Определение по дело №1294/2019 на Районен съд - Свиленград

Номер на акта: 35
Дата: 13 януари 2020 г. (в сила от 12 февруари 2020 г.)
Съдия: Радина Василева Хаджикирева
Дело: 20195620101294
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 2 декември 2019 г.

Съдържание на акта

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

гр. Свиленград, 13.01.2020 г.

 

РС Свиленград, граждански състав, в закрито заседание на тринадесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА

               

като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 1294 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по искова молба от Р.Ш.И. срещу Г.А.М., с която е предявен иск с правно основание чл. 127а, ал. 2 СК, вр. чл. 76, т. 9 ЗБЛД за разрешаване малолетното дете на страните С.Р.И.да пътува в чужбина, както и да ѝ бъде издаден задграничен паспорт, без за това да е необходимо съгласието на майката.

В исковата молба се твърди, че страните били родители на детето С., родена на *** г. Живели на семейни начала до декември 2013 г., когато ответницата напуснала семейното им жилище. От този момент ищецът полагал грижи за дъщеря им, а ответницата се била дезинтересила от родителските си задължения. Твърди се, че от 2014 г. до момента ищецът трайно живеел в Република Австрия. Посочено е още, че дъщеря му С. живеела с него в Австрия от 2016 г. Поддържа, че там детето посещавало детска градина, адаптирала се много добре в новата социална среда и говорела свободно немски език. Твърди, че заедно с дъщеря му се връщали в България за един месец през лятото. С ответницата не поддържал никаква връзки и не знаел дали тя се намира в България или в чужбина.

На основание разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ГПК съдът е разпоредил исковата молба заедно с приложенията към нея да се връчат на ответницата по постоянния ѝ и настоящ адрес ***. Тъй като връчителят е събрал сведения, че лицето не пребивава на адреса, съдът е разпоредил да се залепи уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК. В двуседмичния срок ответницата не се е явила в Гражданско деловодство на РС Свиленград да получи книжата. Извършена е и справка за месторабота, но не е установено наличието на действащ трудов договор. Поради това съдът приема, че съобщението по чл. 131 ГПК е редовно връчено на основание чл. 47, ал. 5 ГПК.

Съдът, като съобрази гореизложеното, намира, че не е компетентен да разгледа и реши въпросите, свързани със заместване съгласието на единия родител детето да пътува извън пределите на страната и издаването на задграничен паспорт, по следните съображения:

В разглеждания случай спорът е с международен елемент и компетентността на съда се урежда по правилата на Регламент (ЕО) № 2201/2003, доколкото разногласието между родители за пътуване на детето – български гражданин зад граница и за издаването на документ за самоличност се включва в предметния обхват на този регламент. Този извод се потвърждава и от Решение от 21.10.2015 г. на Съда на ЕС, С-215/15, постановено по преюдициално запитване на ВКС, в което е прието, че искът на единия родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител за пътуването на детето им извън държавата членка по неговото пребиваване и за издаването на паспорт на името на това дете попада в материалното приложно поле на Регламент (ЕО) № 2201/2003, въпреки че съдебното решение, постановено по иска, ще трябва да бъде взето предвид от органите на държавата членка, на която въпросното дете е гражданин, в рамките на административното производство за издаване на такъв паспорт. Следователно съдът, който е компетентен да разгледа спора, следва да се определи по правилата на този регламент. В чл. 8, § 1 от него е установена обща компетентност на съдилищата на държавата членка, в която детето има обичайно местопребиваване по времето, когато съдът е сезиран. Според практиката на съда на ЕС понятието обичайно местопребиваване следва да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда. Вземайки описаните в исковата молба факти, съдът намира, че  към момента на сезиране на българския съд обичайното местопребиваване на детето не е на територията на Република България, а на друга страна-членка. От това следва, че сезираният съд не е компетентен по смисъла на чл. 8, § 1 от регламента да разгледа спора, но § 2 от същата норма го задължава, преди да се обяви за международно некомпетентен, да извърши проверка дали неговата компетентност не е възникнала по силата на чл. 9, чл. 10 или чл. 12 от Регламент (ЕО) № 2201/2003. В случая не е налице правомерно преместване или неправомерно отвеждане или задържане на дете, поради което правилата на чл. 9 и чл. 10 не намират приложение. Липсва и хипотеза на пророгация на компетентност по смисъла на чл. 12, § 3, тъй като не са налице кумулативно дадените предпоставки по б. а и б. б от посочената норма. Макар детето да е гражданин на Република България, не може да се приеме, че компетентността на сезирания съд е изрично или по друг недвусмислен начин приета от ответницата. За да достигне до този извод, съдът съобрази, че преписът от исковата молба не е връчен лично на ответницата, тъй като последната не пребивава на постоянния си и настоящ адрес, поради което не може да изрази становище по компетентността на настоящия съд. В тази връзка следва да се отчете, че в горецитираното решение на Съда на ЕС, С-215/15, е прието, че компетентността на съдилищата, сезирани с разглеждането на иск, свързан с родителска отговорност, не би могла да се счита за „изрично или по друг недвусмислен начин приета от [всички страни в производството]” единствено поради обстоятелството, че назначеният служебно от тези съдилища процесуален представител на ответника, поради невъзможността на последния да се връчи исковата молба, не е повдигнал възражение по компетентността на тези съдилища. Именно поради тази причина и тъй като особеният представител не поддържа контакт с ответника и не би могъл да получи информация дали би приел компетентността на сезирания съд, назначаването му се явява безпредметно. Поради това съдът не е предприел действия в тази насока  (така Определение № 496 от 10.11.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1988/2015 г., I г. о., ГК). Отделен е и въпросът, че пророгацията на компетентност противоречи и на висшия интерес на детето, тъй като същото вече се е интегрирало в социалната и семейна среда в Австрия, поради което българският съд няма достатъчно близка връзка с него, за да прецени най-добрия му интерес.

Мотивиран от изложеното, съдът намира, че на основание чл. 8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003, при съобразяване на условията на чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от него, компетентен да се произнесе по спора за даване на заместващо съгласие за пътуването на детето в чужбина е съдът в Австрия. Компетентността на съд на друга държава-членка изключва международната компетентност на българския съд, което следва да бъде обявено на основание чл. 17 от регламента, а делото да се прекрати.

Така мотивиран, РС Свиленград

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И:

 

ПРОГЛАСЯВА, че РС Свиленград не е компетентен да разгледа и реши гр. д. № 1294/2019 г. по описа на РС Свиленград на основание чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 1294/2019 г. по описа на РС Свиленград.

Определението подлежи на обжалване от ищеца с частна жалба пред ОС Хасково в едноседмичен срок от връчването му.

Препис от определението да се връчи на ищеца.

 

 

                                           РАЙОНЕН СЪДИЯ: