РЕШЕНИЕ
№ 1288
гр. Пловдив, 24.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20225300501658 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по въззивна жалба на ищеца
по спора „ Изи финанс „ ЕООД, ЕИК ***** срещу Решение № 552/21.02.2022 г., пост. по
гр.д. № 8089/2021 г. на Районен Съд – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от
дружеството срещу К. В. Й., ЕГН – ********** иск с правно основание чл. 422 от ГПК – за
признаване за установено че на основание сключен между страните Договор за предоставяне
на кредит от разстояние № 182946/14.09.2017 г. Й. дължи на „ Изи финанс „ ЕООД сумата 1
000 лв. – главница; сумата 115, 52 лв. – договорна лихва за периода 13.03.2018 г. –
09.09.2018 г. и сумата 215, 84 лв. – лихва за забава за периодите 09.09.2018 г. – 13.03.2020 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.03.2021 г. до окончателното й
изплащане – които вземания предмет на издадена по ч. гр.д. № 4151/2021 г. на РС – Пловдив
в полза на ищеца срещу ответницата Заповед № 2476/05.03.2021 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на решението и искане – за
неговата отмяна и уважаване на иска.
Въззиваемата страна не е депозирала отговор на жалбата.
Съдът установи следното:
Производството пред Районния съд е образувано по предявен от „ Изи финанс „
ЕООД, ЕИК ***** срещу К. В. Й., ЕГН – ********** иск по чл. 422 от ГПК - за признаване
за установено че на основание сключен между страните Договор за предоставяне на кредит
от разстояние № 182946/14.09.2017 г. Й. дължи на „ Изи финанс „ ЕООД сумата 1 000 лв. –
главница; сумата 115, 52 лв. – договорна лихва за периода 13.03.2018 г. – 09.09.2018 г. и
1
сумата 215, 84 лв. – лихва за забава за периодите 09.09.2018 г. – 13.03.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 04.03.2021 г. до окончателното й изплащане –
които вземания предмет на издадена по ч. гр.д. № 4151/2021 г. на РС – Пловдив в полза на
ищеца срещу ответницата Заповед № 2476/05.03.2021 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК.
Претенцията се основава на възведени в исковата молба твърдения, че между
страните е сключен процесния договор за предоставяне на кредит от разстояние, по силата
който от ищеца на ответницата е предоставена сумата 1 500 лв., със срок на издължаване 1
година, на 12 месечни погасителни вноски, с фиксирана за целия срок на договора
възнаградителна лихва от 40, 15 %, като подлежащата на връщане сума е 1 821, 78 лева.
Крайния падеж е настъпил – 09.09.2018 г. , към тази дата и до подаване на заявлението по
чл. 410 от ГПК кредитът не е върнат, издължените суми са в общ размер от 1013,18 лв. /
главница 500 лв., договорна лихва 173, 26 лв., неустойка 279, 92 лв. и 60 лв. разходи за
извънсъдебно събиране /, като се дължат още 1 000 лв. главница, 15, 52 лв. – договорна
лихва за периода 13.03.2018 г. – 09.09.2018 г. и 215, 84 лв. – лихва за забава за периодите
09.09.2018 г. – 13.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
04.03.2021 г. до окончателното й изплащане.
След срока за отговор ответницата е депозирала становище че не оспорва
сключването на договора и съгласието си за него / по твърдяния от ответника начин / и
получаването от нея на сумата по договора – заемни средства от 1 500 лв., преведена й от
ищеца. Заявява възражение че договорът за паричен заем е изцяло недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 10 ал. 1 от ЗПК / / шрифт на договора под 12 / и във вр.
чл. 11 ал. 1 т.т.9 и 10 от ЗПК – възнаградителната лихва надвишавала трикратния размер на
законната лихва по необезпечени кредити и като така противоречала на добрите нрави и се
явявала нищожна, а относно годишния процент на разходите не бил посочен начинът на
неговото изчисляване и липсвала каквото и да е яснота как същият е формиран съгласно
повелителната законова регламентация в тази насока, съдържаща се в същия закон. В тази
връзка се поддържа още, че договорът съдържа клауза за неустойка, която е нищожна, тъй
като с нея се създават задължения, които по същество се покриват от ГПР, без
същевременно те да се включени в него и ако същите се включат то ГПР надхвърля
максимално допустимия размер от пет пъти законната лихва – чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Относно
самата клауза за неустойка се поддържа да е нищожна като противоречаща на добрите
нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, както и че същата е в противоречие с чл. 71 от ЗЗД и чл. 33 от ЗПК.
По делото е безспорно установено, че процесните вземания са предмет на издадена
по ч. гр.д. № 4151/2021 г. на РС – Пловдив в полза на ищеца срещу ответницата Заповед №
2476/05.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК; че в срока по
чл. 414 ал. 2 от ГПК ответницата е депозирала възражение за тяхната недължимост и че
кредиторът ищец е предявил в срока по чл. 415 ал. 4 от ГПК настоящия установителен иск.
По делото също така не се спори че между страните е сключен Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 182946/14.09.2017 г., по силата на който ищецът
Изи Финанс ЕООД е предоставил на ищцата К. Й. паричен заем в размер на 1 500 лв. със
срок за връщане 1 година, на 12 месечни погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен
процент от 40, 15 % и годишен процент на разходите от 48, 44%, като е посочено че същият
е определен при следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок,
всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение. Общата
дължима сума от кредитополучателя е определена на 1 821, 78 лв. / главница и
възнаградителна лихва / - съгласно погасителен план по чл. 4 ал. 3 т. 1 от договора. В чл. 3
от договора е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи кредита с едно от
2
следните обезпечения – 1/ банкова гаранция със срок на валидност 30 дни след крайния
падеж или 2/ две физически лица – поръчители, които да са в безсрочно трудово
правоотношение, нетния им осигурителен доход да е в размер над 1 000 лв., да не са
потребители или поръчители по сключен договор за паричен заем с Изи Финанс ЕООД, да
нямат неплатени осигурителни вноски за последните две години, да нямат задължения към
банки и финансови институции или ако имат такива кредитна им история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статут „ редовен“. Горепосочената общо дължима по кредита
сума от 1 821, 78 лв. е в хипотеза на представяне от потребителя на казаното обезпечение. В
случай на непредоставяне на обезпечението – какъвто е настоящия случай, потребителят
съгласно чл. 3 ал. 2 от договора дължи на кредитодателя неустойка в размер на 1 040, 16 лв.,
с начин на плащане – разсрочено, като към всяка месечна погасителна вноска се добавя и
съответната част от неустойката в размер на 86, 68 лева – за което в договора / чл. 4 ал. 3 т. 2
/ се съдържа погасителен план при непредставяне на обезпечение, съгласно който
подлежащата на връщане сума е в размер на 2 861, 94 лева.
По делото няма спор че ответното дружество е небанкова финансова институция по
чл. 3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, а ищцата е физическо лице, което
при сключване на договора не е действала в рамките на осъществявана от нея
професионална или търговска дейност. Следователно страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 от ЗПК, а
договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК.
Единственият мотив на съда за отхвърлянето на претенциите е че договорът - на
който ищецът основава правата си, е изписан с шрифт Calibri с големина 10 пункта, като
единствено заглавието е изписано с големина 12 пункта от същия шрифт / който факт е
безспорно установен от заключението на приетата по делото СТЕ/, поради което и с оглед
разпоредбата на чл. 22 вр. чл. 10 ал. 1 от ЗПК този договор е недействителен, съответно
ответницата не дължи на ищеца произтичащите от него вземания на последния.
Въззивникът поддържа решението да е недопустимо, както и неправилно поради
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно
приложение на материалния закон.
Относно недопустимостта се поддържа че при констатирана в хода на делото
недействителност на договора съдът е длъжен да я прогласи в диспозитива на съдебния си
акт, което с обжалваното решение не е сторено. С оглед което се иска неговата отмяна като
недопустимо и връщане на делото на районния съд за прогласяване на недействителността.
Относно недопустимостта се поддържа още липса на мотивна част на решението,
поради което същото е неясно „ във вида, в който е“, като в тази връзка се твърди и
постановения с диспозитива резултат да е необоснован.
Относно неправилността, свързана с допуснати съществени процесуални нарушения
се поддържа че съдът неправилно не приел по делото молба от ответницата и приложения
към нея договор за правна помощ, съответно не изпратил препис от тази молба на
въззивника – ищец. Това му процесуално нарушение имало за последици 1/ липса на
валидно възникнала представителна власт - всички волеизявления на адвоката на ответница
са невалидни и не е следвало да бъдат вземани предвид при разрешаването на спора и 2/
нарушение на принципите на състезателното начало, прогласени от чл.чл. 8 и 9 от ГПК.
Относно неправилността във връзка с неправилно приложение на материалния закон
се настоява договорът да не е недействителен поради нарушение на чл. 10 ал. 1 от ЗПК. В
тази насока се поддържа че процесния договор е сключен във вид на електронен документ
съгласно чл. 3 т. 35 от Регламент / ЕС / № 910/2014 г. на ЕП и на Съвета от 23 юли 2014 г..
Всеизвестно на всяко боравещо с компютър лице е, че програмните продукти, разчитащи
3
такива документи позволяват мащабиране на текста. Тоест ответницата е могла да увеличава
шрифта до размер, в който й е възможно да го прочете и възприеме правилно. Следователно
разпоредбата на чл. 10 ал. 1 от ЗЗП не е нарушена и изводът на съда в противна насока е
неправилен, тъй като не е съобразен с особеностите на електрония документ, посочени в чл.
3 т. 35 на горепосочения Регламент.
Относно неправилността във връзка с неправилно приложение на материалния закон
се поддържа още че дори и да се приеме недействителност на договора по смисъла на чл. 22
от ЗПК, то разпоредбата на чл. 23 от същия закон повелява че в този случай се дължи
чистата стойност на кредита – т.е. усвоената непогасена главница, а с обжалваното решение
– в нарушение на цитираната правна норма, тази претенция е също отхвърлена.
По така изложените доводи за необоснованост и неправилност на решението се иска
неговата отмяна и постановяване на решение за уважаване на предявените искове,
евентуално – ако и настоящата инстанция намери договора за недействителен поради
нарушение на императивни норми на ЗПК, се претендира уважаване на претенцията за
усвоената непогасена главница по договора.
Претендират се деловодните разноски, направени за двете инстанции, както и присъждане
на юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението и по неговата допустимост – в обжалваната част, а относно правилността е
ограничен от посоченото в жалбата.
Решението е валидно и допустимо.
Недействителността на договора е заявена по възражение на ответника по предявен
от ищеца иск за неговото изпълнение, а чрез предявен насрещен иск на ответника. Като така
съдът не е длъжен да я прогласи с нарочен диспозитив в съдебния акт – както неправилно
поддържа въззивника. Съответно неоснователно е искането му за връщане на делото на
първоинстанционния съд за прогласяване на недействителността.
Неоснователно е и възражението му за липса на мотиви до степен решението да е
изцяло неясно и същото да не може да обоснове постановения с диспозитива резултат. Дори
и да се приеме противното въззивната проверка като такава по същество включва и
преценка относно обосноваността на акта, тъй като същата е относима към неговата
правилност.
Решението не е постановено при възведените съществени процесуални нарушения.
Съдът не дължи изпращане на ответника на молбата от 23.07.2021 г. / становището по иска /,
нито нарочно приемане на представения от пълномощника й договор за правна помощ. Този
договор не е доказателство по смисъла на чл. 153 от ГПК, поради което липсата на изрично
негово приемане по делото не опорочава предоставената от ответницата на пълномощника й
– адвокат, представителна власт. Молбата от 23.07.2021 г. е подадена след срока за отговор,
но в нея се поддържат всички възведени във възражението по чл. 414 от ГПК доводи за
недължимост на вземането по заповедта, които – съгласно т. 11а от ТР № 4/18.06.2014 г.
съставляват оспорвания на иска и се считат своевременно заявени дори и ответникът да не е
подал отговор на исковата молба, като в случая тези оспорвания касаят
недействителност/нищожност на договора, за която съдът следи и служебно.
Неоснователно е оплакването, че шрифта на процесния договор и общите условия
към него / под 12 / е в случая без значение, тъй като същите са предоставени на
въззиваемата като електронно изявление на личния й и -имейл адрес, съответно договорът
съставлява електронен документ и като така текста тя е могла да мащабира като увеличи
шрифта до размер, в който й е възможно да ги прочете без затруднения и да ги възприеме
правилно. Разпоредбата на чл. 10 ал. 1 от ЗПК е императивна и съгласно нея договорът за
4
потребителски кредит трябва да е в писмена форма / на хартиен или друг траен носител /,
като всички негови елементи да са с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, последният не
по – малък от 12. При безспорно установения от приетата СТЕ факт че шрифтът на договора
е 10, изводът за неговата недействителност на това основание във вр. чл. 22 от ЗПК е
правилен, тъй като нито ЗЕДЕП, нито ЗПФУР предвиждат изключение от задължителното
правило относно минималния размер на шрифта при договори, с които финансовата услуга
е предоставена от разстояния и са сключени като електронен документ, допускайки по
отношение на тях нещо различно и в отклонение от императивната норма на чл. 10 ал. 1 от
ЗПК. Това нарушение е самостоятелно основание за недействителност на целия договор на
основание чл. 22 вр. чл. 10 ал. 1 от ЗПК.
Отделно от това основателни са и поддържаните от ответницата и неразгледани от
районния съд възражения за недействителност на целия договор и на отделни негови клаузи
/ за възнаградителна лихва и неустойката за непредставяне на обезпечение /.
Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК годишния процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи / лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези,
дължими на посредници за сключването на договора /, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК „ общ разход по
кредита за потребителя „ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
следва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В
случая и без да се ползват специални знания е видно че доколкото предоставената главница
по кредита е в размер на 1 500 лв., а срокът за връщането 12 месечни вноски при договорена
възнаградителна лихва от 40,15 % / по висока от трикратния размер на законната лихва от
30% към датата на сключване на договора и за целия период на действието му / то общата
дължима от потребителя сума при непредставено обезпечение не съответства на посочения
в договора лихвен процент и годишен процент на разходите / 48, 44% / - което съставлява
нарушение на изискванията за задължително съдържание на договора за потребителски
кредит по чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 10 от ЗПК. Разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК предвижда че
ГПР не може да бъде по висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Несъответствието между посочения в договора ГПР и действителния такъв се
дължи на факта, че в посочения ГПР не са включени разходите, съставляващи договорената
неустойка за непредставено обезпечение. Действително, съгласно чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК
при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената
законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на потребителя по
договора, а именно да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други
задължения. Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за
заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на
разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита, които
разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно
такава хипотеза – уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при
неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета
предвид при определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочения в
договора, поради което не отговаря на изискванията на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, като е нарушена
и императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. След като този допълнителен и задължително
необходим за сключването на договора разход не е включен в посочения в договора ГПР е
налице нарушение на изискването по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК относно съдържанието на
договора за потребителски кредит и същият е изцяло недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК.
5
Освен това тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията
за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.
143 ал. 1 от ЗЗП. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди от
кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за
кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали
да му предостави кредит без обезпечение при спазване императивната норма на чл. 19 ал. 4
от ЗПК, като рискът от невръщането на кредита да се калкулира в уговорената по договора
лихва. Съгласно задължителните указания, дадени в т.3 на ТР № 1/15.06.2010 г.на ВКС,
ОСГТК нищожна поради накърняване на добрите нрави е неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността
съдът следи служебно. С оглед изложеното съдът намира че процесната неустойка –
уговорена за непредставяне на обезпечение и в размер равен на 2/3 от получения кредит,
няма присъщите й обезпечителна, обезщетителна или санкционна функции, а със същата
търговеца цели „ скрито оскъпяване на кредита „ – както се твърди и поддържа от
въззиваемата ищца – потребител. Същата представлява скрита възнаградителна лихва,
уговорена в разрез с принципа на добросъвестността в гражданските и търговските
отношения, както и с разпоредбите на чл. 19 ал. ал. 1 и 4 от ЗПК във връзка с § 1 ал. 1 от ДР
на ЗПК. С оглед изложеното клаузата за неустойка е нищожна на основание чл. 26 ал. 1,
предл. 1,2 и 3 от ЗЗД, така и съгласно разпоредбата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, съгласно която
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на закона, е нищожна.
С оглед изложеното договорът е нищожен. На самостоятелно основание е нищожна и
клаузата за неустойка. Нищожна на самостоятелно основание е също и клаузата относно
възнаградителна лихва. Според трайно установената съдебна практика на ВКС максималния
размер на лихвата / възнаградителна или такава за забава / следва да е ограничен до
трикратния размер на законната лихви при необезпечените кредити и уговорена над този
размер лихва противоречи на добрите нрави / напр., но не само Р № 1270/2009 г. по гр.д. №
5093/2007 г. на ВКС, II г.о.; О № 901/2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.о. /,
съответно уговорена над този размер възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави
и е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. Уговорения в процесния договор размер над
моралния приемливия / в случая възлизащ на 30 % /, а именно 40, 15% обосновава извод за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва.
Жалбата е частично основателна относно претендираната главница.
Съгласно чл. 23 от ЗПК в случаите, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви
или други разходи по кредита.
Чистата стойност на кредита по процесния договор е сумата 1 500 лева. Съгласно
заключението на приетата по делото ССчЕ въззиваемата е заплатила по същия сума в
размер на 1 013, 18 лв., които въззивникът е отнесъл както следва: за главница – 500 лв.; за
договорна / възнаградителна / лихва – 173, 26 лв.; за неустойка за непредставено
обезпечение – 279, 92 лв. и за такси за събиране на вземанията – 60 лева. С оглед приетата
недействителност на целия договор и на клаузите му за възнаградителна лихва и неустойка,
и предвид разпоредбата на чл. 23 от ЗПК цялата заплатена сума от 1 013, 18 лв. следва да се
приспадне от главницата / чистата стойност на кредита / от 1 500 лв., при което се явява
дължима, но незаплатена главница в размер на 486, 82 лева. До този размер искът е
основателен и следва да бъде уважен, след отмяна на първоинстанционното решение за
отхвърлянето му в тази част.
С оглед този инстанционен резултат за първоинстанционното производство на
жалбоподателят ще се присъдят разноски в размер на 153, 48 лв. / при общо направени
6
такива от него 419, 73 лв. за ДТ и за СТЕ и ССчЕ / и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лева, както и направени за заповедното производство разноски в размер на 75
лв. - 25 лв. за дължимата ДТ по заявлението и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение. За
въззивното производство ще му се присъдят разноски в размер на 22, 30 лв. / от направените
такива 61 лв. / и също юрисконсултско възнаграждение от 100 лева.
Въззиваемата няма направени за заповедното и въззивното производство разноски, но
от процесуалния й представител се претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2
вр. ал. 1 от ЗА както следва – за заповедното производство във връзка с депозираното
възражение по чл. 414 от ГПК, за първоинстанционното и въззивното в размер на
минимумите по чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/9.7.2004 г за всеки от предявените искове.
Разноски за първоинстанционното производство й се дължат в размер на 63, 47 лв. / от
заплатените 100 лв. възнаграждение на експертиза /. На процесуалния представител се
дължи за първоинстанционното и заповедното възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от
ГПК от 448 лв. / 60 лв. с ДДС по чл.6 т.5 от Наредбата за възражението по чл. 414 от ГПК и
387, 84 лв. по чл. 7 ал. 2 за един иск / - определени в производство по чл. 248 от ГПК със
стабилизирано Определение № 1489/15.6.2022 г. по ч.гр.д. № 1517/2022 г. на ОС - Пловдив,
т.е. същите са вече присъдени. За въззивното производство на адвоката се дължи
възнаграждение от 387, 84 лв. с ДДС – по чл. 7 ал. 2 от наредбата според цената на иска.
Предвид изложеното съдът
РЕШИ:
Отменя Решение № 552/21.02.2022 г., пост. по гр.д. № 8089/2021 г. на Районен Съд –
Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК *****
срещу К. В. Й., ЕГН – ********** иск с правно основание чл. 422 от ГПК – за признаване за
установено че на основание сключен между страните Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 182946/14.09.2017 г. Й. дължи на „ Изи Финанс „ ЕООД сумата 486, 82 лева –
главница по договора, ведно със законната лихва върху нея, считано от 04.03.2021 г. до
окончателното изплащане – което вземане предмет на издадената по ч.гр.д. № 4151/2021 г.
на РС – Пловдив Заповед № 2476/05.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, вместо което Постановява:
Признава за установено на основание чл. 422 от ГПК че на основание Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 182946/14.09.2017 г. К. В. Й., ЕГН – **********
дължи на „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК ***** сумата 486, 82 лева / четиристотин осемдесет и
шест лева и осемдесет и две стот./ – главница по договора, ведно със законната лихва върху
нея, считано от 04.03.2021 г. до окончателното изплащане – което вземане предмет на
издадената по ч.гр.д. № 4151/2021 г. на РС – Пловдив Заповед № 2476/05.03.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Потвърждава Решение № 552/21.02.2022 г., пост. по гр.д. № 8089/2021 г. на Районен
Съд – Пловдив в останалата обжалвана част – за отхвърляне на предявеният от „ Изи
Финанс „ ЕООД, ЕИК ***** срещу К. В. Й., ЕГН – ********** иск с правно основание чл.
422 от ГПК – за признаване за установено че на основание сключен между страните Договор
за предоставяне на кредит от разстояние № 182946/14.09.2017 г. Й. дължи на „ Изи Финанс „
ЕООД сумата 513, 18 лв. – главница, сумата 115, 52 лв. – договорна лихва за периода
13.03.2018 г. – 09.09.2018 г. и сумата 215, 84 лв. – лихва за забава за периодите 09.09.2018 г.
– 13.03.2020 г..
Отменя Решение № 552/21.02.2022 г., пост. по гр.д. № 8089/2021 г. на Районен Съд
– Пловдив в частта, с която „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК ***** е осъдено да заплати на К. В.
Й., ЕГН – ********** деловодни разноски за първоинстанционното производство за
7
разликата от 63, 47 лв. до присъдените 100 лева.
Осъжда К. В. Й., ЕГН – ********** да заплати на „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК *****
деловодни разноски за заповедното производство в размер на 25 / двадесет и пет / лв. и 50 /
петдесет / лв. юрисконсултско възнаграждение.
Осъжда К. В. Й., ЕГН – ********** да заплати на „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК *****
деловодни разноски за първоинстанционното исково производство в размер на 153, 48 лв. /
сто петдесет и три лева и четиридесет и осем стот./ и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 / сто / лева.
Осъжда К. В. Й., ЕГН – ********** да заплати на „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК *****
деловодни разноски за въззивното исково производство в размер на 22,30 лв. / двадесет и
два лева и тридесет стот. / и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 / сто / лева.
Осъжда „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК ***** да заплати на Адвокатско дружество „ Г.
„ , Булстат ***** възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА за въззивното производство в
размер на 387, 84 лв. / триста осемдесет и седем лева и осемдесет и четири стот./ - с ДДС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8