Решение по адм. дело №720/2025 на Административен съд - Варна

Производството e по реда на чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КС0/, вр. чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба вх. № 5671/02.04.2025 г., подадена от С. Х. С. с [ЕГН] от [населено място], община Долни Чифлик, област Варна, чрез представител по пълномощие адв. С. С.-ВАК, срещу Решение № 2153-03-47/11.03.2025 г. на Директора на Териториално поделение - Варна на Националния осигурителен институт, с което е отхвърлена Жалба вх.№ 1012-03-134/11.02.2025г., подадена срещу Разпореждане № 033-00-316-3/04.02.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в Териториално поделение - Варна на Националния осигурителен институт, с което на жалбоподателя е отказано право на обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради липсата на мотиви и противоречието му с материалния закон. Оспорва като неправилен извода, че Р България не е страна по обичайното му местопребиваване и ТП на НОИ - Варна не е компетентен орган по отпускане на обезщетение за безработица, като в тази връзка твърди, че постоянният му адрес винаги е бил в Република България и не е имал намерение да се установява трайно в друга държава. След като работодателят му в Германия прекратил трудовото му правоотношение, се прибрал в България, след което нямал връзка с държавата-членка по последната му заетост. След подаване на заявлението, живее постоянно в [населено място] община Долни Чифлик, България. Твърди, че като член на ЕС, България е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на ЕС и конкретно на Регламент (ЕО) № 883/2004 г., който има пряко приложение. В тази връзка сочи, че e напълно безработно лице, поради което приложимото в случая законодателство е на държавата членка по обичайното местопребиваване, т. е. на Р България, и НОИ, чрез ТП - Варна, е институцията, компетентна да се произнесе по искането за отпускане на обезщетение за безработица. Позовава се на т. 3 от Решение U3/12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност и твърди, че когато при отсъствието на каквото и да е трудовоправно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост, то следва да се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., а обезщетенията да се предоставят от институцията по местопребиваване.

В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв. М.Н., която поддържа жалбата на наведените с нея основания. В пледоария по същество сочи, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че обичайното местопребиваване на жалбоподателя е Република България и ТП на НОИ – Варна е компетентната институция, която би могла да отпусне претендираното обезщетение за безработица. Уточнява, че с Решение №4804/30.04.2025г. по адм.д.№ 173/2025г. на Административен съд Варна е установено постоянното пребиваване на майката на ответника в Р.България; жалбоподателят не е подавал заявление за ПОБ във ФР Германия; към датата на подаване на заявление за отпускане на ПОБ в РБългария, няма регистриран адрес във ФРГермания; учил е в РБългария, докато работи във ФРГермания и пр. Моли за отмяна на обжалваното решение и връщане на преписката за ново произнасяне по заявлението за отпускане на обезщетение за безработица, със задължителни указания по тълкуване и прилагане на материалния закон. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответната страна – директорът на ТП на НОИ – Варна, чрез юрк. И. Г. оспорва жалбата. Счита, че събраните по делото доказателства потвърждават изводите на административните органи при постановяване на обжалваните актове. Моли жалбата да се отхвърли като неоснователна и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Жалбата е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 118, ал. 1 КСО и срещу годен за обжалване акт – решение на директора на ТП на НОИ-Варна по чл. 117, ал. 1, т. 2, буква "б" КСО, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна, следното:

Със заявление рег. № 033-00-316 / 17.10.2024 г. С. С. е поискал отпускане на ПОБ, като е посочил, че последното му трудово правоотношение, с работодател в Германия, е прекратено, считано от 01.08.2024 г. Приложил е преносим документ Ш, издаден от компетентната институция на Германия за удостоверени осигурителни периоди там, както и други документи, посочени в справката за приети такива. От подадената от жалбоподателя Декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004, ответникът установил, че през периода на последната му заетост в чужбина, не е живял в Република България, плащал е данъци върху доходите от последната си заетост в държавата по последна заетост, както и че родителите му са живели в България. От представеният преносим документ Ш, издаден от компетентната институция на Германия административният орган установил още, че през периода на последната заетост жалбоподателят има осигуряване и придобити доходи от трудова заетост в Германия. Чрез електронният обмен на социално-осигурителна информация от компетентната институция на Германия е поискана информация за пребиваване (Н005) на лицето, касаеща преценката на правото на ПОБ по чл. 54а от КСО и съответно от там е изпратен отговор (Н006), в който е удостоверено че държавата на пребиваване на С. С., е Германия, с посочване и на адресът му там. От служебна справка в информационните масиви на НОИ е установено, че лицето не е извършвало трудова дейност в България.

С оспореното пред ответника Разпореждане № 033-00-316-3 / 04.02.2025 г., на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004, на жалбоподателя, е отказано отпускане на ПОБ по чл. 54а от КСО. В мотивите е посочено, че съгласно чл, 65, § 1 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004, безработно лице получава обезщетения за безработица от държавата по последната заетост. Като изключение от това правило, в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004, обезщетенията за безработица могат да се предоставят от институцията в държавата по пребиваване. С определение по дело С-30/22, СЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883 / 2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държавата-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба. Формиран е извод, че С. С. е подал заявлението си на 17.10.2024 г. за получаване на обезщетение за безработица, без да има завършен период на осигуряване според българското законодателство и се връща на територията на страната след завършен период на осигуряване в Германия. Според Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ-Варна, жалбоподателят е трудово активен по законодателството на Германия от 02.05.2023 г. до 31.07.2024 г. - 1 год. 2 мес. и 29 дни и не е придобил „последно“ осигурителен период според българското законодателство, следователно България не е държава по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се отпуска обезщетение за безработица по българското законодателство. Изложени са допълнителни доводи, че със СЕД Н006, компетентната институция на Германия е удостоверила, че за периода на трудова заетост от 02.05.2023 г. до 01.08.2024 г., С. С. е пребивавал на територията на Германия. Предвид разпоредбата на чл. 11, § 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) 883 / 2004, в този случай спрямо него следвало да се приложи законодателството на Германия, тъй като непосредствено преди оставането си без работа същия е осъществявал дейност като заето лице в Германия. Това означава, че компетентната институция, която следва да извърши преценка на правото на парично обезщетение за безработица, е държавата по пребиваване. Съответно България не е компетентната държава по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да отпусне обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждането е обжалвано пред директора на ТП на НОИ – Варна, който с Решение № 2153-03-47/11.03.2025 г. е отхвърлил Жалба вх.№ 1012-03-134/11.02.2025г., подадена срещу Разпореждането, с което на жалбоподателя е отказано право на обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Приел е, че като гражданин на РБ, спрямо жалбоподателя намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Общото правило за определяне на приложимото законодателство е формулирано в чл. 11, § 3, буква "а" от Регламента – че държавата членка по последна заетост, като компетентна държава, отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица. Изключенията от това правило са регламентирани в чл. 65 от Регламента, като според § 2 от с. р., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка и което пребивава в тази държава или се върне в тази държава, се поставя на разположение на службите на заетост в държавата по пребиваване. Тълкувайки дефинициите по чл. 1, букви й) и к) относно "пребиваване" и "престой", както и на разпоредбата на чл. 11 от Регламента, в контекста на събраните доказателства директорът на ТП на НОИ – Варна е приел, че последната заетост на жалбоподателя е в Германия, където е бил трудово активен в период от 1 год. 2 мес. и 29 дни, съответно не е придобил „последно“ осигурителен период според българското законодателство. Ответникът се е позовал на чл. 65 § 1 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004, според която разпоредба безработно лице получава обезщетения за безработица от държавата по последната заетост. Държавата по пребиваване се преценява към периода на упражняваната последна заетост, а не след нейното приключване. След като безспорно е установено, че държавата на пребиваване по последната заетост на жалбоподателя е Германия, както и че държавата по пребиваване съвпада с държавата по последната заетост на лицето, ответникът приема, че на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, § 2 и § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883 / 2004, България не е компетентната държава по последна заетост, нито по пребиваване, респективно правилно е прието от административния орган, че липсва основание за отпускане на ПОБ на С. С. по българското законодателство.

В проведеното на 7 юли 2025 г. открито съдебно заседание като свидетел е разпитана И. В. Х.. От показанията й се установява, че живее в [населено място], където живее и семейството на жалбоподателя. Познавала го от 7-8 години, винаги е живял с майка си, а баща му е починал. Знае, че С. е работил в Германия, но впечатленията й са, че не е отсъствал за дълго., споменава една година и около три месеца. Не знае в кой град в Германия са били, но знае, че са работили в „чистотата“ и са живели в нает апартамент заедно с майка си.

При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи:

При извършване на проверката по чл. 168 АПК съдът намира, че обжалваното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган по чл. 117, ал. 3 КСО – директорът на ТП на НОИ – Варна. Решението съдържа всички съществени реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК, в т. ч. фактическите и правни основания, мотивирали произнасянето по същество. В хода на производството не са допуснати съществени процесуални нарушения като при произнасянето по жалбата срещу разпореждането на Ръководителя на ОБ, директорът на ТП на НОИ-Варна е приложил правилно материалния закон.

Между страните не се спори, че жалбоподателят е български гражданин, който в периода от 02.05.2023 г. до 31.07.2024 г. - 1 год. 2 мес. и 29 дни е живял, работил и е осигуряван в Германия. Спорът между страните е формиран по въпроса дали жалбоподателят има право да претендира от ТП на НОИ - Варна обезщетение за безработица по чл. 54а КСО?

Съгласно чл. 54а, ал. 1 КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: т. 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; т. 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; т. 3: не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда.

Съгласно ал. 2 на с. р., за придобиване право на парично обезщетение по ал. 1 се зачита и времето: т. 4. зачетено за осигурителен стаж по законодателството на друга държава на основание на международен договор, по който Република България е страна или на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност.

Правилно ответникът е съобразил Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. за координация на системите за социално осигуряване /Основния регламент/, който обаче е тълкувал неправилно. Относими към спора са следните съображения от Основния регламент: (7) Предвид големите различия, съществуващи в националното законодателство с оглед персоналния обхват, е препоръчително да се установи принципът, че настоящият регламент се прилага към граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, пребиваващи на територията на държава-членка, които са или са били подчинени на социалното законодателство на една или на повече държави членки, а също и за членовете на техните семейства и преживелите ги лица; (9) Съдът на Европейските общности по различни поводи дава становище относно възможността за равно третиране на обезщетения, доход и факти; този принцип трябва да се приеме изрично и да се развие, като се спазят същността и духа на съдебните решения;(10) Въпреки това, принципът да се третират някои факти или събития, настъпили на територията на друга държава членка все едно, че са настъпили на територията на държавата, чието законодателство се прилага, не следва да се противопоставя на принципа за сумиране на периоди на осигуряване, на заетост, на самостоятелна заетост или на пребиваване, завършени съгласно законодателството на друга държава членка с тези, завършени съгласно законодателството на компетентната държава членка. Поради това, периодите, завършени съгласно законодателството на друга държава членка следва да се вземат под внимание единствено чрез прилагане принципа за сумиране; (11) Приравняването на факти или събития, настъпили в държава членка по никакъв начин не може да предостави компетентност на друга държава-членка или да доведе до приложимост на нейното законодателство; (13) Правилата за координация трябва да гарантират на лицата, които се движат в Общността, на лицата на тяхна издръжка и на преживелите ги лица, запазване на придобитите или придобивани права и предимства; (14) Тези цели трябва да бъдат постигнати, в частност, чрез сумиране на всички периоди, които се зачитат съгласно различните национални законодателства за придобиване и упражняване на правото на обезщетения, и за изчисляване на размера на обезщетенията, както и чрез предоставяне на обезщетения за различните категории лица, попадащи под действието на настоящия регламент; (15) Необходимо е лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за социално осигуряване само на една отделна държава членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от това; (16) В Общността по принцип не е оправдано поставянето на социалноосигурителните права в зависимост от мястото на пребиваване на заинтересованото лице, въпреки това, в специфични случаи, в частност, що се отнася до специални обезщетения, свързани с икономическото и социалното положение на заинтересованото лице, мястото на пребиваване би могло да бъде взето под внимание.

В чл. 1, за целите на Основния регламент са възпроизведени определения на релевантни за този тип отношения, словосъчетания, като е възприето, че : a) "дейност като заето лице" означава всяка дейност или положение, което се приема за еквивалентно за целите на социално осигурителното законодателство на държавата членка, в която се осъществява такава дейност или съществува еквивалентно положение; в) "осигурено лице", във връзка с клоновете на социалното осигуряване, обхванати от дял III, глави 1 и 3, означава всяко лице, което отговаря на условията, изисквани от законодателството на компетентната по дял II държава-членка, за придобиване на право на обезщетения, отчитайки разпоредбите на настоящия регламент; й) "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава; к) "престой" означава временно пребиваване; м) "компетентен орган" е, по отношение на всяка държава членка, министърът, министрите или друг равностоен орган, който отговаря за схемите за социално осигуряване за цялата или за част от съответната държава членка; п) "институция" означава, по отношение на всяка държава членка, органът или властта, отговарящи за прилагането на цялото или част от законодателството; р) "компетентна институция" е: i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение; с) "институция по място на пребиваване" и "институция по място на престой" е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция – институцията, определена от компетентния орган на съответната държава-членка; т) "компетентна държава членка" е държавата членка, в която се намира компетентната институция; ф) "период на заетост" или "период на самостоятелна заетост" са периодите, определени или зачитани от законодателството, съгласно което те са придобити, както и всички периоди, зачитани за такива, ако се признават от посоченото законодателство за приравнени на периоди на заетост или на самостоятелна заетост; х) "период на пребиваване" са периодите, определени или признати за такива от законодателството, съгласно което те са завършени или се считат за завършени.

Съгласно чл. 2, § 1 от Основния регламент, същият се прилага към граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Според определения в чл. 3, буква з) материален обхват на Регламента, същият се прилага към всички законодателства относно обезщетенията за безработица.

Правилата за определяне на приложимото законодателство са регламентирани в дял II, чл. 11 от Основния регламент.

Според чл. 11, § 1, лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава членка. Това законодателство се определя в съответствие с настоящия дял. Според § 3, Съгласно членове 12 - 16: a) спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава членка се прилага законодателството на тази държава-членка; в) спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава членка; д) всяко друго лице, към което букви a) - г) не се прилагат, е подчинено на законодателството на държавата членка по пребиваване, без да се засягат останалите разпоредби на настоящия регламент, гарантиращи му обезщетения съгласно законодателството на една или повече други държави-членки.

Според чл. 65, § 1 от Основния регламент, лице, което е безработно частично или през различни периоди и което, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е живяло в държава членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава членка, както ако е пребивавало в тази държава членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава членка. Според § 2 от с. р., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице.

С Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година е установена процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност /Регламента за прилагане/.От Съображение (10) се установява, че за да се определи компетентната институция, а именно тази, чието законодателство се прилага или която е отговорна за изплащането на определени обезщетения, данните на осигуреното лице и на членовете на семейството му трябва да се проверят от институциите на повече от една държава-членка. За да се гарантира, че съответното лице е защитено по време на необходимата комуникация между институциите, следва да се предвиди разпоредба за предварително членство в система за социална сигурност.

Съгласно чл. 5, § 1 от Регламента за прилагане, документи, които са издадени от институция на държава членка и показват положението на дадено лице за целите на прилагането на основния регламент и на регламента по прилагане, и подкрепящите доказателства, въз основа на които са издадени документите, се приемат от институциите на останалите държави-членки, доколкото не са отнети или обявени за невалидни от държавата-членка, в която са били издадени. Съобразно чл. 6, § 1 от Регламента за прилагане, освен ако в регламента по прилагане не е предвидено друго, при различия в становищата на институциите или органите на две или повече държави членки относно определянето на приложимото законодателство, спрямо заинтересованото лице временно се прилага законодателството на една от тези държави членки, като приоритетът се определя, както следва: а) законодателството на държавата-членка, където лицето в действителност упражнява дейност като заето или самостоятелно заето лице, при положение че тази дейност се упражнява само в една държава членка; б) законодателството на държавата членка на пребиваване, където заинтересованото лице упражнява част от своята(ите) дейност(и), или където лицето не е заето или самостоятелно заето; в) законодателството на държавата членка, чието прилагане е било поискано най-напред, когато лицето упражнява дейност или дейности в две или повече държави-членки;

Съгласно чл. 11, § 1 от Регламента за прилагане, при различия в становищата на институциите на две или повече държави членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Според § 2 на чл. 11 от Регламента за прилагане, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. По искане на службите по заетостта на държавата членка, в която то е упражнявало последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице, службите по заетостта по мястото на пребиваване изпращат необходимата информация, отнасяща се до регистрацията и търсенето на работа от безработното лице. Пребиваването играе важна роля като стълкновителна разпоредба и в случаите на възможно припокриване на обезщетения, вкл. в сферата на обезщетенията за безработица – чл. 65 от Основния регламент, която разпоредба урежда случаите на безработно лице, което е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка. Във всички случаи, както следва от чл. 11, § 1 от Основния регламент, лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството само на една държава членка, което се определя в съответствие с дял II от Регламента.

Безспорно жалбоподателят като български гражданин, който е работил и е осигуряван в друга държава членка – Германия, попада в обхвата на Регламент (ЕО) № 883/2004 и разпоредбите на същия следва да се съобразят при преценката дали има право на обезщетение за безработица. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че в периода от 02.05.2023 г. до 31.07.2024 г. - 1 год. 2 мес. и 29 дни [населено място] е живял, работил и е осигуряван в Германия, тоест не се установява той да е отсъствал дългосрочно от България за престой или пребиваване в друга държава, освен за трудовата дейност. Не се твърди и не се установява той да има семейни и роднински връзки в друга държава, различна от България.

От тези данни, тълкувани във връзка с правилата за тълкуване на понятието „частична безработица“, предвидени в Решение № U3 от 12 юни 2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, следва, че С. има качеството на напълно безработно лице към момента на подаване на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица. Съгласно т. 3 от това решение, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В този смисъл са и решение от 23 април 2015 г., Franzen и др. (С-382/13, EU:C:2015:261), т. 50 и 51 (по приложението на Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година), както и решение от 13 октомври 2022 г., X и Y (С-713/20, EUR:C:2022:782), т. 50 и 51 (по приложението на Регламент (ЕО) № 883/2004).

Освен това релевантно в случая е мястото на пребиваване на жалбоподателя към момента на подаване на заявлението за обезщетение за безработица. В конкретния случай липсват твърдения и доказателства, че към датата на подаване на заявлението жалбоподателят е пребивавал в Германия, което да определи германските институции като компетентни институции по мястото на пребиваване. При това положение институцията по място на пребиваване по смисъла на член 1, буква с) от Регламент (ЕО) № 883/2004 е НОИ в България.

Ето защо според член 21, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, [населено място] има право на обезщетение при условията на КСО, предоставено от ответника, който се явява институцията по местопребиваване.

Предвид гореизложеното, съдът намира, че обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени при неправилно прилагане на относимите правни норми на националното и европейското законодателство, посочени по-горе, и следователно трябва да бъдат отменени като незаконосъобразни. Преписката следва да бъде върната на компетентния орган за ново произнасяне по заявлението при спазване на указанията по тълкуването на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

При този изход на производството по направеното от жалбоподателя искане за присъждане на разноски в размер от 1210лв., представляващи 1200лв. заплатено адвокатско възнаграждение и 10.00лв. държавна такса и възражението на ответника за прекомерност съдът намира, че претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед на невисокия материален интерес, протичането на делото в две съдебни заседание, от които адв.С. С. не е участвал / в първото заседание участие е взела адв.М. Н., също упълномощена от жалбоподателя, която не претендира присъждане на разноски/. Предвид това на жалбоподателя следва да бъде присъдена сумата 10 лева за държавна такса и 600 лева за адвокатско възнаграждение.

Въз основа на гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2, предложение последно от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба вх. № 5671/02.04.2025 г., подадена от С. Х. С. с [ЕГН] от [населено място], община Долни Чифлик, област Варна, Решение № 2153-03-47/11.03.2025 г. на Директора на Териториално поделение - Варна на Националния осигурителен институт, с което е отхвърлена негова жалба вх.№ 1012-03-134/11.02.2025г., подадена срещу Разпореждане № 033-00-316-3/04.02.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в Териториално поделение - Варна на Националния осигурителен институт.

ВРЪЩА на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна преписката по Заявление рег. № 033-00-316 / 17.10.2024 г., подадено от от С. Х. С. с [ЕГН], за ново произнасяне при съобразяване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящия съдебен акт.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на С. Х. С. с [ЕГН], сума в размер от 610 (Шестстотин и десет) лева, представляваща сторени разноски по делото.

На основание чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, буква б) от Кодекса за социално осигуряване, решението не подлежи на касационно обжалване.