Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 10.08.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и първи юли през
две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Димитринка Костадинова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №15258 по
описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 10.10.2019
год., постановено по гр.дело №30726/2019 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, са
отхвърлени като погасени по давност предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
от „Т.С.“ ЕАД срещу А.Й.П., С.В.Т. и В.Д.Т. искове с правно основание чл. 150
ЗЕ за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца при условията на
разделност /съответно 1/2 част + 1/4 част + 1/4 част/ сумата от 92.34 лв.,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2015
год. до 31.05.2015 год. и ищецът е осъден да заплати на ответниците на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 900 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.“
ЕАД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че правилно първоинстанционният съд
бил приел, че ответниците имат каечството на клиенти на топлинна енергия за
битови нужди като съсобственици на топлоснабдения имот. Между страните било
спорно само дали претендираното задължение е погасено по давност. СРС
неправилно бил приел, че изравнителната сметка е основана на неравноправна
клауза. Срокът за заплащане на изравнителната сметка бил заложен в Общите
условия на ищеца. Действително това вземане се погасявало с тригодишна
погасителна давност, но в разпоредбата на чл. 114 ЗЗД било предвидено, че
давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а
според Общите условия процесното вземане било станало изискуемо на 15.09.2016
год. Процесната сума била дължима по обща фактура №********** от 31.07.2016
год. и представлявала изравнителна сметка за отоплителния сезон м.май 2015 год.
– м.април 2016 год. В раздел VІІ от Общите условия на ищеца от 2014 год. – чл. 32,
ал. 1 и чл. 33, били определени редът и срокът за заплащане на месечните
дължими суми за топлинна енергия – 30-дневен срок от датата на публикуването на
ежемесечните фактури на интернет страницата на продавача, като не се
начислявала лихва върху прогнозните стойности през отоплителния сезон, а такава
се начислявала в случай, че клиентът изпадне в забава, т.е. след изтичането на
30-дневния срок. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете
– уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Ответниците по
жалбата А.Й.П., С.В.Т. и В.Д.Т. считат, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържат, че за процесното вземане били приложими Общите условия
на ищеца от 2014 год., като съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1, клиентите били
длъжни да заплащат месечните суми в 30-дневен срок от датата на публикуването
им в интернет страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност това
публикуване представлявало покана от кредитора до длъжника, в която бил
конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период.
Следователно давността на задълженията за заплащане стойността на топлинната
енергия започвала да тече един месец след публикуването. В този смисъл правилно
СРС бил приел, че задълженията са периода от 01.05.2015 год. до 31.05.2015 год.
са погасени по давност, тъй като са станали изискуеми на 01.06.2015 год. –
повече от 3 години преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по ч. 410 ГПК, както и че клаузата в Общите условия за издаването на
обща фактура за половингодишен /или по-голям/ отчетен период е неравноправна,
тъй като удължава предвидената в императивната норма на чл. 111 ЗЗД кратка
тригодишна погасителна давност. Задължението за плащане не възниквало след
издаването на общата фактура, тъй като последната обективирала месечните
задължения за отчетния период, като към тях били добавени изравнителните сметки
и стойността на услугата дялово разпределение. Тази фактура не променяла падежа
на задълженията за месечни вноски, както и техния размер. Претендират и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на всяка от насрещните страни, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че ответниците А.Й.П., С.В.Т. и В.Д.Т. са
съсобственици на процесния апартамент №60, находящ се в гр.София, ж.к.“********,
който се намира в сграда – етажна собственост, която е била присъединена към
топлопреносната мрежа /за който при ищеца е била открита
клиентска партида №109945/ и
имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл.
153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, че
между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че стойността на доставената през периода
от 01.05.2015 год. до 31.05.2015 год. топлинна енергия възлиза на 92.34 лв.
Основният спорен между
страните въпрос по същество във въззивното производство е свързани с това дали претендираното
вземане е погасено по давност.
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011
год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания”
по смисъла на чл. 111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на
топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което
са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Според разпоредбата
на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй
като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114,
ал. 2 ЗЗД.
Настоящият
съдебен състав приема, че по отношение на задължението за заплащане на стойността
на доставената топлинна енергия за периода от 01.05.2015 год. до 31.05.2015
год. е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като
страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало,
поради следните съображения:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/ на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една
изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната
нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в
полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената суми по прогнозните
вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия,
отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. При всички случаи, обаче,
това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е.,
задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на
месечните вноски.
Съгласно
действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014
год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за
разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача.
Публикуването на
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и
на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността
на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/,
представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който
кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно
изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава
кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята
му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на
задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването
на правото.
В този смисъл въззивният
съд счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Т.е. в частност тригодишната
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземането за периода от 01.05.2015 год. до
31.05.2015 год. /което е само такова за месечна вноска, тъй като ищецът не
претендира изпълнение на задължение за заплащане на изравнителна вноска – срещу
този извод на СРС не са наведени оплаквания във въззивната жалба/ е започнала
да тече на 01.06.2015 год. и е изтекла преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №11814/2019 год.
по описа на СРС, ГО, 76 с-в – 27.02.2019 год. Следователно процесното вземане
се явява погасено по давност и релевираната претенция подлежи на отхвърляне, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Осъщественото от
ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната фактура, с
който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече
погасителната давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а,
ал. 2 ЗЗД.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на
ответниците по жалбата /ответниците/ действително направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
Своевременно направеното от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се
явява основателно. С исковата молба са предявени искове в защита на един
интерес /независимо от броя на ответниците/ – виж чл. 72, ал. 1 ГПК, правопораждащите вземането
факти по отношение на ответниците са еднакви, поради което и не намира
приложение правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. СГС намира, че действително
заплатеният от ответниците по жалбата адвокатски хонорар в общ размер на 900
лв., който е 3 пъти по-висок от минимално предвидения, съотнесен към ниската фактическа
и правна сложност на делото, развило се във въззивното производство в едно
съдебно заседание, в което не са били събирани доказателства, се явява
прекомерен и следва да бъде намален до сумата от 300 лв.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.10.2019 год., постановено по гр.дело
№30726/2019 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, за заплати на А.Й.П. с ЕГН **********, с адрес: ***, С.В.Т. с
ЕГН **********, с адрес: *** и В.Д.Т. с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Н.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/