Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр.
София, 11.03.2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ- Б
въззивен състав в публично съдебно заседание на осми март през
две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВАН КИРИМОВ
при участието на секретаря Донка Шулева,
като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова
гр. дело № 5915 по описа за 2020 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 36545 от 10.02.2020 г. по гр. д. № 49990/2018 г. по описа на СРС, 77 с-в са
отхвърлени, като неоснователни предявените от
„А.з.с.н.в.”АД, ЕИК ******** против М.К.И., ЕГН ********** установителни искове по чл. 422 ГПК за
приемане за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 755.27
лв., представляваща неплатена главница по Договор за паричен заем № *********/21.07.2016г., сключен с „П.Ф.Б.”
ООД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне
на вземания/цесия/ от 19.05.2017г., ведно със законната лихва, считано от
подаване на заявлението – 28.02.2018г. до плащането, договорна лихва в размер
на 80.97 лв. за периода 17.09.2016г.-16.09.2017г., такса за
оценка на досие в размер на 18.39 лв. за периода
11.03.2017г.-16.09.2017г., такса за услуга
„Кредит у дома“ в размер на 349.33 лв. за периода
18.02.2017г.-16.09.2017г., обезщетение за забава в размер на 59.09 лв.
за периода 19.05.2017г. до датата на подаване на заявлението, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение от 12.03.2018г. по ч.гр.д. № 14053/2018г. на СРС, 77с-в.
Срещу постановеното решение
е подадена въззивна жалба от ищеца „А.з.с.н.в.”АД
с изложени доводи за неправилност. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че
сключения договор за потребителски кредит е недействителен съгласно чл.22 ЗПК,
тъй като при сключването му не са спазени разпоредбите на чл.10, ал.1, чл.11,
ал.1, т.7-т.12 и чл.12, ал.1, т.7-т.9 ЗПК. Изложил е подробни доводи за
съобразяване на изискванията на цитираните разпоредби при сключване на договора,
от който произтичат закупените от него вземания. Заявява, че и при формиране на
извод за недействителност на клауза от договора, то, кредитополучателят дължи
на основание чл.23 ЗПК връщане на чистата стойност на кредита, което в случая
не е съобразено от СРС. С оглед последното отправя искане за връщане на сумите
по кредита, алтернативно – на главницата в размер на 755.27 лв. Отправя искане
за отмяна на решението, като неправилно и уважаване на исковете. При условията
на алтернативност – за отмяна в частта за главното вземане и уважаване на
претенцията за него. Претендира разноски.
Въззиваемата страна М.К.И., чрез особен представител адв. А.Ч. е подала писмен отговор, в
който оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Поддържа, че при формиране на извод за
недействителност на целия договор за кредит на основание чл.22 ЗПК поради
неизпълнение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10, т.11 и т.20 ЗПК правилни са
изводите на съда за неоснователност на исковете. При съобразяване указаното в
чл.23 ЗПК правилно и законосъобразно съдът е отхвърлил и претенцията за
главница, тъй като същата се претендира на договорно, а не на извъндоговорно
основание. Последното е приложимо в хипотеза на недействителност на целия
договор, както в случая. Поддържа, че въззивникът- ищец не е доказал и
активната си материалноправна легитимация по спора, тъй като длъжникът –
ответник не е уведомен надлежно за извършената цесия.
Моли, да бъде потвърдено
решението на СРС и претендира разноски.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима
- същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Решението на Софийски
районен съд е валидно, допустимо и правилно. Във връзка с доводите за неправилност на
постановеното решение изложени във въззивната жалба е необходимо да се посочи
следното:
Фактическата страна по спора е правилно установена
от СРС и се възприема от настоящата инстанция. Така, чрез представените пред
първата инстанция писмени доказателства – договор за паричен заем № *********/21.07.2016г., сключен между „П.Ф.Б.” ООД-кредитор и М.К.И.-кредитополучател, подписан от ответника
Формуляр за кандидатстване и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити,
при възприемане изцяло на констатациите на СГрЕ приета от първата инстанция, че
автор на положените подписи за заемател е ответника, се установява наличие на
облигационно отношение по договор за паричен заем между ответника, като заемател и „П.Ф.Б.” ООД, като заемополучател.
Установява се, че по силата на този договор кредитора е предоставил на ответника - кредитополучател паричен заем в
размер на 800 лв., при уговорени
условия за връщането му: заплащане на фиксирана лихва в размер на 157.80 лв.,
представляваща 31.82% годишно; такса оценка на досие в
размер на 40 лв.; такса за услуга „Кредит у
дома“ в размер на 682.37 лв. Или общия
размер на дължимата сума е посочена
като 1 680.17 лв. В договора страните
предвидили, че заемателят се задължил да върне кредита, заедно с договорната лихва и
такси на 60 равни седмични погасителни вноски, в размер на 28.01 лв. всяка и
последна вноска в размер на 27.58 лв. Съгласно чл. 28 първото седмично плащане е дължимо в срок от
7 календарни дни от сключването на договора, а следващите седмични плащания
стават дължими през следващите седмици на същия ден, на който първото плащане е
било дължимо, докато кредитът бъде погасен. В договора е посочено, че първото
седмично плащане се дължи на 28.07.2016г., а като ден от седмицата, в който се
дължат плащанията е посочен ден вторник. С подписване на договора, съгласно чл.
27 кредитополучателят е удостоверил получаването на заемната сума, което се потвърждава и от констатациите на
приетите пред първата инстанция СГрЕ и ССчЕ, които констатации настоящия състав
изцяло възприема по реда на чл.202 ГПК.
Чрез констатациите на експерта по ССчЕ при отчитане извършените от ответника погашения със
сумата 116.00 лв., остатъкът от задължението на заемателя е, както следва: главница 755.24
лв., договорна лихва 138.68 лв. за периода 25.08.2016г.-14.09.2017г., такса
„Кредит у дома“ в размер на 632.93 лв. и такса „Оценка на досие“ в размер на
37.32 лв., дължими за периода 25.08.2016г.-14.09.2017г. Както е посочено, в случай, че направените
плащания се отнесат само към главницата и
договорната лихва, неплатената главница би била в размер на 720.95 лв., а
договорната лихва – 120.85 лв. за периода 15.09.2016г.-14.09.2017г.
Доколкото в исковата молба ищецът поддържа, че направените от заемополучателя плащания
са в общ размер на 476.64 лв., вещото лице по
ССчЕ дава вариант, при който след отнасяне на плащания в такъв размер,
дължимата главница възлиза на сумата от 438.65 лв., а договорната лихва – в
размер на 42.51 лв. за периода 16.02.2017г.-14.09.2017г.
Установява се, че с договор за продажба и прехвърляне
н.вземания/цесия/ от 19.05.2017г., „П.Ф.Б.” ООД е прехвърлило вземанията си по
договора за кредит с ответника на ищеца „А.з.с.на в.”АД.
С пълномощно /без дата/
цедентът е упълномощил цесионера да уведоми
длъжниците за сключения на 19.05.2017г. договор за цесия.
Уведомление подадено ищеца /цесионер/ за извършената цесия е приложено по делото и
връчено на ответника редовно по реда на чл. 47, ал. 1-5 от ГПК, вкл. с установяване служебно от съда
постоянния и настоящ адрес на длъжника. Доколкото след изпълнение на сочените изисквания на ответника, чрез особения
му представител, са надлежно връчени преписите от исковата молба ведно с
приложенията към нея (сред които договор за цесия, пълномощно за цесионера и
уведомлението до длъжника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД), може да се приеме, че съобщаването в
конкретния случай на извършеното прехвърляне на вземане е сторено с връчване
книжата по реда на чл.131 ГПК на
ответника в т.ч. чрез особения представител.
Установената
съдебна практика приема категорично, че за неравноправния характер на клаузите
в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни
- т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Ответникът по делото има качеството потребител по смисъла на чл.
9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземания
въз основа на договор за потребителски кредит, по който на ответника е била
предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Съгласно чл.
22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, ал. 2
и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат
и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните по договора.
В случая договора за кредит е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, като може да се приеме, че всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт - не по-малък от 12.
Съдът намира, че информацията по договора не е предоставена на потребителя по ясен и разбираем начин до степен да бъде попълнено неговото съдържание с
необходимите и посочени в чл.11, т.11 и т.12 ЗПК реквизити, съгласие за които
да е било дадено по несъмнен начин от страните.
Съгласно
разпоредбата на чл. 11, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа: т.10-„годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин”; т.11- "условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването", а съгласно т. 12 - "погасителният план посочва
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания;
планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или
когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в
плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит".
Доводите на
въззивника за изпълнение на посочените изисквания при сключване на договора за
паричен кредит, съдът намира за неоснователни. Съображения:
От
съдържащата се в договора информация не става ясно какво точно се включва в
размера на седмичната вноска като части от главницата, лихвата и други такси/разноски.
В случая не става ясно как е формирана седмичната погасителна вноска, каква
част от нея представлява главница, лихва и такси. От представените по делото
доказателства не може да се установи, че е изпълнено задължението на кредитора
да информира кредитополучателя каква част от определената седмична погасителна
вноска е предназначена за погасяване на главницата, каква част - за погасяване
на задължението за лихва, и каква част - за погасяването на други разходи или
такси. Дори и да се приеме, че за кредитополучателя е изначално ясно какъв е
процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождава кредитора от
задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК, да информира
кредитополучателя за условията за заплащане на седмичната погасителна вноска и
за това каква част от главницата ще бъде платена с всяка седмична вноска и
каква част представлява дължимата лихва, съответно такса. В договора е
посочено, че общата дължима сума по договора, изчислената към момента на
сключването му, възлиза на 1680.17 лева. Между страните е уговорен и размерът
на седмичната вноска, а именно 28.01 лева /60 седмични вноски, от които с
постоянен размер 28.01 лв. и последна в размер на 27.58 лв./, като изрично е
записано, че тази сума включва главница, лихва и съответната част от такса
оценка на досие и такса за услуга „Кредит у дома”, но никъде не е посочено
разпределението им по отделни суми или това, че всяка една от тези
суми-компоненти на седмичната погасителна вноска, ще бъде в един и същи размер всяка
седмица. Макар годишният лихвен процент да е бил първоначално уговорен в размер
на 31.82 % (при възможност за промяната му при определени обстоятелства), ежеседмично
начисляваната лихва и такси не са посочени, както и не става ясно дали същите
са били с еднакъв или променлив размер, както и дали при определянето и
начисляването им е било съобразявано какъв е размера на остатъка от главницата
/доколкото последния е намалявал всеки месец/.
При
изменение на посочените договорени дължими суми при посочения годишен процент
на разходите всяка седмица следва, че се изменят и размерите на другите компоненти
от фиксираната седмична вноска (главница, лихва, такси), за да се запази
погасителната вноска винаги в посочения размер. Следователно не може да се
приеме, че в посочената обща ежеседмична сума се включва такса, главница и
лихва в едни и същи размери.
Процесният
договор за кредит не съдържа погасителен план, съдържащ последователността на
разпределение между различните неизплатени суми, разбивка на всяка вноска,
показваща погасяване на главница, лихва и такси, съответно каква част от
кредита остава непогасена след всяка вноска. От представените по делото
доказателства е видно, че кредитът се погасява на равни вноски, но размерът на
компонентите, включени във всяка вноска, варира. Предвид това и
обстоятелството, че договорът предвижда възможни промени в лихвения процент за
срока на отпускане на кредита, е следвало да се предостави информация за
последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми.
За пълнота
на изложението, въззивният съд посочва, че принципно се съгласява с посочената
от първоинстанционния съд практиката на СЕС (Решение от 09.11.2016 г. по дело №
С-42/15), с оглед тълкуването на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23.04.2008 г. В решението се казва, че "в договора за
кредит не е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните
вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на
потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски",
както и че "в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на
погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването
на тази главница". Падежите в процесния договор не са фиксирани за всяка
вноска и същите са определени в зависимост от това дали се касае за
предоставяне на банков кредит /чл.6/ или за ползване на услугата „Кредит у
дома” /чл.28/, каквато в случая потребителя е избрал. Същевременно обаче в
текста на буква „Й” е предвидено, че ден на падежа е ден от седмицата -
„вторник”. Това, както правилно е отбелязал съдът води до противоречие при
определяне на конкретен падеж за изпълнение на задължението при съобразяване и
уговореното, че при неизпълнение в срок кредитополучателят дължи законна лихва
за забава и неустойка в посочен размер. Настоящата инстанция изцяло споделя
изводите на СРС, че
разпоредбите на договора не уреждат отношенията между страните по
начин, който не буди съмнения и двусмислие. В случая не става въпрос само за точното
упоменаване на падежите за ежеседмични плащания, а за липса на информация
относно размера на компонентите, включени във всяка вноска, и каква част от
задълженията се погасява с всяко направено плащане. Тази липса би могла да
попречи на потребителя да прецени обхвата на задълженията си, включително и в
хипотезата на предсрочна изискуемост.
С оглед на
изложеното, в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 22 от ЗПК,
посочваща, че при неспазването на изискванията на конкретни разпоредби от
закона, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между
изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т.10, т. 11 и т. 12 от ЗПК.
Предвид това, процесният договор за предоставяне на потребителски кредит се
явява недействителен.
Редакцията
на нормата, доколкото не предвижда специално недействителността да се отнася до
отделни разпоредби на договора, следва да се разбира, че предвижда нищожност за
целия договор. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Законодателят е счел, че в тази хипотеза на недействителност на договора
отговорността на кредитополучателя не следва да отпадне изцяло.
Съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящото производство, обаче,
тази сума, респективно разликата между нея и размера на извършените плащания от
длъжника съгласно данните от заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
което въззивният съд кредитира като компетентно и обективно изготвено, не може
да бъде призната за дължима. Ищецът в производството е посочил в исковата молба
като основание на своите претенции договорно неизпълнение задължения на
ответника на договора за кредит за текущо потребление от 21.07.2016 г., т.е.
предмет на делото са вземания, произтичащи от договорно неизпълнение.
Разпоредбата на чл. 23 ЗПК урежда различно основание - тази разпоредба е
аналогична на чл. 34 ЗЗД и се базира на принципа за недопустимост на
неоснователно обогатяване. В същата е предвидено, че при установяване
недействителност на договора, т. е. в случаите, когато договорно правоотношение
не съществува, потребителят трябва да върне само заетата сума. В обобщение,
доколкото ищецът претендира сумата на договорно основание, осъждането на
ответника да я плати на извъндоговорно такова, предвидено в чл. 23 ЗПК, би
представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би
обусловило недопустимост на съдебния акт (Решение № 428 от 19.10.2012 г. на ВКС
по гр. д. № 358/2011 г., IV г. о., ГК ).
Поради съвпадане изводите на двете инстанции,
постановеното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
В полза на въззивника, с оглед изхода на спора не
следва да бъдат присъждани разноски.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 36545 от 10.02.2020 г. по гр. д. № 49990/2018 г. по описа на СРС, 77 с-в.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.