявала добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й
цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още
% от предоставената главница.
2
Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза за неустойка освен неравноправна е и
нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по
смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред
изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху
съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
Въз основа на изложените в исковата молба доводи се отправя искане съдът да
постанови решение, с което да приеме за установено, че ищцата не дължи на ответника
сумата в размер на 1869,72 лева, представляваща възнаграждение за допълнителни услуга,
дължима във връзка с Договор за потребителски кредит № ********** от 14.06.2023г.,
поради нищожност на уреждащата я клауза на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави и като сключена при неспазване на нормите на чл. 143,
ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП.
Претендира се адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв., за което е
представен списък по чл.80 ГПК.
Ответникът оспорва предявения иск, счита исковите претенции за недопустими и
неоснователни.
Не оспорва, че между ответното дружество и ищцата на 14.06.2023г. е сключен
договор за предоставяне на офлайн кредит за сумата в размер на 500 лева. Оспорва обаче
посочените в исковата молба елементи на този кредит, като в противовес на посоченото от
ищцата твърди, че кредитът бил отпуснат без договорна лихва и без такси за допълнителни
услуги, като в рамките на 30 дни кредитополучателят следвало да върне заемната сума, т.е. –
кредитът не бил уговорен на разсрочено плащане, а с падежна дата 14.07.2024г. Твърди, че
заемната сума била преведена на 14.06.2024г. на ищцата, по сметка на каса в „ИзиПей“ и
според уговореното, същата следвало да погаси дължимата сума наведнъж, с едно плащане
на падежната дата, като в случай на неплащане на задължението в цялост на падежа,
започвало натрупването на лихва за забава. Това, че всеки кредитополучател можел да прави
плащания за погасяване на кредита, не трансформирал договора в такъв на вноски.
Твърди, че след настъпване на падежната дата, ищцата била направила 8 плащания
по кредита, като общата заплатена от нея сума възлизала на 565,24 лева, с които били
погасени дължимата главница от 500 лева и натрупана лихва за забава.
Въз основа на това, ответникът твърди, че към момента процесният кредит бил
погасен, че по неговата сметка освен посочените 565,24 лева не били постъпвали други суми
и заявява, че няма претенции за незаплатени суми по Договор за кредит №**********.
Изрично се прави възражение, че изложените в исковата молба твърдения не
отговаряли на реално развилото се между страните договорно правоотношение. На първо
място, получената сума не следвало да се връща на 18 месечни вноски, а напротив –
следвало да се заплати в цялост на уговорена падежна дата. Напълно невярно според
3
ответника било твърдението, че ищцата трябвало да заплати възнаграждение за
допълнителни услуги, тъй като процесният кредит бил без начислена договорна лихва и без
каквито и да било допълнителни такси или услуги. Ответното дружество не било търсило
възнаграждение с посочените в исковата молба размери – 1869,72 лева, нито такова било
плащано от ищцата, освен това, такава сума не била посочена абсолютно никъде - нито в
договора, нито в СЕФ. Така въз основа на изцяло неверни според ответника твърдения,
касаещи несъществуващ „пакет допълнителни услуги“ и липса на представени доказателства
в тяхна подкрепа от страна на ищцата, се целяло въвеждане в заблуждение на съда и лично
облагодетелстване за сметка на ответника. Освен всичко друго, ответното дружество не
предлагало такива пакетни услуги, нито пък кредити на вноски. Ищцата сочела, че не
разполага с оригинал или препис на договора за кредит, но не било посочено защо, както и
не ставало ясно как било изследвано правоотношението и как била установена
претендираната недействителност на договорна клауза при това положение. Това правело
исковата молба нередовна, а с доказателствените искания на ищцата се правел опит за
изместване на доказателствената тежест и ненужно усложняване на процеса.
В заключение се поддържа, че процесният договор за потребителски кредит бил
сключен съобразно изискванията на ЗПК, ЗПФУР и ЗЗП, а също така, както Специалните,
така и приложимите ОУ били изрично съгласувани с компетентния регулаторен орган в
областта на защита на потребителите, съгласно изискванията на ЗЗП. Всички договори за
кредит, които ответникът сключвал с потребители, били действителни и не страдали от
релевираните в исковата молба пороци, респективно - били налице валидно възникнали
облигационни правоотношения.
Въз основа на всички изложени в отговора на исковата молба съображения,
ответникът моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира присъждане на
направените по делото разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение на насрещната страна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени доказателства -
Преддоговорна информация (стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредит с кредитор „Вивус.Бг" ЕООД за сумата в размер на
500лева; Договор за кредит № **********/14.06.2023г. - специални условия на договора за
кредит; Общи условия на договора за кредит на дружеството „Вивус.Бг" ЕООД, в сила от
17.02.2016 г., изменени и допълнени на 25.11.2020 г.; Искане за отпускане на кредит от
14.06.2023г., Декларация по чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗМИП от 14.06.2023г. и Декларация за
участие в кампания за обработванане на лични данни от 14.06.2023г., се установява, че
между "ВИВУС.БГ" ЕООД (кредитор) и ищцата П. К. И. (кредитополучател) на 14.06.2023 г.
е сключен Договор за кредит № **********/14.06.2023г.
От представения от ответника Договор за кредит, както и Преддоговорна
4
информация (стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредит с кредитор „Вивус.Бг" ЕООД за сумата в размер на 500лева; Договор
за кредит № **********/14.06.2023г. - специални условия на договора за кредит; Общи
условия на договора за кредит на дружеството „Вивус.Бг" ЕООД, в сила от 17.02.2016 г.,
изменени и допълнени на 25.11.2020 г.; Искане за отпускане на кредит от 14.06.2023г., се
установява, че съгласно условията на договора на ищцата като кредитополучател е
предоставен е кредит в размер на 500 лева, със срок от 30 дни, с посочен стандартен лихвен
процент от 40,97 %, при лихвен процент за срока на кредита - 40.99 %. Посочени са общата
сума – 500,00 лева. Не се спори и по усвояване на заемната сума.
Видно от съдържанието на договора и останалата свързана с договора документация
,в договора не е предвидено заплащане на такса за бързо разглеждане или възнаграждение за
друга допълнителна услуга.
От представената от ищеца справка от БНБ, също не се установява задължение за
възнаграждение за допълнителна услуга, посредством което да се дължи сума по-голяма от
заемната. Видно от издадената от БНБ справката за кредитна задлъжнялост от 20.02.2024г.
усвоеният кредит е в размер на 500 лева, а остатъкът по него не надхвърля тази сума.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, който е процесуално допустим.
Това е така, тъй като след като ищецът твърди да е страна по договора и винаги има интерес
да установи със сила на пресъдено нещо дали същия или клауза от него са действителни или
не.
Разгледан по същество, предявения иск е неоснователен, като съображенията за това
са следните:
Както бе посочено по-горе, не се спори, че между страните е сключен Договор за
кредит № **********/14.06.2023г.., по силата на който "ВУВУС БГ" ЕООД е предоставило
на ищцата сумата в размер на 500 лв.
Без съмнение, ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
5
този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
клауза по договора за кредит, предвиждаща заплащане на възнаграждение за допълнителни
услуги в размер на 1869,72 лева.
От представения по делото Договор за кредит № **********/14.06.2023г. - специални
условия на договора за кредит, Преддоговорна информация (стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит с кредитор „Вивус.Бг"
ЕООД за сумата в размер на 500лева; Общи условия на договора за кредит на дружеството
„Вивус.Бг" ЕООД; Искане за отпускане на кредит от 14.06.2023г., Декларация по чл. 42, ал.
2, т. 2 от ЗМИП от 14.06.2023г. и Декларация за участие в кампания за обработванане на
лични данни от 14.06.2023г., такава клауза за допълнителни услуги по договора и
възнаграждение за такива, при това в твърдения размер от 1869,72 лева, не се установява да
съществуват.
Ето защо, предявеният иск за прогласяване нищожността на клауза от
договора,предвиждаща възнаграждение за допълнителни услуги сключения между страните
на 30.01.2022 г. договор за кредит № **********, като неоснователен и недоказан следва да
бъде отхвърлен изцяло.
Доколкото по делото не се установява, че такава клауза въобще е уговаряна между
страните, то искът за прогласяване на нейната нищожност подлежи на отхвърляне като
неоснователен и недоказан.
При този изход на спора и с оглед изричното искане на ответника за разноски, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива. В отговора
на исковата молба е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В
настоящото производство ответникът се е представлявал от юрисконсулт и е направил
искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл.37 от Закона за правната помощ ЗПП/, вр. чл. 25, ал.1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ на 100 лева, като взе предвид конкретната
фактическа и правна сложност на делото, проведените съдебни заседания и извършените
процесуални действия, изразяващи се в депозиране на отговор на исковата молба,
представяне на доказателства и писмени молби по делото.
Мотивиран от горното, съдът
6
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. К. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Х.,
************************, против "ВУВУС БГ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, район „Лозенец", ул."Димитър Хаджикоцев" № 52-54, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на клауза по сключен
между тях Договор за кредит № ********** от 14.06.2023г. за възнаграждение за
допълнителни услуга в размер на 1869,72 лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА П. К. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Х.,
************************ да заплати на "ВУВУС БГ" ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, район „Лозенец", ул."Димитър Хаджикоцев" №
52-54, сумата от 100,00 лева, представляваща направените по делото разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: М. П.
7