Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II „В” състав в публично заседание на двадесет и осми
февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
мл.
съдия ХРИСТИНА НИКОЛОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от мл. съдия Николова в. гр. д. № 13197 по описа на СГС за 2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 140909 от 08.06.2017 г., постановено по гр. дело № 14882/2016 г. по
описа на СРС, 58 състав, Д.А.„Н.С.“ е осъдена да заплати на К.В.У. сумата от 10
632 лв., ведно със законната лихва от 16.03.2016 г., представляваща брутно
обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск от 60 дни, в
периода 01.01.2008 г. - 31.12.2013 г., като
искът е отхвърлен до пълния предявен размер от
12 758,40 лв.
Срещу
решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск, е подадена въззивна
жалба от ищеца К.В.У. в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК с изложени
твърдения за неправилност. Въззивникът поддържа, че в съдебно заседание,
проведено на 07.11.2016 г., е направил искане по чл.214 ГПК за увеличаване на
размера на предявения иск, т.е. увеличаване на претендирания платен годишен отпуск
за процесния период от 10 на 12 дни годишно, общо 72 работни дни, чиито паричен
еквивалент е сумата от 12 758,40 лв., като съдът е приел, че се касае за
едновременно изменение на основанието на иска и неговият размер и е допуснал
изменение на петитума – увеличение на иска в размер на 12 758,40 лв.
Излага доводи, че първоначално посочената като основание на иска Заповед №
3-3544 от 06.10.2014 г. на председателя на ДАНС е неприложима, тъй като същата
като административен акт няма обратно действие за процесния период, а релевантно
е предявеното в исковата молба законово основание – по ЗДАНС. Релевира
аргументи, че съдът неправилно е отхвърлил иска до пълния предявен размер,
позовавайки се именно на Заповед № 3544 от 06.10.2014 г., на която не е
придадена обратна сила. Искането към
съда е да отмени решението в обжалваната част
и да уважи остатъка от претенцията в размер на 2 126,40 лв.
Въззиваемата страна Д.А.„Н.С.“ е подала отговор в срока по чл. 263, ал.
1 ГПК, в който оспорва подадената жалба. Излага доводи, че в исковата молба е
очертан предмета на делото и като основание за присъждане на обезщетение за
полагащи се и неизползвани 60 дни неплатен годишен отпуск за работа при
ненормирано работно време е посочена Заповед № З-3544 от 06.10.2014 г. на
Председателя на ДАНС и на тази база е определен размерът на претенцията, като
ищецът е претендирал изменение както на основанието на иска, така и на неговият
размер, което е недопустимо.
Решението в
частта, с която искът е уважен за сумата от 10 632 лв., като необжалвано е
влязло в сила.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба и отговора пороци на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните оплаквания в жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият състав намира обжалваното решение за
валидно и за допустимо в обжалваната част.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Предявен е иск
по чл. 83, ал. 1, т. 3, вр. чл. 82, ал. 6, т. 1, вр. чл. 83, ал. 5 от ЗДАНС.
Възникването на
право на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск в полза
на служителя по служебно правоотношение по ЗДАНС, а именно по чл. 83, ал. 1, т.
3, вр. чл. 82, ал. 6, т. 1, вр. чл. 83, ал. 5 от ЗДАНС, е необходимо
установяването на следните предпоставки: 1. служителят да е заемал служебно
правоотношение при ненормирано работно време; 2. да е придобил право на
допълнителен платен годишен отпуск за положен труд при условията на ненормиран
работен ден; 3. служебното правоотношение да е прекратено; 4. служителят да не
е ползвал полагащия му се допълнителен платен годишен отпуск за календарната
година на прекратяването или за предходни години. В конкретния случай, от
материалите по делото се установява, че посочените предпоставки за налице.
Безспорно е между
страните, а и въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по
делото – актове за встъпване в длъжност и за сдаване на длъжност, кадрова
справка, заповед за прекратяване на служебното правоотношение от 04.12.2014 г.
на Председателя на ДАНС, се установява, че между страните е съществувало
служебно правоотношение през периода от 01.01.2008 г. до 05.12.2014 г., част от
който е и процесният, по силата на което ищецът, с ранг държавен агент – ІІ
степен, е изпълнявал длъжността "директор на специализирана дирекция
"Военно контраразузнаване" при ДАНС – през периода от 01.11.2011 г.
до 05.12.2014 г., а преди това за периода от 23.06.2010 г. до 01.11.2011 г. –
длъжността „заместник-директор на специализирана административна дирекция
"Финансово разузнаване" при ДАНС, от 18.01.2010 г. до 23.06.2010 г. –
длъжността „началник на отдел Б-1 в специализирана дирекция "Контраразузнаване"
при ДАНС и от 01.04.2008 г. до 18.01.2010 г. – длъжността "началник сектор“
в сектор към дирекция "Военно контраразузнаване" при ДАНС. Не се спори и относно
обстоятелството, че за длъжностите, заемани от К.У., е било установено
ненормирано работно време, както и че през цялото време на службата си в ДАНС
той не е ползвал установения за компенсирането му допълнителен платен годишен
отпуск.
Не е спорно и
това, че със заповед № ЧР-З-570/04.12.2014 г. на председателя на ДАНС
служебното правоотношение е прекратено поради придобиване право на пенсия,
считано от 05.12.2014 г. – датата на връчване на заповедта.
От писмените
доказателства се установява, че със заповедта за прекратяване на служебното
правоотношение от 04.12.2014 г. е разпоредено изплащане на обезщетение по чл.
83 ал.4 от ЗДАНС и 117 от ЗДАНС. Неизползваният платен годишен отпуск на ищеца,
към 05.12.2014 г., е бил 136 дни /справка от 12.12.2014 г. на директор дирекция
„Човешки ресурси“/. Посочено е, че в тази справка се включва и размера на
неизползвания допълнителен платен годишен отпуск от 9 работни дни за 2014 г.,
определен съобразно посочената по- горе заповед № 3544, изчислен пропорционално
на прослуженото време. С оглед на това, на ищеца е начислено във ведомостта за
м. декември 2014 г. обезщетение за 136 дена неизползва платен годишен отпуск в
размер на 24 099,20 лв. и е удържан данък по чл. 24 от Закона за данъка върху
дохода на физическите лица в размер на 2 409,92 лв. Сумата за получаване от 21
689,28 лв. е преведена по банков път на 22.12.2014 г.
Не се спори
между страните, а и от доказателствата по делото се установява, че среднодневното
брутно възнаграждение към датата на освобождаването на У. възлизало на 177.20
лв.
Във въззивното
производство спорен единствено е въпросът какъв е размерът на допълнителния платен годишен отпуск за положен труд при условията
на ненормиран работен ден и на какво основание се дължи.
Съгласно
разпоредбата на чл. 82, ал. 6, т. 1, пр. 1 ЗДАНС работата извън
редовното работно време на държавните служители в агенцията, за които е
установен ненормиран работен ден, се компенсира с допълнителен платен годишен
отпуск за работа в работни дни, чийто размер е ограничен от чл. 83, ал. 1, т. 3 ЗДАНС до 12 дни.
По силата на чл. 82, ал. 5 ЗДАНС за длъжността
на ищеца е било установено ненормирано работно време, т.е. той бил е длъжен при
необходимост да изпълнява служебните си задължения след изтичане на редовното
работно време.
Същевременно по
делото е установено, че в отклонение от задълженията си по чл. 3, ал. 3 ППЗДАНС и чл. 9, ал. 3 от Инструкция № РД-595
от 27.04.2009 г.
за реда за разпределянето на работното време, за неговото отчитане и за
компенсирането на работата на държавните служители в Д.А."Н.С." извън
редовното работно време, председателят на ДАНС не е издал изрична заповед за
определяне на полагащия се размер на допълнителния платен отпуск на държавните
служители с ненормирано работно време за работа в работни дни за процесния
период.
След като
председателят на ДАНС не е упражнил вмененото му от нормата на чл. 3, ал. 3 ППЗДАНС правомощие да
издаде заповед, с която да определи конкретния размер на полагаемия се
допълнителен платен годишен отпуск на служителите, заемащи различни длъжности,
то с оглед бездействието на последния, на служителя следва да бъде признато
правото на допълнителен отпуск в установения от закона максимален размер от 12
дни. Основен принцип в правото е, че никой не може да черпи права от
недобросъвестното си поведение. Обстоятелството, че председателят на ДАНС не е
изпълнил заложеното в чл. 3, ал. 3 ППЗДАНС правомощие да
определи допълнителен платен годишен отпуск за съответната длъжност в ДАНС в
размер до 12 дни, не може да има за последица лишаване на държавния служител от
права, установени в закона /виж Решение № 45 от 22.02.2016 г. на ВКС по гр.дело
№ 4195/2015 г., ІV г. о., ГК и Решение № 235 от 8.11.2016 г. на ВКС по гр. д. №
2082/2016 г., III г. о., ГК/.
В този смисъл
настоящият съдебен състав счита, че полагащият се на ищеца допълнителен платен
годишен отпуск е в максималния, предвиден в закона размер, т. е. 12 дни
годишно. Последният извод не може да се промени въз основа на заповед № 3544 от
06.10.2014 г. на председателя на ДАНС и приетата в хода на възивното производство заповед № 2978 от
14.10.2016 г., издадена от председателя на ДАНС, тъй като процесният период на
служебното правоотношение е от 01.01.2008 г. до 31.12.2013 г., т. е. към този
период и двете заповеди не са съществували. Предвид естеството на заповедта
като административен акт, то същата има действие само за в бъдеще и посредством
нея не могат да бъдат преуредени правата и задълженията по правоотношение за
предхождащ издаването й период.
В съдебно
заседание, проведено на 07.11.2016 г. по реда на чл.214 ГПК е допуснато
увеличение на размера на иска, като същият да се счита предявен за сумата от
12758,40 лв. Настоящият съдебен състав намира, че искът следва да бъде уважен
за сумата над присъдения от районния съд размер от 10 632 лв. до размера
на така допуснатото увеличение. Основанието на исковата претенция е неизполваният
допълнителен платен годишен отпуск за положен труд при условията на ненормиран
работен ден за периода от 01.01.2008 г. до 31.12.2013 г., като полагащите се
дни за процесния период са фактически въпрос, подлежащ на доказване в
производството, с оглед преценка за каква сума следва да бъде уважен искът в
рамките на вече индивидуализираното спорно право. По този начин не се стига до
промяна едновременно и на основанието, и на петитума на иска, тъй като ищецът
не въвежда като предмет на делото ново спорно правоотношение, а се възползва
единствено от предвидената в закона възможност да измени своето искане към съда
като увеличи размера на иска.
С оглед
изложеното неоснователни са явяват и доводите на въззиваемата страна, че
основанието на иска е заповед № 3544 от 06.10.2014 г. на председателя на ДАНС.
Както бе посочено по-горе, от една страна, този административен акт има
действие само за в бъдеще и не касае процесния период, а от друга страна –
основанието на иска е уреденият в ЗДАНС допълнителен платен годишен отпуск,
дължим за работа в работни дни за претендирания от ищеца период.
По делото е
установено, че брутното дневно възнаграждение на ищеца е било в размер на
177,20 лв., което съответно следва да бъде умножено по 72 дни неизползван
платен годишен отпуск за периода от 01.01.2008 г. до 31.12.2013 г. Така
определено обезщетението за неизползван допълнителен платен годишен отпуск е в
размер на 12 758,40 лева, поради което въззивната жалба следва да бъде
уважена и решението на районния съд отменено в отхвърлителната му част за
сумата над 10 632 лв. до пълния претендиран размер от 12 758,40 лв.
При този изход
на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 85,06 лева,
представляваща доплащане на държавна такса за първоинстанционното производство,
както и по сметка на Софийски градски съд сумата от 42,53 лв., представляваща
държавна такса за въззивно обжалване.
На въззивника
следва да бъдат присъдени и сторените от него разноски във въззивното
производство. Същият претендира адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.,
за което представя доказателство за реалното му заплащане. Съгласно чл. 7, ал.
2, т. 1, вр. чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. минималното
адвокатско възнаграждение е в размер от 378,85 лв. и като се съобрази
фактическата и правна сложност на делото, настоящият съдебен състав намира
възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение за
неоснователно, поради което на възззивника следва да се присъди претендиран
размер на сторените от него разноски.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 140909 от 08.06.2017 г.,
постановено по гр. дело № 14882/2016 г. по описа на СРС, 58 състав, в частта, с
която е отхвърлен искът на К.В.У. срещу Д.А.„Н.С.“
за сумата над 10 632 лв. до пълния предявен размер от 12 758,40 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
Д.А.„Н.С.“,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „*********да заплати на К.В.У.,
ЕГН **********, по иска с правно основание чл. 83, ал. 1, т. 3, вр. чл. 82, ал.
6, т. 1, вр. чл. 83, ал. 5 от ЗДАНС сумата от още 2 126,40 лева, представляваща
брутно обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск в периода
01.01.2008 г. - 31.12.2013 г., ведно със законната лихва от 16.03.2016 г. до
окончателното заплащане.
РЕШЕНИЕТО в останалата
част като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА Д.А.„Н.С.“, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „*********на основание чл.78, ал.6 от ГПК да заплати
по сметка на Софийски районен съд сумата от още 85,06 лева, представляваща
държавна такса за първоинстанционното производство, както и по сметка на
Софийски градски съд сумата от 42,53 лева, представляваща държавна такса за
въззивно обжалване.
ОСЪЖДА Д.А.„Н.С.“, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „*********да заплати на К.В.У.,
ЕГН ********** сумата от 400 лева, сторени разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.