Решение по дело №12385/2019 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 03.08.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на трети юли две хиляди и двадесета година в състав:

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                        ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                                     Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №12385 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца Н. П.Б. срещу решение от 29.05.2019 г. по гр.д. №911/2019 г. на Софийския районен съд, 76 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу ЗК „Л.И.“ АД кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.405 ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД за сумата от 3800,00 лв., представляваща неизплатено застрахователно обезщетение по щета №0000-1201-18-207352, и сумата от 109,77 лв. - мораторна лихва за периода 27.09.2018 г. - 08.01.2019 г., поради плащане в хода на процеса /2020,00 лв. - главница и 56,38 лв. - лихва/, а за горницата до пълните предявени размери, като неоснователен.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо в частта за главницата за разликата над сумата от 1193,27 лв., тъй като е налице свръхпетитум, а в останалата част е  неправилно, тъй като съдът е кредитирал заключението на оспорената САТЕ. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили решението в недопустимата му част и да го отмени в останалата му част, и да уважи предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна ЗК „Л.И.“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, но е недопустимо в частта, в която съдът е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл.405 ал.1 КЗ за разликата над сумата от 1193,27 лв. до пълния размер от 3800,00 лв. С молба от 22.02.2019 г. ищецът е направил изменение в размера на иска с правно основание чл.405 ал.1 КЗ, като същият вече е предявен за сумата от 1193,27 лв. Първоинстанционният съд не се е произнесъл по своевременно направеното от ищеца искане по чл.214 ал.1 ГПК. Когато ищецът е предприел изменението на иска своевременно, липсата на произнасяне от първоинстанционния съд съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Това нарушение подлежи на отстраняване от въззивния съд при наличието на обосновано оплакване във въззивната жалба. В хипотеза, когато се констатира произнасяне от първата инстанция извън рамките на поддържания от ищеца размер на иска, първоинстанционното решение ще се явява постановено „свръхпетитум” и подлежи на обезсилване в съответната част на основание по чл.270 ал.3 изр.1 ГПК.

В останалата му част процесното първоинстанционно решение е частично неправилно по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.405 ал.1 КЗ, при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение в уговорения срок. Срокът не може да е по-дълъг от срока по чл.108 ал.1–3 или 5.

За да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да се установи по безспорен начин: 1. наличие на осъществен застрахователен риск, в резултат на което са били причинени имуществени вреди на застрахования; 2. щетата да е настъпила по време на действието на валидно сключен договор за застраховка; 3. договорната отговорност да представлява предвиден и покрит застрахователен риск; 4. застрахованият да е изправната страна в застрахователното правоотношение, което означава да е изпълнил задълженията си по договора, включително и уведомяване на застрахователя в съответствие със законовите изисквания, респ. Общите условия на договора.

Спорът по настоящото дело е съсредоточен върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е определил размера на дължимото се обезщетение за увредения автомобил.

С настъпването на застрахователното събитие ответникът дължи заплащането на застрахователно обезщетение в уговорения размер, който е действителният размер на откраднатото имущество. Това следва и от разпоредбата на чл.386 ал.2 вр. чл.400 ал.2 КЗ, като последната норма предвижда, че за възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка, и при съобразяване и уговорките по застрахователния договор с общите условия –чл.405 ал.1 КЗ. Обезщетеното трябва да кореспондира с размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие и не може да надвишава действителната стойност на вещта към момента на ПТП при пълна увреда, като в този случай се дължи обезщетение в размер на стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество.

От приетото по делото заключение на САТЕ, което и настоящият въззивен състав кредитира напълно като обосновано и компетентно изготвено, се установява, че стойността, необходима за възстановяване на л.а. „Мазда Демио“, изчислена на база средни пазарни цени към датата на ПТП, възлиза на 10 761,60 лв., а действителната стойност на автомобила към датата на настъпване на застрахователното събитие – на 2693,00 лв., т.е. стойността на уврежданията по процесния л.а. „Мазда Демио“ надхвърлят неговата действителна стойност, поради което е налице тотална щета. Вещото лице сочи още, че стойността, необходима за възстановяване на л.а. „Мазда Демио“, изчислена на база екпертна оценка към датата на ПТП е 4420,28 лв., а стойността на дължимото обезщетение за л.а. „Мазда Демио“, определено при условията на тотална щета и след приспадане на запазените части, възлиза на сумата от 2020,00 лв.

Съгласно разпоредбата на чл.390 ал.2 КЗ, тотална щета на моторно превозно средство е увреждане, при което стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава 70 на сто от действителната му стойност. Стойността на разходите за необходимия ремонт се определя съгласно определения способ за обезщетяване въз основа на: 1. издадена от сервиз проформа фактура – при възстановяване в натура на вредите, или 2. експертна оценка – при изплащане на парично обезщетение.

При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав споделя решаващия извод на първоинстанционният съд, че размерът на дължимото се на ищеца обезщетения за увредения му л.а. „Мазда Демио“ възлиза на сумата от 2020,00 лв., до който размер искът е основателен. Доколкото обаче по делото не е спорно, че ответникът е заплатил на 08.01.2019 г. обезщетение в размер на сумата от 2606,73 лв., т.е. изпълнил е изцяло задълженията си по процесната щета, поради което предявеният иск с правно основание чл.405 ал.1 КЗ е неоснователен, тъй като е погасен чрез плащане.

Съгласно разпоредбата на чл.409 КЗ, застрахователят дължи законната лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение след изтичане срока по чл.405 освен в случаите на чл.380 ал.3.

По делото не се спори, че срокът по чл.108 ал.1 КЗ е изтекъл на 27.09.2018 г., т.е. считано от тази дата застрахователят е в забава и за периода 27.09.2018 г. - 08.01.2019 г. дължимата мораторна лихва възлиза на сумата от 58,36 лв., както е приел и СРС.

Настоящият въззивен състав не споделя обаче решаващият извод на първоинстанционният съд, че ответникът е заплатил на ищеца дължимата му се лихва за забава. Видно от твърденията на ищеца в молбата от 22.02.2019 г. и от депозирания от ответника отговор в срока по чл.131 ГПК, застрахователят е определил и изплатил на застрахованото лице обезщетение по процесната щета в посочения по-горе размер, като не само, че липсват доказателства, а и няма направени твърдения в тази насока, ответникът да е определил, респ. да е изплатил лихва за забава върху застрахователното обезщетение, т.е на ищеца следва да се присъди дължимата му се лихва за забава в посочения по-горе размер.

Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен искът за лихва забава за сумата от 58,36 лв. и вместо него да бъде постановено друго, с което  предявеният иск бъде уважен до посочения размер. В останалата част, в която искът за лихва за забава е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер и в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл.405 ал.1 КЗ до размера на сумата от 2020,00 лв., решението следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззивника на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 13,29 лв., представляваща държавна такса и сумата от 7,52 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. К.А., според който ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 950,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да бъде намалено до минималния размер или сумата от 7,26 лв.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 98,51 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

                                                           Р  Е  Ш  И:

 

ОБЕЗСИЛВА решение №126664 от 29.05.2019 г., постановено по гр.д. №911/2019 г. на Софийски районен съд, 76 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Н.П.Б., ЕГН **********, адрес: ***, срещу ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл.405 ал.1 КЗ за разликата над размера от 1193,27 лв. до 3800,00 лв.

ОТМЕНЯ решение №126664 от 29.05.2019 г., постановено по гр.д. №911/2019 г. на Софийски районен съд, 76 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Н.П.Б., ЕГН **********, адрес: ***, срещу ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 58,36 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 2020,00 лв. за периода 27.09.2018 г. - 08.01.2019 г., и вместо него постановява:

ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на Н.П.Б., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.86 ЗЗД сумата от 58,36 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 2020,00 лв. за периода 27.09.2018 г. - 08.01.2019 г.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.

ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на Н.П.Б., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 20,81 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА Н.П.Б., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 98,51 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.