№ 19602
гр. *****, 31.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА
МИТОВА
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА МИТОВА
Гражданско дело № 20231110118951 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени от „Т.“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. *****, бул. „******“ № 70, ет. 2, ап. 8, срещу
„А. Т. Е. Г.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: гр. *****, ул.
„*******“ № 16, бл. „П. Л. О. Ц.“, ет. 8, обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 99,
ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.“ ЕООД твърди, че е дружество с ограничена отговорност, чийто
основен предмет на дейност е насочен към предоставяне на информация, подпомагане
и консултации на физически лица, ползвали т.нар. „бързи кредити“. Излага твърдения,
че между дружеството и И. М. К. е сключен договор за цесия от 07.04.2022 г., с който
последният е прехвърлил на „Т.“ ЕООД вземания в общ размер на 8874,42 лева,
представляваща сбор от платени без основание суми от цедента на ответника като
неустойка за непредоставяне на обезпечения по 11 бр. договори за кредит, а именно:
Договор за кредит № 185***/01.09.2017 г., Договор за кредит № 191***/23.10.2017 г.,
Договор за кредит № 219***/03.04.2018 г., Договор за кредит № 225***/14.05.2018 г.,
Договор за кредит № 228***/30.05.2018 г., Договор за кредит № 232***/22.06.2018 г.,
Договор за кредит № 249***/05.10.2018 г., Договор за кредит № 266***/07.01.2019 г.,
Договор за кредит № 277***/12.04.2019 г., Договор за кредит № 282***/30.05.2019 г. и
Договор за кредит № 461***/17.02.2022 г. Ищецът излага твърдения, че между
ответника и цедента са сключени множество договори за потребителски кредит по
реда на ЗПК и ЗПУФР, като същите са сключвани в офис на ответника, както и чрез
две интернет платформи, управлявани от ответника: https://getcash.bg/ и
https://w\\w.smileeredit.bg, а договорите за потребителски кредит били типови и
клаузите на всички били идентични в по-голямата си част. Ищецът твърди, че
цедентът е изпълнил своите задължения и е погасил изцяло дължимите суми по
договорите за кредит, включващи главница и възнаградителна лихва към датата на
погасяване на задълженията по договора. Всеки договор съдържал клауза, съгласно
която до края на деня, следващ този на сключване на договора, кредитополучателят е
1
длъжен да предостави обезпечение под формата на банкова гаранция или
поръчителство под формата на поне две физически лица, които да отговарят
солидарно за задълженията на кредитополучателя по договора. Поръчителите следвало
да бъдат физически лица и да отговарят на следните условия: да имат нетен размер на
осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20-годишна възраст; да
работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-малко от 05 години трудов и
осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за
кредит, включително и такъв с кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови
институции, а ако имат - кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е
със статус не по-лош от „редовен". Относно банковата гаранция в договора било
упоменато, че тя трябва да покрива размера на всички суми, които кредитополучателят
дължи на кредитодателя по договора за кредит и да има срок на валидност не по-
кратък от срока на кредита плюс 6 месеца. В договорите било посочено, че в случай на
непредоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи неустойка, чийто размер
бил индивидуално определен и средно възлизал на 50 % - 100 % от главницата, и се
заплащал заедно с погасителната вноска съгласно погасителния план. Ищецът
поддържа, че видно от посочените клаузи изискването за обезпечение представлява
едно неизпълнимо или трудноизпълнимо условие, като страните са били наясно още
при подписването на договора, че то няма да бъде изпълнено и ще служи единствено
като основание за начисляване на неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Поддържа, че непредоставянето на обезпечение не води до настъпването на вреди за
кредитора, а с включването на неустойката в погасителните вноски същата има
качеството на добавка към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
кредитора. Поддържа, че клаузата за неустойка за непредоставяне на обезпечение е в
пряко противоречие с целта на Директива 2008/48 на Европейския парламент и на
Съвета от 23.07.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Поддържа, че в случая не е налице нито една от
двете хипотези на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и договорите за кредит са нищожни поради
противоречие с добрите нрави, тъй като драстично нарушават принципите на
добросъвестност и справедливост. Ищецът поддържа още, че договорите за кредит са
нищожни и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като в тях липсва
съществен елемент от тяхното съдържание, а именно – годишният процент на
разходите по кредита /ГПР/. Ищецът твърди, че неустойката за непредоставяне на
обезпечение не е включена в ГПР по договорите за кредит, поради което в тях е
посочен грешен размер на ГПР. Твърди, че доколкото неустойката не изпълнява своите
присъщи функции, а представлява скрито възнаграждение за кредитора, същата следва
да бъзе включена в ГПР. Ищецът излага твърдения, че грешното посочване на размера
на ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.
1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Ищецът поддържа, че договорите за кредит, в чийто ГПР не е
включена неустойката за непредоставяне на обезпечение са нищожни поради
заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ищецът поддържа, че договорите
са нищожни и поради липса на съгласие, тъй като на кредитополучателя не са
предоставени общи условия при сключването на договора, както и преддоговорна
информация. Ищецът поддържа, че договорите са нищожни и на основание чл. 10,
ал. 1 ЗПК във връзка с чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 147 ЗЗП
поради това, че не всички елементи от договорите са представени с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт не по-малък от 12; към същите не са представени погасителни
планове, Стандартни европейски формуляри и Общи условия в два екземпляра - по
един за всяка от страните по договора; нарушено е и изискването договорите да са
написани по ясен и разбираем начин; в договорите за кредит не се съдържа наличието
2
или правото на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да
бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата,
както и размерът на лихвения процент на ден. Поради това, ищецът твърди, че се
нарушава и разпоредбата на чл. 147 ЗЗП, по този начин е налице неяснота, която
заблуждава средностатистическия потребител да вземе решение, което в противен
случай не би взел, което по своята същност представлява нелоялна търговска практика.
Ищецът твърди, че във всеки един от процесните договори за кредит липсва посочване
на годишен лихвен процент /ГЛП/, тъй като е посочен само общият размер на лихвата
по заемите, както и нейното процентно изражение на ден, но не е ясно как тези
стойности се съотнасят към ГПР по договорите. Освен това, ГЛП по всеки договор за
кредит е над 30 % , съответно този размер надхвърля три пъти размера на законната
лихва, поради което размерът на лихвата противоречи на добрите нрави, а съответната
клауза от договорите, регламентираща такава лихва е нищожна. Поради нищожността
на клаузата за възнаградителна лихва, нищожни се явяват и договорите за
кредит. Ищецът поддържа, че договорите за кредит са нищожни и на основание чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като във всеки от тях ГПР е посочен единствено като процент
и не са посочени данните, послужили за неговото изчисление, както и не е ясно
разписана методика, по която се изчислява. Във връзка с всичко изложено ищецът
поддържа, че договорите за потребителски кредит са неравноправни поради
нарушение на чл. 143 ЗЗП, защото клаузите, съдържащи се в тях не позволяват на
потребителите да преценят икономическите последици от сключването на договорите.
Ищецът твърди, че договорите за потребителски кредит са бланкови и на
потребителите не е дадена възможност да влияят върху тяхното съдържание,
съответно същите не са индивидуално уговорени. Ищецът поддържа и, че клаузата
за неустойка е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 вр. ал. 2, т. 10
ЗЗП като неравноправна, тъй като същата е във вреда на потребителя, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на доставчика и потребителя, и противоречи на принципите за
добросъвестност и справедливост. Ищецът поддържа, че неправилното посочване на
ГПР не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора и клаузата за неустойка е нищожна на основание чл. 19, ал. 5
ЗПК. Ищецът поддържа, че клаузата за заплащане на такса за събиране на
вземанията по кредитите е нищожна като противоречаща на чл. 33 ЗПК и чл.
10а, ал. 2 ЗПК. Предвид гореизложеното, ищецът моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 1074,76 лева, предявена като
частична от сума в общ размер от 8871,42 лева, и формирана от следните суми:
50 лева, като част от сумата 464,16 лева, представляващи платени без
основание суми за неустойка по чл. 3.3 от Договор за кредит № 185*** от 01.09.2017 г.
между „А. Т. Е. Г.“ АД и цедента;
400 лева, като част от сумата 991,44 лева, представляващи платени без
основание суми за неустойка по чл. 3.3 от Договор за кредит № 191*** от 23.10.2017 г.
между „А. Т. Е. Г.“ АД и цедента;
50 лева като част от сумата 758,52 лева, представляващи платени без
основание суми за неустойка по чл. 3.3 от Договор за кредит № 219*** от 03.04.2018 г.
между „А. Т. Е. Г.“ АД и цедента;
50 лeва като част от сумата от 631,60 лева, представляващи платени без
основание суми за неустойка по чл. З.З от Договор за кредит № 225*** от 14.05.2018 г.
между „А. Т. Е. Г.“ АД и цедента
50 лева като част от сумата от 758,52 лева, представляващи платени без
3
основание суми за неустойка по чл. 3.3 от Договор за кредит № 228*** от 30,05,2018г.
между „А. Т. Е. Г.“ АД и цедента;
200 лeва като част от сумата от 1193,16 лева, представляващи платени без
основание суми за неустойка по чл. 3.3 от Договор за кредит № 232*** от 22.06.2018 г.
между „А. Т. Е. Г.“ АД и цедента;
150 лева като част от сумата от 631,60 лева, представляващи платени без
основание суми за неустойка по чл. 3.3 от Договор за кредит № 249*** от 05.10.2018 г.
между „А. Т. Е. Г.“ АД и цедента;
20 лeва като част от 1047,84 лева, представляващи платени без основание суми
за неустойка по чл. 3.3 от Договор за кредит № 266*** от 07.01.2019 г. между „А. Т. Е.
Г.“ АД и цедента;
10 лeва като част от сумата от 792,10 лева, представляващи платени без
основание суми за неустойка по чл. З.З от Договор за потребителски кредит №277***
от 12.04.2019 г. между „А. Т. Е. Г.“ АД и цедента;
10 лeва като част от сумата 984,24 лева, представляващи платени без
основание суми за неустойка по чл.3.3 от Договор за кредит № 282*** от 30.05.2019 г.
между „А. Т. Е. Г.“ АД и цедента;
84,76 лева (след допуснато увеличение на иска в съдебно заседание на
01.10.2024 г.) като част от сумата от 618,24 лева, представляващи платени без
основание суми за неустойка по чл. 5.6 от Договор за кредит № 461*** от 17,02,2022г.
и чл. 10 от Приложение № 1 към него, сключен между „А. Т. Е. Г.“ АД и цедента.
Ответникът е подал писмен отговор в рамките на законоустановения срок за
това, в който оспорва предявените искове като неоснователни. Прави възражение за
нищожност на договора за цесия поради липса на съгласие, евентуално поради
невъзможен предмет, тъй като в него прехвърлените вземания не са били
индивидуализирани. Поддържа, че уведомлението за извършеното цедиране на
вземания е опорочено. Оспорва твърдението на ищеца, че клаузата за заплащане на
неустойка в случай на непредставяне на обезпечение е нищожна. Поддържа, че ГПР по
договорите за потребителски кредит е съобразен с всички изисквания на ЗПК, а
начислената неустойка представлява обезщетение за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да предостави обезпечение по договора, и то само за периоди, през
които кредитите са били необезпечени. Твърди, че размерът на неустойката е
индивидуално уговорен. Оспорва твърдението на ищеца, че договорите за
потребителски кредит са недействителни поради непосочване на начина на
изчисляване на ГПР. Оспорва твърденията, че не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1 ЗПК и на кредитополуателя не е предоставена преддоговорна информация. Оспорва
твърденията, че договорите са нищожни поради липса на условията за прилагане на
договорения лихвен процент, както и че уговорената възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави. Твърди, че не е налице заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП поради непосочване в
договорите за кредит на действителен размер ГПР. Оспорва твърденията за нищожност
на клаузата за заплащане на такса за събиране на суми по кредитите. Оспорва
обстоятелството, че кредитополучателят е изпълнил своите задължения и е погасили
изцяло дължимите суми по договора.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл.
99, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже: извършено плащане по договорите за
4
потребителски кредит от кредитополучателя И. М. К. на ответното дружество на всяка
една от твърдените в исковата молба суми; прехвърляне на вземанията по договорите
за кредит от кредитополучателя на ищцовото дружество и уведомяване на ответника за
извършената цесия. При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника
е да докаже: наличие на валидно основание за задържането на процесните суми;
наведените правопогасяващи и правоизключващи възражения, включително че
договорите за прехвърляне на вземания са нищожни на посочените в отговора на
исковата молба основания.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и чл. 153 ГПК като неоспорени от ответника
следва да се отделят следните обстоятелства: че между И. М. К. и ответното
дружество са сключени посочените в исковата молба договори за потребителски
кредит.
По делото са представени Договор за кредит № 185*** от 01.09.2017 г.,
Договор за кредит № 191*** от 23.10.2017 г., Договор за кредит № 219*** от
03.04.2018 г., Договор за кредит № 225*** от 14.05.2018 г., Договор за кредит №
228*** от 30.05.2018г., Договор за кредит № 232*** от 22.06.2018 г., Договор за кредит
№ 249*** от 05.10.2018 г., Договор за кредит № 266*** от 07.01.2019 г., Договор за
потребителски кредит №277*** от 12.04.2019 г., Договор за кредит № 282*** от
30.05.2019 г. и Договор за кредит № 461*** от 17.02.2022г., всички сключени между
„А. Т. Е. Г.“ АД и И. М. К..
Съгласно чл. 1.7 от договорите е предвидено в срок най-късно до края на
следващия ден, считано от сключване на договора за кредит, задължение на
кредитополучателя да предостави на кредитодателя следните обезпечения – банкова
гаранция или поръчителство на поне две физически лица. Съгласно чл. 1.8
кредитополучателят предоставя като обезпечение банкова гаранция, като представи на
кредитодателя оригиналът на удостоверение за банкова гаранция и копие на договора.
Банковата гаранция трябва да съдържа неотменимо и безусловно изявление на
съответната банка, че ако кредитополучателят не заплати което и да е свое парично
задължение, произтичащо от договора за потребителски кредит, банката ще заплати на
кредитодателя всички дължими суми в първия работен ден, следващ деня на
получаване на първото искане от страна на кредитополучателя. Банковата гаранция
трябва да покрива размера на всички суми, които кредитополучателят е длъжен да
изплати на кредитодателя по договора за кредит. Предоставянето на удостоверение за
банкова гаранция и копие на договора, сключен между съответната банка и
кредитополучателя за издаване на банкова гаранция става най-късно до края на
следващия ден, считано от датата на сключване на настоящия договор чрез изплащане
на сканирано копие на документите на електронната поща на кредитодателя, и
същевременно изплащане на същите документи до адреса на кредитополучателя с
куриер.
Съгласно чл. 1.9 от договорите, кредитополучателят предоставя като
обезпечение поръчителство, като осигурява поне двама поръчители, които да
отговарят солидарно за задълженията на кредитополучателя по договора за кредит. В
този случай кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитодателя пълни и
верни данни относно самоличността на поръчителите, като: три имена, ЕГН, адрес,
данни по лична карта, месторабота, мобилен телефонен номер, актуална електронна
поща и др. в срок до края на следващия ден, считано от сключване на договора за
кредит, поръчителите следва да предоставят информация за себе си – лични данни и
данни, касаещи тяхната кредитоспособност, като, но не само, информация относно
наличие на сключен трудов договор, работодател, имуществено състояние и др. По
своя преценка и с оглед кредитоспособността на кредитополучателя, кредитодателят
5
може да изиска кредитополучателят да осигури повече от двама поръчители с оглед
получаването на кредит. Поръчителите трябва задължително да бъдат физически лица,
като всеки един от тях трябва да отговаря на следните условия: да имат нетен размер
на осигурителен доход в размер на 1500 лв.; да бъдат лица над 20-годишна възраст; да
работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-малко от 5 г. трудов и
осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за
кредит, включително и такъв с кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за
последните 2 години; да нямат задължения към други кредитни или финансови
институции, или ако има, кредитната история на поръчителя към ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по-лош от „редовен“. Кредитодателят не е длъжен и по
своя преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на съответните
поръчители, може да откаже да приеме предложените от кредитополучателя
поръчители. Всеки от поръчителите трябва да даде своето съгласие да бъде поръчител
съгласно ЗПФУР и по реда и при условията посочени в приложимите към този договор
общи условия най-късно до края на следващия ден, считано от датата на сключване на
договора за кредит.
В чл. 3.3. от всеки от договорите се съдържа клауза за неустойка с идентично
съдържание: „В случай, че кредитополучателят н осигури и не представи в срок
надлежни поръчители, включително и ако някой от посочените поръчители не даде
своето съгласие съгласно настоящия договор и Общите условия или
Кредитополучателят не представи в срок на Кредитополучателя надлежна банкова
гаранция или кредитополучателят не учреди друго надлежно обезпечение съгласно
настоящия договор за кредит или действието на поръчителството, банковата гаранция
или обезпечението бъдат по някаква причина прекратени, кредитополучателят дължи
на кредитодателя неустойка. Клауза с подобно съдържание се съдържа в чл. 10 от
Приложение № 1 към Договор за кредит № 461*** от 17.02.2022г., а именно
неустойката при непредоставяне на обезпечение по чл. 5.6 от договора. Размерът на
предвидените по всеки от договорите неустойки е различен – съответно в размер на
464,16 лв. по Договор за кредит № 185*** от 01.09.2017 г., 991,44 лв. по Договор за
кредит № 191*** от 23.10.2017 г., 758,52 лв. по Договор за кредит № 219*** от
03.04.2018 г., 631,60 лв. по Договор за кредит № 225*** от 14.05.2018 г., 758,52 лв. по
Договор за кредит № 228*** от 30.05.2018г., 1193,16 лв. по Договор за кредит №
232*** от 22.06.2018 г., 631,60 лв. по Договор за кредит № 249*** от 05.10.2018 г.,
1047,84 лв. по Договор за кредит № 266*** от 07.01.2019 г., 792,10 лв. по Договор за
потребителски кредит №277*** от 12.04.2019 г., 984,24 лв. по Договор за кредит №
282*** от 30.05.2019 г., а съгласно т. 10 от Приложение № 1 към Договор за кредит №
461*** от 17.02.2022г. неустойката при непредоставяне на обезпечение се начислява на
дневна база и е в размер на 1,69 лв. на средно на ден, като неустойката на ден не
трябва да надвишава 1 % от главницата по кредита.
От представен по делото Договор за цесия от 07.04.2022 г. се установява, че И.
М. К. е прехвърлил на „Т.“ ЕООД вземания, които има към „А. Т. Е. Г.“ АД както
следва: сумата от 464,16 лв., посочена като платени без основание във връзка с
Договор за кредит № 185***/23.10.2017 г., сумата от 991,44 лв., посочена като платени
без основание суми по Договор за кредит № 191256/23.10.2017 г., сумата от 758,52 лв.,
посочена като платени без основание суми по Договор за кредит № 219***/03.04.2018
г., сумата от 631,60 лв., посочена като платени без основание суми по Договор за
кредит № 225***/14.05.2018 г., сумата от 758,52 лв., посочена като платена без
основание сума по Договор за кредит № 228***/30.05.2018 г., сумата от 1193,16 лв.,
посочена като платена без основание сума във връзка с Договор за кредит №
232***/22.06.2018 г., сумата от 631,60 лв., посочена като платена без основание по
Договор за кредит № 249***/05.10.2018 г., сумата от 1047,84 лв., посочена като
6
платена без основание по Договор за кредит № 266***/07.01.2019 г., сумата от 792,10
лв., посочена като платена без основание по Договор за кредит № 277***/12.04.2019 г.,
сумата от 984,24 лв., посочена като платена без основание по Договор за кредит №
282***/30.05.2019 г., както и вземане в размер на 618,24 лв., посочена като платена без
основание по Договор за кредит № 461***/17.02.2022 г.
По делото е приложено уведомление за извършена цесия, както и
пълномощно, с което цедентът И. М. К. упълномощава цесионера „Т.“ ЕООД да
уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията / л. 51 и сл. по
делото/.
По делото е изслушано и прието заключение по съдебно-счетоводна
експертиза. Съгласно същото по Договор за кредит № 185*** от 01.09.2017 г. като
неустойка е платена сумата от 38,68 лв., по Договор за кредит № 191*** от 23.10.2017
г. – сумата от 415,85 лв., по Договор за кредит № 219*** от 03.04.2018 г. – сумата от
73,75 лв., по Договор за кредит № 225*** от 14.05.2018 г. – 33,69 лв., по Договор за
кредит № 228*** от 30.05.2018г. – 48,46 лв., по Договор за кредит № 232*** от
22.06.2018 г. – 205,49 лв., по Договор за кредит № 249*** от 05.10.2018 г. – 189,48 лв.,
по Договор за кредит № 266*** от 07.01.2019 г. – 244,50 лв., по Договор за
потребителски кредит №277*** от 12.04.2019 г. – 124,10 лв., по Договор за кредит №
282*** от 30.05.2019 г. – 194,09 лв., и по Договор за кредит № 461*** от 17.02.2022г. –
84,76 лв. Плащанията по всеки от договорите са извършени съответно на следните
дати – на 21.09.2017 г. по Договор за кредит № 185*** от 01.09.2017 г.; в периода
между 27.11.2017 – 23.03.2018 г. – по Договор за кредит № 191*** от 23.10.2017 г.; на
0405.2018 г. и 08.05.2018 г. – по Договор за кредит № 219*** от 03.04.2018 г.; на
30.05.2018 г. – по Договор за кредит № 225*** от 14.05.2018 г.; на 22.06.2018 г. -
Договор за кредит № 228*** от 30.05.2018г.; на 03.08.2018 г. и на 23.08.2018 г. – по
Договор за кредит № 232*** от 22.06.2018 г.; в периода 16.11.2018 г. – 03.01.2019 г. –
по Договор за кредит № 249*** от 05.10.2018 г.; в периода 20.02.2019 г. – 01.04.2019 г.
– по Договор за кредит № 266*** от 07.01.2019 г.; на 17.05.2019 г. – 29.05.2019 г. – по
Договор за потребителски кредит №277*** от 12.04.2019 г.; на 11.07.2019 г. и
09.08.2019 г. – по Договор за кредит № 282*** от 30.05.2019 г., и на 31.03.2022 г. и
06.04.2022 г. – по Договор за кредит № 461*** от 17.02.2022г.
Първият спорен по делото въпрос от правна страна, е относно действието на
договора за цесия.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат
това. Съгласно нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД съобщаването на длъжника на извършената
цесия е предпоставка тя да породи действие спрямо него, като до този момент
договорът поражда действие единствено между страните по него – цедент и цесионер
– Решение № 172 от 26.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1917/2017 г., II т. о., ТК. По
отношение на длъжника цесионният договор няма действие, докато цесията не му
бъде съобщена от цедента – чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съобщението до длъжника обаче не е
елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните по договора,
поради което вземането преминава върху цесионера със самото му сключване /в този
смисъл е Решение № 160/04.07.2018 г. по т. д. № 1164/2017 г. на ВКС, Второ ТО,
Решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ВКС, Четвърто ГО. С договора
за цесия настъпва промяна в титуляра на едно вземане. Уведомлението може да
изхожда както от предишния кредитор, така и от новия, стига той да е надлежно
упълномощен от цедента за това – в този смисъл е актуалната съдебна практика,
обективирана в Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о.,
ТК и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК. В
7
настоящия случай цесионерът е бил надлежно упълномощен за уведоми длъжника за
прехвърляне на вземането, което се установява от приложеното по делото
пълномощно. Съобщението може както да предхожда подаване на исковата молба, така
и да е представено като приложение към нея – Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС
по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. №
1711/2013 г., I т. о., ТК. Поради отсъствие на специални изисквания в закона за
начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия,
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато същата
е съобщена на длъжника с исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си
за изпълнение на цедираното вземане, включително чрез изходящото от цедента или от
упълномощения за това цесионер уведомление, приложено към нея. Цесията може да
бъде надлежно съобщена и когато е представено в хода на делото, като това
обстоятелство следва да бъде съобразено от съда като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В насока съобразяване на
уведомлението като новонастъпило обстоятелство в хода на процеса е съдебната
практика – Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2*** г. състав на ВКС, II т. о.,
Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК. В случая
още в исковата молба, с който ищецът предявява настоящата претенция, той се е
позовал на извършено прехвърляне на вземането в негова полза, посочвайки конкретен
договор за цесия. По делото е представено и пълномощното, с което предишният
кредитор е учредил представителна власт на новия за съобщаването. Ето защо това
съобщаване е достатъчно, за да породи действието, предвидено в чл. 99, ал. 4 ЗЗД. От
съществено значение е съобщаването за цесията да достигне до длъжника, доколкото
същото осигурява защитата му и го предпазва от риска да не изпълни надлежно дълга
си, като плати на лице, което не е носител на вземането – в този смисъл Решение №
123 от 24.06.2*** г. на ВКС по т. д. № 12/2*** г., II т. о., ТК. Това изискване
настоящият състав приема за изпълнено поради изложените по-горе съображения.
На следващо място, съдът намира в конкретния случай, че в процесния
договор прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата за това степен
чрез посочване на титуляра му, задълженото лице по него и конкретният му размер,
както и чрез позоваването за плащане без основание. За валидността на цесията е
необходимо вземането да е индивидуализирано /чрез посочване на източника –
юридическият факт или правоотношение, от което произтича прехвърленото вземане и
страните по него/, и да бъда определимо, но не е необходимо то да е ликвидно и
изискуемо – т. е. да е безспорно и определено по основание и размер, или да е
настъпил падежът му. Предметът на договора за цесия трябва да е определен или
определяем, за да поради действие договора – в този смисъл е Решение № 32 от
9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2*** г., II ТО и Решение № 196 от 22.11.2018 по гр.
д. № 3871/2017 г. по описа на ВКС, Четвърто ГО.
На следващо място, съдът намира, че в случая клаузите, въз основа на които се
начислява неустойка за непредоставяне на обезпечение, са нищожни. Видно от
конкретните завишени изисквания към евентуалните поръчители и сроковете, в които
следва да бъде предоставено обезпечението, целта на същите е кредитодателят да е в
невъзможност да удовлетвори изискванията, което да доведе до начисляване на
предвидената неустойка за непредоставяне на обезпечение. Вземането е уговорено с
цел обогатяване на кредитодателя, но по начин, който цели да заобиколи
императивните разпоредби на закона, включително като формално не е включено в
годишния процент на разходите, да заобиколи изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК
(годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
8
постановление на Министерския съвет на Република България) и чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата; когато потребителят забави дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва). Ето защо, като платени въз основа на нищожни клаузи, сумите
постъпили в погасяване на вземане за неустойка, са платени без основание, поради
което подлежат на връщане.
Въз основа на горните съображения съдът намира, че исковете са основателни
и следва да бъдат уважени до размера, за който се установи от експертизата да е
извършено плащане за погасяване на съответното задължение за неустойка.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски
има ищецът, като следва да му бъдат присъдени такива в размер от 1439,71 лв.
съразмерно на уважената част от исковете (пресметнати върху сумата в общ размер от
1480 лв., от които 50 лв. държавна такса, 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, 1320
лв. депозит за ССчЕ и 10 лв. такса за съдебни удостоверения).
Ответникът е претендирал адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., за
заплащане на което е представил доказателство, като съразмерно на отхвърлената част
от иска следва да му бъде присъдена сумата от 27,22 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „А. Т. Е. Г.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление: гр. *****, ул. „*******“ № 16, бл. „П. Л. О. Ц.“, ет. 8 да заплати на „Т.“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. *****, бул. „******“
№ 70, ет. 2, ап. 8 на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следните суми:
38,68 лева, представляващи платени без основание суми за неустойка по чл. 3.3
от Договор за кредит № 185*** от 01.09.2017 г. между „А. Т. Е. Г.“ АД и И. М. К.,
като ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска за разликата над сумата от 38,68 лв.
до предявения размер от 50 лв., заявена като частичен иск от иск в пълен размер
от 464,16 лв.;
400 лева, представляващи платени без основание суми за неустойка по чл. 3.3 от
Договор за кредит № 191*** от 23.10.2017 г. между „А. Т. Е. Г.“ АД и И. М. К.,
предявена като частичен иск от иск за сумата 991,44 лева,;
50 лева, представляващи платени без основание суми за неустойка по чл. 3.3 от
Договор за кредит № 219*** от 03.04.2018 г. между „А. Т. Е. Г.“ АД и И. М. К.,
предявена като частичен иск от иск за сумата 758,52 лева;
33,69 лeва, представляващи платени без основание суми за неустойка по чл. З.З
от Договор за кредит № 225*** от 14.05.2018 г. между „А. Т. Е. Г.“ АД и И. М.
К., като ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска за разликата над сумата от 33,69
лв. до пълния предявен размер от 50 лв., претендирана като частичен иск от иск
за сумата от 631,60 лева;
48,46 лв., представляващи платени без основание суми за неустойка по чл. 3.3 от
Договор за кредит № 228*** от 30,05,2018г. между „А. Т. Е. Г.“ АД и И. М. К.,
като ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска за разликата над сумата от 48,46 лв.
до пълния предявен размер от 50 лв., претендирана като частичен иск от иск за
сумата от 758,52 лева;
9
200 лeва, представляващи платени без основание суми за неустойка по чл. 3.3 от
Договор за кредит № 232*** от 22.06.2018 г. между „А. Т. Е. Г.“ АД и И. М. К.,
предявена като частичен иск от иск за сумата от 1193,16 лева,;
150 лева, представляващи платени без основание суми за неустойка по чл. 3.3 от
Договор за кредит № 249*** от 05.10.2018 г. между „А. Т. Е. Г.“ АД и И. М. К.,
предявена като частичен иск от иск за сумата от 631,60 лева,;
20 лeва представляващи платени без основание суми за неустойка по чл. 3.3 от
Договор за кредит № 266*** от 07.01.2019 г. между „А. Т. Е. Г.“ АД и И. М. К.,
предявена като частичен иск от иск за сумата от 1047,84 лева;
10 лeва представляващи платени без основание суми за неустойка по чл. З.З от
Договор за потребителски кредит №277*** от 12.04.2019 г. между „А. Т. Е. Г.“
АД и И. М. К., предявена като частичен иск от иск за сумата от 792,10 лева;
10 лeва представляващи платени без основание суми за неустойка по чл.3.3 от
Договор за кредит № 282*** от 30.05.2019 г. между „А. Т. Е. Г.“ АД и И. М. К.,
предявена като частичен иск от иск за сумата от 984,24 лева,;
84,76 лева, представляващи платени без основание суми за неустойка по чл. 5.6
от Договор за кредит № 461*** от 17,02,2022г. и чл. 10 от Приложение № 1 към
него, сключен между „А. Т. Е. Г.“ АД и И. М. К., предявена като частичен иск от
иск за сумата от 618,24 лева,.
ОСЪЖДА „А. Т. Е. Г.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление: гр. *****, ул. „*******“ № 16, бл. „П. Л. О. Ц.“, ет. 8 да заплати на „Т.“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. *****, бул. „******“
№ 70, ет. 2, ап. 8 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1439,71 лв., представляваща
разноски по делото съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. *****, бул. „******“ № 70, ет. 2, ап. 8 да заплати на „А. Т. Е. Г.“ АД, ЕИК:
********, със седалище и адрес на управление: гр. *****, ул. „*******“ № 16, бл. „П.
Л. О. Ц.“, ет. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 27,22 лв., представляваща
разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в 2 – седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10