№ 1855
гр. София, 12.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100508907 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 181943 от 21.08.2020 г. по гр.д. № 53152/2019 г. Софийски
районен съд, 113 състав признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
че КР. К. АНГ., ЕГН **********, и Д. П. АНГ., ЕГН **********, дължат
солидарно на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, следните суми: сумата от 1 339.59 лв. –
главница за доставена в периода от м. 05.2016 г. до м. 04.2018 г. топлинна
енергия в имот с абонатен № 120920, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 09.05.2019 г. до изплащане на вземането, и сумата
69.85 лв. – лихва за забава върху главното вземане за периода от 14.09.2017 г.
до 11.04.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК от 23.05.2019 г. по ч.гр.д. № 25516/2019 г. на СРС, ІІІ ГО, 113 състав,
като отхвърлил иска за главница с правно основание чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 149 ЗЕ за разликата до пълния предявен размер. На основание чл. 78, ал. 1
ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 177.29 лв. –
разноски за първоинстанционното производство, и сумата 80.09 лв. -
разноски за заповедното производство. Решението е постановено при
участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.
1
С влязло в сила като необжалвано определение № 20061001 от
08.03.2021 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, поправено по реда на чл.
247 ГПК с определение № 20111730 от 10.05.2021 г., последното поправено
по реда на чл. 247 ГПК с определение № 20133675 от 07.06.2021 г., ищецът е
осъден да заплати на адв. Михаел Любомиров на основание чл. 38 ЗА сумата
22.73 лв. – възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на
ответницата Д.А., както и да заплати на Адвокатско съдружие „Б.к.“ на
основание чл. 38 ЗА сумата 22.73 лв. – възнаграждение за предоставената
безплатна правна помощ на ответника К.А..
Срещу решението са подадени въззивна жалба вх. №
5123976/04.09.2020 г. от ответницата Д. П. АНГ., и въззивна жалба вх. №
5123961/04.09.2020 г. от ответника КР. К. АНГ., с които решението се
обжалва в частите, с които исковете са уважени. В жалбите са наведени
идентични съображения за недопустимост на решението в атакуваните части
при твърдения, че е постановено по недопустими искове предвид направените
от двамата длъжници с възраженията по чл. 414, ал. 2 ГПК признания на част
от вземанията по заповедта за изпълнение. Районният съд неправилно приел,
че възраженията са неясни и са „цялостни“. Въззивницата А. оспорила само
главница в размер на 50 лв., това се твърди да било направено и от
въззивника А.. Освен това ако смятал, че възраженията са неясни, по силата
на чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК заповедният съд следвало да даде указания на
длъжниците за отстраняване на нередовностите. Неправилно съдът приел и че
е налице признание на иска, същият бил оспорен от ответниците, които
искали „отхвърлянето му като недопустим“. М.Л.т съда да обезсили
решението в обжалваните части и вместо това прекрати делото в същите
части. Претендират разноските в производствата, като за тези във въззивното
производство представят списъци по чл. 80 ГПК. Съображения излагат в
становища от 18.03.2021 г. и 21.03.2022 г.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбите и М.Л. съда да потвърди решението в атакуваните части
като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК на претендирано от въззивниците адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.с.“ ЕООД, не взема становище по
2
жалбите.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от
надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по
основателността им.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Възраженията от длъжниците срещу издадената заповед за изпълнение са
подадени в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са
предявени в срока по чл. 415 ГПК и са допустими.
Доводите в жалбите за недопустимост на първоинстанционното
решение като постановено по недопустими искове въззивният съд намира за
неоснователни.
По подадено на 09.05.2019 г. от „Т.С.” ЕАД заявление е образувано
ч.гр.д.№ 25516/2019 г. на СРС, 113 състав. С издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е разпоредено
длъжниците КР. К. АНГ. и Д. П. АНГ. да заплатят солидарно на кредитора
сумата 1 434.59 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна
енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „****, аб. № 120920, за
периода 01.05.2016 г. – 30.04.2018 г., и сумата 69.85 лв. – лихва за забава за
периода 14.09.2017 г. – 11.04.2019 г., като са присъдени и разноски.
На 12.06.2019 г. длъжникът Д.А., чрез пълномощник адв. Н.И. подала
възражение, с което заявила, че оспорва дължимостта на сумата от 50.00 лв.,
представляваща главница за потребена топлинна енергия за периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2018 г. и признава дължимостта на сумата от 1 384.59
лв. – главница за потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до
30.04.2018 г., както и на сумата от 69.85 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата за периода 14.09.2017 г. – 11.04.2019 г.
3
На 12.06.2019 г. длъжникът К.А., чрез пълномощник адв. С.К. подал
възражение, с което заявил, че оспорва дължимостта на сумата от 45.00 лв.,
представляваща главница за потребена топлинна енергия за периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2018 г. и признава дължимостта на сумата от 1 389.59
лв. – главница за потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до
30.04.2018 г., както и на сумата от 69.85 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата за периода 14.09.2017 г. – 11.04.2019 г.
При това съдържание на възраженията, правилно районният съд е
приел, че същите са неясни в частта относно оспореното основание и периода
на оспорените вземания за главница, за които е издадена заповедта за
изпълнение. В съответствие с приетото в т. 5.б от Тълкувателно решение от
18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС районният съд е приел,
че е налице възражение по смисъла на чл. 414, ал. 2 ГПК срещу цялото
вземане, а предявените искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са допустими. От
възраженията не става ясно главници съответно от 50 лв. и 45 лв. за какъв
период се твърди да не се дължат и по какви причини, а възраженията си
противоречат и едно на друго, доколкото длъжниците – съпрузи са солидарно
отговорни, но не се твърди да не дължат една и съща сума, а 45 лв. и 50 лв.
вместо общо недължима сума (чл. 123, ал. 1 ЗЗД). Действително, законът
предвижда, че обосноваване на възражението не се изисква (освен в случаите
по чл. 414а), но това е така когато се оспорва цялото вземане по заповедта.
Когато длъжникът прави частично признание на вземането, той следва ясно
да посочи коя част, респ. за какъв период и на какво основание признава.
Обратното би довело до неяснота за заявителя установителен иск за каква
част от вземането да предяви, а би препятствало и съда да прецени в коя част
заповедта за изпълнение е влязла в сила и да издаде изпълнителен лист за
същата част. Противно на поддържаното в жалбите, съдът не дължи даване на
указания на длъжника за отстраняване на „нередовности“ на възражението, а
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, на която се позовават въззивниците,
касае само нередовности на заявлението.
Доводите в жалбите, че районният съд неправилно приел да е налице
признание на исковете, са неотносими за допустимостта на решението. В
жалбите не са наведени оплаквания за неправилност, поради което
въззивният съд няма правомощието да прецени правилността на решението
4
съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК, а следва да го потвърди.
Само за пълнота въззивният съд намира за необходимо да посочи
следното: С отговорите на исковата М.Л.а ответниците са представили
доказателства, че на 14.06.2019 г., два дни след подаване на възраженията,
длъжникът Д.А. е заплатила по сметка на кредитора сумата 50 лв., а
длъжникът К.А. – сумата 45 лв., като в двете преводни нареждания е
посочено основание за плащане „ГЛ. Т.ЕН. 1.5.16Г. – 30.4.18, АБН 120920“,
като очевидно намерението им да платят след подаване на възраженията ги е
мотивирало да оспорят заповедта за посочените суми. Съобразно
разясненията, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по
тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС обаче, и изрично предвидения в
приложимите към процесния период ОУ на договора ред за прихващане на
изпълнението (съответстващ на предвидения в чл. 76, ал. 2 ЗЗД), няма как с
посочване на основанието за плащане длъжниците да са погасили част от
дължимата главница. Районният съд неправилно е счел, че с плащането на
сумата от общо 95 лв. е погасена част от главницата, но в отхвърлителната му
част решението е влязло в сила като необжалвано и не е предмет на въззивна
проверка. По тези съображения, а и тъй като плащанията са извършени след
подаване на заявлението, а искът по чл. 422, ал. 1 ГПК се счита предявен от
датата на подаване на заявлението, на ответниците не са се следвали и
разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете, но определението по
чл. 248 ГПК също не е обжалвано и не подлежи на проверка в настоящото
производство.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки извършената от
юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът
определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 181943 от 21.08.2020 г., постановено по
гр.д. № 53152/2019 г. на Софийски районен съд, 113 състав в обжалваните
5
части, с които е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че КР.
К. АНГ., ЕГН **********, и Д. П. АНГ., ЕГН **********, дължат солидарно
на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, сумата 1 339.59 лв. – главница за доставена в
периода от м. 05.2016 г. до м.04.2018 г. топлинна енергия в имот с абонатен
№ 120920, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.05.2019
г. до изплащане на вземането, и сумата 69.85 лв. – лихва за забава върху
главното вземане за периода от 14.09.2017 г. до 11.04.2019 г.
ОСЪЖДА КР. К. АНГ., ЕГН **********, и Д. П. АНГ., ЕГН
**********, двамата с адрес: гр. София, ж.к. „****, да заплатят на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ****, на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 53152/2019
г. на Софийски районен съд, 113 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.с.”
ЕООД, ЕИК ****, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем
„Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6