О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. Свиленград, 13.01.2020 г.
РС Свиленград, граждански
състав, в закрито заседание на тринадесети януари две хиляди и двадесета година,
в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА
ХАДЖИКИРЕВА
като
разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 1294 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по искова молба от Р.Ш.И. срещу Г.А.М., с която е предявен иск с
правно основание чл. 127а, ал. 2 СК, вр. чл. 76, т. 9 ЗБЛД за разрешаване
малолетното дете на страните С.Р.И.да пътува в чужбина, както и да ѝ бъде
издаден задграничен паспорт, без за това да е необходимо съгласието на майката.
В исковата молба
се твърди, че страните били родители на детето С., родена на *** г. Живели на
семейни начала до декември 2013 г., когато ответницата напуснала семейното им
жилище. От този момент ищецът полагал грижи за дъщеря им, а ответницата се била
дезинтересила от родителските си задължения. Твърди се, че от 2014 г. до
момента ищецът трайно живеел в Република Австрия. Посочено е още, че дъщеря му С.
живеела с него в Австрия от 2016 г. Поддържа, че там детето посещавало детска
градина, адаптирала се много добре в новата социална среда и говорела свободно
немски език. Твърди, че заедно с дъщеря му се връщали в България за един месец
през лятото. С ответницата не поддържал никаква връзки и не знаел дали тя се
намира в България или в чужбина.
На
основание разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ГПК съдът е разпоредил исковата молба
заедно с приложенията към нея да се връчат на ответницата по постоянния ѝ
и настоящ адрес ***. Тъй като връчителят е събрал сведения, че лицето не
пребивава на адреса, съдът е разпоредил да се залепи уведомление по чл. 47, ал.
1 ГПК. В двуседмичния срок ответницата не се е явила в Гражданско деловодство
на РС Свиленград да получи книжата. Извършена е и справка за месторабота, но не
е установено наличието на действащ трудов договор. Поради това съдът приема, че
съобщението по чл. 131 ГПК е редовно връчено на основание чл. 47, ал. 5 ГПК.
Съдът, като
съобрази гореизложеното, намира, че не е компетентен да разгледа и реши
въпросите, свързани със заместване съгласието на единия родител детето да
пътува извън пределите на страната и издаването на задграничен паспорт, по
следните съображения:
В разглеждания
случай спорът е с международен елемент и компетентността на съда се урежда по
правилата на Регламент (ЕО) № 2201/2003, доколкото разногласието между родители за пътуване на детето –
български гражданин зад граница и за издаването на документ за самоличност се
включва в предметния обхват на този регламент. Този извод се потвърждава и от Решение от 21.10.2015 г. на Съда на ЕС,
С-215/15, постановено по преюдициално запитване на ВКС, в което е прието, че
искът на единия родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител
за пътуването на детето им извън държавата членка по неговото пребиваване и за
издаването на паспорт на името на това дете попада в материалното приложно поле
на Регламент (ЕО) № 2201/2003, въпреки че съдебното решение, постановено по
иска, ще трябва да бъде взето предвид от органите на държавата членка, на която
въпросното дете е гражданин, в рамките на административното производство за
издаване на такъв паспорт. Следователно съдът, който е компетентен да
разгледа спора, следва да се определи по
правилата на този регламент. В чл. 8, § 1 от него е
установена обща компетентност на съдилищата на държавата членка, в която детето има
обичайно местопребиваване по времето, когато съдът е сезиран. Според практиката
на съда на ЕС понятието „обичайно
местопребиваване” следва да се
тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена интеграция на
детето в социалната и семейната среда. Вземайки
описаните в исковата молба факти, съдът намира, че към момента на сезиране на българския съд
обичайното местопребиваване на детето не е на територията на Република България, а на друга страна-членка. От това следва, че сезираният съд не е компетентен по смисъла на чл. 8, § 1 от регламента да разгледа спора, но § 2 от
същата норма го задължава, преди да се обяви за международно некомпетентен, да
извърши проверка дали неговата компетентност не е възникнала по силата на чл.
9, чл. 10 или чл. 12 от Регламент (ЕО) № 2201/2003. В
случая не е налице правомерно преместване или неправомерно отвеждане или задържане на
дете, поради което правилата на чл. 9 и чл. 10 не намират приложение. Липсва и хипотеза на
пророгация на компетентност по смисъла на чл. 12, § 3, тъй като не са налице кумулативно дадените предпоставки по б. „а” и б. „б” от посочената норма. Макар детето да е гражданин на Република България, не може да се приеме, че
компетентността на сезирания съд е изрично или по друг недвусмислен начин
приета от ответницата. За да достигне до този извод, съдът съобрази, че
преписът от исковата молба не е връчен лично на ответницата, тъй като
последната не пребивава на постоянния си и настоящ адрес, поради което не може
да изрази становище по компетентността на настоящия съд. В тази връзка следва
да се отчете, че в горецитираното решение на Съда на ЕС, С-215/15, е прието, че
компетентността на съдилищата, сезирани с разглеждането на иск, свързан с
родителска отговорност, не би могла да се счита за „изрично или по друг
недвусмислен начин приета от [всички страни в производството]” единствено
поради обстоятелството, че назначеният служебно от тези съдилища процесуален
представител на ответника, поради невъзможността на последния да се връчи
исковата молба, не е повдигнал възражение по компетентността на тези съдилища. Именно
поради тази причина и тъй като особеният представител не поддържа контакт с
ответника и не би могъл да получи информация дали би приел компетентността на
сезирания съд, назначаването му се явява безпредметно. Поради това съдът не е
предприел действия в тази насока (така Определение
№ 496 от 10.11.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1988/2015 г., I г. о., ГК). Отделен е и въпросът, че пророгацията
на компетентност противоречи и на висшия интерес на детето, тъй като същото
вече се е интегрирало в социалната и семейна среда в Австрия, поради което българският съд няма достатъчно
близка връзка с него, за да прецени най-добрия му
интерес.
Мотивиран от изложеното, съдът намира, че на основание чл. 8, § 1 от Регламент
(ЕО) № 2201/2003, при съобразяване на условията на чл. 9,
чл. 10 и чл. 12 от него, компетентен да се произнесе по спора за даване на заместващо
съгласие за пътуването на детето в
чужбина е съдът в Австрия. Компетентността
на съд на друга държава-членка изключва
международната компетентност на българския съд, което следва да бъде обявено на
основание чл. 17 от регламента, а делото да се прекрати.
Така мотивиран,
РС Свиленград
О П Р Е Д Е Л И:
ПРОГЛАСЯВА,
че РС Свиленград не е компетентен да разгледа и реши гр. д. № 1294/2019 г. по
описа на РС Свиленград на основание чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на
Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения
по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя
Регламент (ЕО) № 1347/2000.
ПРЕКРАТЯВА
производството по гр. д. № 1294/2019 г. по описа на РС Свиленград.
Определението
подлежи на обжалване от ищеца с частна жалба пред ОС Хасково в едноседмичен
срок от връчването му.
Препис от определението
да се връчи на ищеца.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: