Р Е Ш Е Н И Е
гр.Плевен,
05.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение, в закрито съдебно заседание на пети март, през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдията Красимир Петракиев в.гр.дело № 226 по описа за 2020 година, на основание данните по
делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:
Производство по реда на чл.435
ал.2 т.6 от ГПК.
Постъпила е жалба от П.А.Л. от гр.Плевен и А.С.И. от с.гр. - длъжници против разпореждане от 23.12.2019г.
на ЧСИ П.Д> с район на действие ПлОС
по изп.д.№20117550400193 за отказ за прекратяване на изпълнителното
производство на осн. чл.433 ал.1 т.8 от ГПК.
В жалбата се правят оплаквания, че
постановлението е немотивирано и противоречащо на закона. Навеждат се доводи,
че ЧСИ не е отчел изтичане на срок от повече от две години на два пъти в ходза
на производството, през който взискателят не е поискал изпълнителни действия.
Сочи, че такива не са проучване материалното състояние на длъжника, а
същинските действия по изпълнение – запор, възбрана и т.н. Подробно описва
развитието на делото, като заявява, че независимо от това, че същото е спирано
по искане на взискателя задължение на последния е да поиска действия по
принудително изпълнение и следователно, ако не е направил това в
законоустановения двугодишен срок, то са налице предпоставките по чл.433 ал.1
т.8 от ГПК и изпълнението следва да бъде прекратено. Поради това моли отказа да
бъде отменен, като се претендира присъждане на разноски за настоящето
производство. Прави се и искане за спиране на изпълнението до произнасяне по
същество на жалбата.
Постъпил е отговор на жалбата от страна на взискателя „О.Б.Б. “ АД
гр.София, ЕИК *****. В нея се изразява становище, че жалбата е неоснователна.
Твърди се че не са налице предпоставките по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК, защото
неколкократно взискателят е искал възобновяване на изпълнението и конкретни
изпълнителни действия. Счита, че погасителна давност не тече докато трае
изпълнителния процес. Твърди също, че по време на спряното изпълнение са
осъществявани директни доброволни плащания от страна на длъжниците спрямо
кредитора, поради това с тях се прекъсва както давността, така и срокът по
чл.433 ал.1 т.8 от ГПК, защото за взискателят бил отпаднал интересът да търси
други начини и изпълнителни способи за реализиране на вземането си. Сочат се
дати на постъпили суми по сметката на длъжниците за погасяване на задължението,
за което се прилага частично извлечение от сметката, обслужваща кредита. Моли
се жалбата да бъде оставена без уважение. Възразява се за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на представителя на жалбоподателката – адв.Б..
Прави искане за погасяване на разноските за настоящето производство с дължимите
от А.И. и П.Л. суми по кредита, предмет
на изпълнението до размера на по-малкото от тях. Моли се съдът да укаже на
жалбоподателките посочване на сметка или друг начин на плащане на сумата за
разноските, в случай че се присъдят такива, за да бъдат платени доброволно.
Претендира се присъждането на разноски за производството, в това число и юрк.
възнаграждение от 200лв.
Представени са мотиви на ЧСИ, в които е изразено становище, че жалбата е
неоснователна. Сочи се, че основанието, което е приел съдия-изпълнителя с оглед
заявеното в молбата е именно непредприемане на действия от страна на взискателя
повече от две години, което обаче не е налице и не може да се постанови
прекратяване на изпълнителното производство, защото са налице множество молби,
споразумения и шиканиране на процеса от страна на длъжниците.
Плевенският окръжен съд, като провери данните по делото,
приема за установено следното:
По ДОПУСТИМОСТТА на
жалбата.
Длъжникът обжалва отказ за
прекратяване на изпълнителното производство. Съобщението е връчено на 06.01.2020г.
/л.180/. Жалбата е подадена на 14.01.2018г.
Следователно, жалбата е подадена в срока по чл.436 ал.1
от ГПК, от надлежна страна, срещу изпълнително действие, подлежащо на обжалване
от взискателя съгласно чл. 435
ал.2 т.6 от ГПК, поради което е процесуално ДОПУСТИМА.
По ОСНОВАТЕЛНОСТТА на
жалбата:
По същество жалбата е основателна.
Изп.д.№20117550400193 по описа на ЧСИ П.Д> е образувано на 25.03.2011г. въз основа на
изп.лист издаден в полза на „О.Б.Б. “ АД гр.София за парично вземане
срещу двете жалбоподателки. С молбата за образуване най-общо са посочени
способи за изпълнение – запор на вземания на длъжниците. ЧСИ е предприел по
искането на взискателя проучване на имущественото състояние на длъжника и е
изпратил призовка за доброволно изпълнение. Едновременно с поканвата за
доброволно изпълнение са наложени запори върху трудовите възнаграждение на
жалбоподателките.
С молба от 16.05.2011г. от страна на взискателя е
поискано спиране на изпълнението и вдигане на запорите.
С молба от 19.01.2012г. е поискано възобновяване на
изпълнителното производство и налагане на запори.
С молба от 10.10.2013г. е поискано отново спиране на
производството, поради постигнато извънсъдебно споразумение между страните за
изплащане на задължението.
С молба от 31.07.2014г. взискателят е поискал
възобновяване и налагане на запори върху вземания.
С молба от 17.03.2016г. се иска налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на П.Л. и възбрана на недвижим имот в землището на
с.Гривица. Запорът е наложен на 05.04.2016г., а възбраната е вписана, съответно
наложена на 27.06.2017г.
С молба от 10.07.2017г. взискателят е поискал да се спре
изпълнението на осн. чл.432 т.2 от ГПК, като е помоли да не се вдигат
наложените възбрани и запори, а само да се уведомят третите задължени лица, да преустановят
удържането на суми до следващо разпореждане. На същата дата изпълнението е
спряно с разпореждане на ЧСИ.
С молба от 23.08.2017г. взискателят отново е поискал
спиране на изпълнението на осн. чл.432 т.2 от ГПК /макар че няма искане за
възобновяване след продходното спиране/ и вдигане на запора върху взематията на
П.Л. към ЕГ „А.С.Д.“. Запорът е вдигнат считано от 25.08.2017г.
На 18.09.2018г. е подадена молба от взискателя, в която
обаче не се съдържат искания за изпълнителни действия а само се променя адреса
за призоваване.
На 28.10.2019 е входирана молба №1605 от А.С.И. , с която
моли прекратяване на производството на осн. чл.433 ал.1 т.8 от ГПК. Постановено
е разпореждане на ЧСИ – дасе уведоми, че не са налице предпоставките.
С молба от 30.10.2019г. взискателят е поискал налагане на
запор върху трудовите възнаграждения на длъжниците.
В последствие е подадена и молба вх.№1919/23.12.2019г. от
двете длъжници, с която отново се иска прекратяване на изпълнителното
производство на осн. чл.433 ал.1 т.8 от ГПК и върху която е постановено
разпореждането за отказ за прекратяване на ЧСИ.
Проследявайки
хронологията на изпълнителното дело, съдът счита, че изводът на ЧСИ за липса на
предпоставките по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК е неправилен. Окръжният съд приема, че
несъмнено се установяват два периода от повече от две години, в които не са
поискани изпълнителни действия от взискателя. Това са от 19.01.2012г. до
31.07.2014г. и от 27.06.2017г. /когато е вписана възбраната върху недвижим имот
л.115, независимо, че молбата за това е подадена на 17.03.2016г./ до
30.10.2019г. Подадените през 2013г., 2017г. и 2018г. молби от взискателя са за
спиране на изпълнението и за уточняване на адреса на страна и нейния
пълномощник, но не и за същински изпълнителни действия. Съгласно разпоредбата
на ал. 1, т. 8,
чл. 433 ГПК,
производството се прекратява когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за
издръжка, като постановлението на съдебния изпълнител само прогласява
настъпването на някое от визираните в чл. 433, ал. 1 ГПК основания, то има декларативно, а не конститутивно действие. Идеята на
законодателя с разпоредбата на ал. 1, т. 8,
чл. 433 ГПК,
е да бъдат прекратени тези производства, взискателят по които, с пасивното си
поведение демонстрира незаинтересованост от събирането на вземането. Според
разясненията, съдържащи се в т. 10 от ТР 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК,
давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
В настоящият
случай изпълнителното дело е сприрано три пъти на осн. чл. 432 ал. 1, т. 2 ГПК – по искане на
взискателя, като последното е обективирано в молба от 10.07.2017 г., като
същото е възобновено едва с подаване на молбата от 30.10.2019г. и то след като
на 28.10.2019г.вече постъпила молба за прекратяването му на осн. чл.433 ал.1
т.8 от длъжника А.И. . Действително, основанието за прекратяване, заложено в
разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е свързано с изтичането на 2 годишен срок, през който
взискателят не е предприел изпълнителни действия, като житейски обосновано е
предположението, че той е загубил интерес от продължаване на процеса.
Естествено, перемпцията е изключена в случаите когато взискателят не може да
предприема действия, поради наличието на процесуална пречка, обусловила
спирането на производството. Когато обаче самото спиране е резултат от волята
на взискателя, такава пречка няма и ако в рамките на указания преклузивен срок
взискателят не поиска възобновяване, и то чрез конкретно изпълнително действие,
съдебният изпълнител е длъжен да констатира осъществяването на фактически
състав на основанието за прекратяване.
Тези
обстоятелства поставят и основния спорен въпрос - дали при спряно изпълнително
производство по реда на чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК текат процесуалните срокове, включително този по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК или напротив – докато изпълнителното производство е
спряно, срокове не текат. Съобразно общата разпоредба на чл. 61 ГПК
при спиране на производството се спират и всички започнали да текат, но
неизтекли още срокове. В същото време обаче уредбата на спиране, възобновяване
и прекратяване на производството, предвижда или служебно задължение за съда да
отстрани пречката, довела до спиране (виж чл. 230, ал. 1 ГПК) или ако възобновяването зависи от волята на страните – въвежда краен
срок, през който делото е спряно, след изтичане на който същото се прекратява
(виж чл. 230, ал. 2
и чл. 231, ал. 1 ГПК). Така например съгласно чл. 230, ал. 2
и чл. 231, ал. 1 ГПК при смърт на ответника ищецът е длъжен в 6-месечен срок да посочи
правоприемници, а при спиране на делото по общо съгласие на страните – в
6-месечен срок някоя от страните следва да поиска възобновяване. При
неизпълнение на това задължение делото се прекратява. В изпълнителния процес е предвидена
нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, съгласно която изпълнителното производство се
прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години. Спорният по делото въпрос е тече ли срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК при спряно изпълнително производство – т. е. дали
този срок е със същото правно значение на краен срок, в който производството
може да бъде спряно (аналогичен на сроковете по чл. 230, ал. 2
и чл. 231, ал. 1 ГПК ). Разпоредбата на чл. 432 ГПК
предвижда различни хипотези при които изпълнението се спира. Едната хипотеза е
на спиране на принудителното изпълнение от съда по чл. 432, ал. 1, т. 1 и т. 4
– в случаите на допуснато обезпечение на иск чрез спиране на изпълнителното
производство, когато съдът спре допуснато предварително изпълнение след
представяне на обезпечение или при отмяна на решението или когато съдът спре
изпълнението до произнасяне по жалба от съдебния изпълнител и др. В този случай
спирането на принудителното изпълнение е разпоредено от съда и за съдебния
изпълнител е налице забрана да извършва действия по осребряването на
имуществото на длъжника. В тази хипотеза дори и съдебният изпълнител да
постанови акт за спиране на изпълнителното дело, то той ще има само констативно
значение, за внасяне на яснота пред страните в производството, а правното
действие на спирането е настъпва от акта на съда. Възможно е изпълнителното
дело да не се спре – ако страни по същото са други взискатели или други
длъжници, няма пречка изпълнителното дело да продължи по отношение на
реализиране на техните права или осребряване на тяхното имущество. Втората
хипотеза на спиране на изпълнителното производство е с акт на съдебния
изпълнител - по чл. 432, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и
включва две групи предпоставки: обективни и субективна. В случаите по чл. 432, т. 3 ГПК са налице промени, отнасящи се до гражданскоправния статут на страните
(промени в правоспособността, дееспособността или правосубектността), водещи до
необходимост от предприемане на действия по конституиране на правоприемници,
учредяване на настойничество или попечителство и т. н. В тези случаи са налице
обективни причини, стоящи извън волята на страните, при настъпване на които
съдебният изпълнител следва да постанови акт за спиране на производството, като
доктрината приема, че актът също има констативно действие. За разлика от тази
група обективни предпоставки, спирането по чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК е при настъпване на субективна предпоставка –
изявление на взискателя, адресирано до съдебния изпълнител, съдържащо искане за
спиране на производството. Законът не предпоставя в какви случаи взискателят
може да иска спиране, това е оставено изцяло на неговата преценка и воля.
За да се отговори
на спорния по делото въпрос – тече ли срокът за перемиране на изпълнителното
дело по време на спряно изпълнително производство, следва да се отчитат
спецификите на различните хипотези на чл. 432, ал. 1 ГПК, така както бяха групирани по-горе. Когато е налице спиране на
принудителното изпълнение, постановено с акт на съда, действа забрана за
страните и съдебния изпълнител да предприемат действия по осребряване на
имуществото на длъжника. Ето защо в този случай срокове, включително този по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не текат – в противен случай има опасност от
погасяване на правата на кредитора, каквато не е целта на спирането – напротив:
в тези случаи принудителното изпълнение е спряно, за да се съхрани правното
положение към момента на спирането, за предотвратяване на евентуално увреждане
на длъжника, ако се реализират права, които последният оспорва. Погасяването на
правата на кредитора поради изтичане на срокове (давностен, преклузивен) не е
целян от правото резултат, защото тук спирането е средство длъжникът да
предотврати изпълнението като установи, че правото на кредитора не съществува
или има пречка пред упражняването му. Затова в хипотезите на спряно
принудително изпълнение от съда, не текат срокове (включително преклузивния по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК).
Различна е
хипотезата при спиране на изпълнителното производство в случаите на чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК – по молба на взискателя.Тази хипотеза е най-близка
до спирането в исковото производство по чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК – по съгласие на страните. При спиране на исковото
производство по чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК законодателят е поставил краен срок, за който
производството се спира – 6 месеца, след изтичане на който, ако няма искане за
възобновяване на делото, производството се прекратява. За спиране на
изпълнителното производство по искане на взискателя законодателят не е
предвидил изрично подобен срок. Въпросът е дали липсата на изрична уредба,
сходна с чл. 231, ал. 1 ГПК, е поради волята на законодателя това спиране да не е ограничено с
никакви срокове или норма липсва, защото такава не е необходима, поради
приложението и в този случай на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Според настоящия състав следва да се застъпи второто
становище, а именно – крайният срок, за който изпълнителното дело може да се
спре по искане на взискателя, е две години – по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като ако в този срок взискателят не поиска
възобновяване и извършване на изпълнителни действия, изпълнителното
производство следва да се прекрати. Противното би довело до правен абсурд – по
воля единствено на кредитора да се поддържа висящност на изпълнителния процес в
неограничен период от време, за който период да запазват действието си всички
предприети изпълнителни действия (в това число наложени възбрани, запори върху
вещи или вземания по банкови сметки и от други лица). Т. е. в настоящият случай
съдът възприема становището, че няма изрична уредба за крайния срок, до който
делото е спряно, поради приложението на срока, предвиден в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, който тече
независимо от това дали изпълнителното производство е спряно по искане на
взискателя.
Независимо, че в
случая въпросът не е за погасяване на самото вземане по давност, с оглед
направените възражения в отговора на жалбата от страна на взискателя следва да
се посочи, че извършването на плащания на основание на постигнато извън
изпълнителното производство споразумение между кредитора и длъжника е
неотносимо към извършването и искането на същински изпълнителни действия.
Напротив в подкрепа на гореказаното, че непредприемането на действия от страна
на взискателя може да се дължи и на уреждане на взаимоотношенията с други
способи извън изпълнителното производство, което също води до дезинтерисираност
от негова страна. В този смисъл следва
да се имат предвид дадените разрешения на въпроса с давността погасяваща самото
вземане с Решение № 45 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61273/2016 г., IV г.
о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК
и имащо характер на незадължителна, но константа съдебна практика на ВКС, в
което се приема, че молбата на взискателя по чл. 432, ал. 1,
2. ГПК/ за
спиране на изпълнителното производство /респ. и акта на съдебния изпълнител за
спиране на принудителното изпълнение/, не спира течението на давностния срок за
вземането, защото не представлява правна невъзможност за действие, а е избор на
кредитора да не предприема изпълнителни способи за удовлетворяването на вземането
си. Възприемането на обратното е тълкуване в противоречие със закона /чл. 113 ЗЗД/,
а на практика би означавало изпълнителният процес да не приключи никога, респ.
срокът на давността, с изтичането на който се погасява правото на иск и правото
на принудително изпълнение на вземането, да зависи от волята на кредитора, т.
е. да се дерогира действието на императивните норми, с които законодателят е
определил продължителността на давностните срокове.
Спирането
на изпълнението не спира давността, поради избрания от кредитора начин да
бездейства в рамките на изпълнителното производство - чл. 432, ал. 1, т. 2 от ГПК, но да приеме извънсъдебно изпълнение.
В
допълнение към разглеждания спор кредиторът ОББ АД е избрал извънсъдебно
изпълнение от длъжника по силата на постигнатото споразумение, вместо
изпълнение в рамките на изпълнителното производство, каквато правна възможност
е имал. Поел е доброволно задължението да се въздържа от извършване на
изпълнителни действия. Поради факта, че в продължение на две години от
последното изпълнително действие не е направено искане за извършване на
изпълнителни действия, изпълнителното производство следва да се счита
прекратено по право, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, без необходимостта да бъде оповестено с
нарочен акт. Прекратителният ефект е настъпил с осъществяването на съответните
правно релевантни факти, при което издаденото от съдебния изпълнител
постановление има декларативен характер.
В този смисъл и Решение № 8805 от
20.12.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 13701/2019 г.; Решение № 1169 от 17.10.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2190/2019 г.; Решение
№ 136 от 5.02.2020 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2053/2019 г. и т.н.
Съобразно изложените
правни изводи отказът да бъде прекратено изпълнителното дело е
незаконосъобразен, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и следва да бъде отменен.
По отношение
направеното искане за спиране на изпълнението същото не безпредметно, тъй като
съдът се произнася по същество на самата жалба и приема, че изпълнението е
прекратено по силата на закона още преди подаване на настоящата жалба.
При този изход
на процеса и в съответствие с чл.81 от ГПК в полза на жалбоподателките следва
да се присъдят направените в настоящето производство разноски. Съдът съобрази
направеното в тази насока възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение и съобразно чл.10 т.5 от НАРЕДБА № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения същото
следва да се редуцира до 200лв. Ето защо
„О.Б.Б. “ АД гр.София, ЕИК ***** следва да бъде осъдена
да заплати на П.А.Л. от гр.Плевен и А.С.И. от с.гр. сумата от 225лв. разноски за
настоящето дело.
Направените в тази връзка искания в отговора на жалбата
са неоснователни. Съдът не може да прави прихващане на суми по друго
производство и разноските по настоящето. Това може да се извърши от самите
страни или от ЧСИ. Съдът също не може да задължава жалбоподателките да сочат
банкова сметка *** такъв ред не е предвиден в закона. Доброволното изпълнение
на задължението може да стане по всеки от законово предвидените начини,
включително и по банкова сметка ***, която е известна на длъжника.
Воден от горното, Плевенски окръжен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ на
осн. чл.435 ал.2 т.6 от ГПК отказа на ЧСИ П.Д> с район на действие ПлОС за прекратяване на
изпълнителното производство на осн. чл.433 ал.1 т.8 от ГПК по
изп.д.№20117550400193, отразен в разпореждане от 23.12.2019г.
ОСЪЖДА на
осн. чл.78 ал.1 вр. с чл.81 от ГПК „О.Б.Б. “ АД гр.София, ЕИК ***** ДА ЗАПЛАТИ на П.А.Л. ЕГН ********** от
гр.Плевен и А.С.И. ЕГН ********** от
с.гр. сумата от 225лв. разноски за
настоящето дело.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на осн. чл.437 ал.4 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: