№ 108
гр. Варна, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Петя Ив. Петрова
Членове:Мария Кр. Маринова
Юлия Р. Бажлекова
при участието на секретаря Олга Ст. Желязкова
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20253000500146 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по в.гр.д. № 146/2025 г. по описа на Варненския
апелативен съд е образувано по въззивна жалба на Т. Д. И., подадена чрез адв.
З.С., против решение № 260030/20.12.2024 г., постановено гр.д. № 2298/2018 г.
по описа на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени, предявените от
нея срещу М. А. Ф. искове по чл. 45 ЗЗД: за заплащане на сумата от 37 353
лева, представляваща обезщетение за причинени й имуществени вреди поради
неосъществено законно строителство на ап.6 с площ 93.13кв.м., ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателно
изплащане на главницата; за заплащане на сумата от 30000лв.,
представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди за
претърпените болки и страдания и оставане без работа и доходи в периода от
16.03.2013 год. до 16.03.2018 год., ведно със законната лихва, считано от
датата на предявяване на иска до окончателно изплащане на главницата; и е
осъдена да заплати на М. А. Ф. сумата от 5000 лева - възнаграждение за
адвокатска защита;
Въззивницата е настоявала, че решението на окръжния съд е неправилно
- постановено при нарушение на материалния закон, при съществено
нарушение на процесуалните правила и е необосновано, като е молила за
отмяната му и за уважаване на исковете с присъждане на разноските.
Изложила е оплаквания, че окръжният съд: подменил обективните факти по
1
делото, интерпретирал едностранчиво по-голямата част от тях, други - изобщо
не обсъдил, както и част от събраните по делото доказателства, като обсъдил
повърхностно и едностранчиво показанията на свидетеля З. М. и не ги е
възприел в техния действителен смисъл, а показанията на свидетелката Г. И.
изобщо не обсъдил; обсъдил повърхностно, избирателно и лаконично
заключението на вещото лице по назначената СОцЕ, като не кредитирал в
действителния им смисъл изводите на експерта; вследствие неправилна
оценка на доказателствата достигнал до погрешни фактически, а от там – и до
погрешни правни изводи; постановил лаконично решение, като единствено
рамкирал правния спор, като изложил избирателно, декларативно и сбито част
от мотивировка, което граничело с липса на мотиви; не обсъдил какво е било
състоянието на обектите й в периода 16.03.2013 г. - 16.03.2018г. и дали тогава е
могла да ги продава, дали са били годни за ползване, какво е било и
състоянието на сградата. Изразила е несъгласие с изводите на окръжния съд,
че: търпимият строеж можел да бъде продаден и че ищцата не е изгубила
възможността да получи цената на строителните си обекти в сградата; че
понеже ЕТ „Мари 92-М. Р.” бил продал на М. Ф. и останалите купувачи
учреденото му право на строеж, това било индиция, че нямал намерение да
построи сградата, при липса на доказателства по делото М. Р. да е отказал да
построи сградата. Сочила е, че съдът признал въз основа на заключението в
съдебно-оценителната експертиза неосъщественото годно строителство на
апартамент № 6 по установените пазарни оценки на обектите й към датата на
издаденото удостоверение за търпимост, но в противоречие с така
установеното извел погрешен извод, че ищцата не била претърпяла
имуществени вреди. Изложила е подробни съображения за наличие на
елементите от фактическия състав по чл. 45 от ЗЗД и за отговорността на
ответницата за обезщетяване на имуществените й вреди. Навела е още и
оплаквания, че във връзка с иска за неимуществени вреди окръжният съд не
отчел факта, че ответницата М. Ф. е автор на молбата до ВРП за
принудителното й настаняване за лечение по ЗЗдр, че сигналът за
принудително лечение не е бил продиктуван от грижа и от желание да се
помогне на ищцата Т. И., нито е изхождал от лице с впечатления за живота й
или пък пострадало от конкретно нейно деликтно действие лице, а напротив с
молбата ответницата преследвала превратна на присъщата й цел и е
осъществила деликт. Окръжният съд не отчел също, че водените от
ответницата срещу ищцата множество /13 на брой/ административни дела,
свързани с незаконното строителство, както и граждански дела- с правно
основание чл.61 от ЗЗД за водене на чужда работа без пълномощие, са били
водени умишлено от ответницата, с цел да й се причини вреда - психически
тормоз и финансов натиск, като по този начин ответницата е злоупотребявала
с материалните си и процесуални права и е осъществила деликт.
Въззиваемата, чрез адв. М.Т., е подала писмен отговор на въззивната
жалба, с който е оспорила същата и по подробни съображения за
неоснователност на оплакванията и с такива за правилността на обжалваното
2
решение, е молила за отхвърляне на жалбата и за потвърждаване на
обжалваното решение с присъждане на разноските.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, всяка от страните е
поддържала съответно въззивната жалба и отговора и е настоявала за
присъждане на разноски по приложен списък. Ищцата е възразила за
прекомерност срещу разноските за адвокатско възнаграждение на
ответницата.
Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,
намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по правилността му с
оглед наведените оплаквания и събраните по делото доказателства, намира
следното:
Производството пред окръжния съд е образувано и се е развило след
изпращане по подсъдност на предявен с молба от 27.08.2018 г. нов иск по гр.д.
№ 12270/2018 г. по описа на Варненския районен съд от Т. Д. И. срещу М. А.
Ф. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от неосъществено
законно строителство на апартамент №6 с площ от 103,22 кв.м., находящ се на
трети етаж в жилищна сграда в гр.Варна, ул. „* *“ №*, както и по предявен с
молба от 07.01.2019 г. пред окръжния съд и приет за разглеждане нов иск за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, съответно уточнявани с
молби от 24.10.2018 г., 19.11.2018 г., 07.01.2019 г., 26.11.2021 г., 07.09.2022 г. и
от 07.02.2023 г. Съобразно направените уточнения и допуснатото с
определение от 23.10.2023 г. изменение чрез намаляване размера на
претенцията по първия иск, те са за осъждането на ответницата да заплати на
ищцата: - сумата от 37 353 лева, представляваща обезщетение за имуществени
вреди от виновни и противоправни действия на ответницата по извършване на
незаконно строителство на жилищна сграда в собствения и на ищцата
поземлен имот в гр. Варна, ул. „* *“ № * и лишаване на ищцата от
възможността в имота й да бъде построен и да получи законен апартамент №
6, съобразно сключените от нея договори и нотариален акт № 2/1995г. от ЕТ
„Мари 92 -М. Р.“, с който имот да увеличи имуществото си, като го продаде,
което обезщетение е определено от размера на пазарната цена на имота
(намалена с участието на ответницата в незаконния строеж за обекта на
ищцата), ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
до окончателното му изплащане; - сумата от 30 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода от 16.03.2013 г.
до 16.03.2018 г., вследствие на водените от ответницата срещу ищцата дела с
предявени парични претенции и по обжалвания на административни актове
във връзка с незаконното строителство (адм.д. № 800/01г. на ВОС, повторно
образувано като адм.д. № 776/05г. на ВОС, адм.д. № 914/13г. на Адм.С-Варна,
адм.д. № 1406/14г. на Адм.С-Варна, включително и образуваните въззивни
производства по тях, както и гр.д. №14299/2015 г. на ВРС, гр.д. № 3663/2015 г.
на ВРС и гр.д. № 13764/2014 г. на ВРС) и от заявено в жалба до прокуратурата
с № 8182/2013г. искане за настаняване на ищцата на принудително лечение по
чл. 155 от Закона за здравето, с което се целял психическия и финансовия й
3
тормоз и претърпяла от това болки и страдания, стрес, тревожност и безсъние,
влошаване на здравето и качеството й на живот, загуба на работа и
невъзможност за намиране на такава (поради необходимостта от постоянно
явяване по дела) и липса на концентрация (поради тревогите), социално
дистанциране, а по повод отправеното искане за принудително лечение и -
унижение, накърнена чест и достойнство.
Ищцата е твърдяла, че през 1975 г. придобила по дарение (с нот.акт №
75/1975г.) 1/3 ид.ч. от дворно място и къща, находящи се в гр.Варна, ул.“* *“
№ *. Заедно с останалите двама съсобственици П. М. и В. Ив. сключили с ЕТ
„Мари 92 – М. Р.“ договор от 22.08.1995г. наречен „за групов строеж“, с който
едноличният търговец обещал да построи в имота (УПИ Х-7, кв. 325, 9 м-р. на
гр. Варна, с площ от 305 кв.м.) жилищна сграда с приземен етаж и четири
жилищни етажа, както и обектите, които всеки от съсобствениците да получи.
В същия ден, с нот.акт № 2/1995г. ищцата и останалите двама съсобственици
прехвърлили на ЕТ „Мари 92 - М. Р.“ 80 кв.м. от дворното място срещу
поетото от последния задължение да построи за своя сметка жилищната
сграда, от която съсобствениците да получат посочените в договора „за групов
строеж“ индивидуални обекти при уговорената в договора степен на
завършеност - по БДС, а строителят – да получи всички останали обекти в
сградата, като си учредили взаимно и права на строеж. Правото на строеж за
ищцата е за гараж № 3 с площ от 18.96 кв.м., офис „А“ с площ от 23.80 кв.м. и
апартамент № 6 с площ от 93.13 кв.м. Сочила е, че на 21.07.99 г., М. Ф., която
придобила от ЕТ „Мари 92 - М. Р.“ право на строеж, подала искане за издаване
на разрешение за строеж, включително и от името на ищцата и от това на
родствениците й, като подписът на П. М. бил подправен. Така, без знание и
съгласие на ищцата (и на родствениците й), било издадено разрешение за
строеж № 216/22.07.1999г., което било отменено по-късно като
незаконосъобразно с окончателно решение № 10287/23.10.2006г. на ВАС
(предхождано от издаването на Заповед от 09.03.2001г. на ДНСК-София за
отмяна на разрешението за строеж на осн. чл. 56, ал. 3 от ЗТСУ /отм./).
Изложила е, че на 23.08.1999г. ответницата М. Ф. и други лица сключили
договор за групов строеж без нейно и на близките й участие, знание и
съгласие и М. Ф. възложила на третото лице З. М. М., с договор от 27.07.99г.,
строителството на сградата в имота, като Ф. подписала като инвеститор и
констативния протокол на район Одесос за откриване на строителна площадка
на обекта през 1999 г. Така ответницата и останалите лица по „договора за
групов строеж“ от 23.08.1999г. извършили в периода 1999г. – 2002г.
строителството на жилищната сграда в имота до степен „груб строеж“, което
предвид отмененото разрешение за строеж било незаконно. Освен това било
допуснато отклонение от архитектурния проект – построено в повече за
ответницата и съпругът й за ап. 10 и ап. 11, съответно с 13.54 кв.м. и 25.54
кв.м. (установено с решение по воденото от тях срещу Н. Н. гр.д. № 5611/00г.
на ВРС, както и в констативен акт № 109/04.11.02г. на район „Одесос“).
Ищцата се противопоставяла на незаконното строителство в имота й, като
4
пускала жалби, сезирала компетентните органи и обжалвала действията във
връзка с незаконното строителство. Заради незаконното строителство, със
Заповед № С-152/18.11.02г. на РДНСК-Варна било забранено извършване на
други строително-монтажни работи по сградата и незаконният строеж бил
запечатан. Отказано било и узаконяване на сградата с отказ на гл. арх. на
район „Одесос“ от 02.05.12г., като заповедта била обжалвана от ответницата и
потвърдена от Адм.С-Варна, предвид липсата към 14.10.14г. на привеждане
на строежа в съответствие с проектите и плана и поради липсата на
нотариално заверено съгласие между всички съсобственици на осн. чл. 183 от
ЗУТ. Сградата била и неузаконяема, като опитите на ищцата и съгласието й за
узаконяване останали без успех, включително и поради действията от
20.10.11г. по оттегляне от П. Г. и при участието на ответницата на подписано
от ищцата заявление за съгласуване и одобряване на инвестиционен проект-
заснемане за узаконяване и издаване на акт за узаконяване. Ответницата не се
съгласила и на предложените от ищцата проекти на споразумения във връзка
със строителството на нейните обекти. Извън това, издаденото на 04.07.14г.
удостоверение за търпимост на сградата не създавало никакви права.
Обобщила е, че не е възлагала на ответницата Ф. да строи в имота й
жилищната сграда, нито обектите й, като ответницата „нахлула в имота й“ и
„строила незаконно“, с незаконно разрешение за строеж, издадено по
саморъчно попълнено от нея искане за издаване на разрешение за строеж,
включително от името на ищцата, но без нейно знание и съгласие и при
подправен подпис на трето лице (на П. М.). Така Ф. съзнателно попречила на
ЕТ „Мари 92 – М. Р.“ да изпълни договора си към ищцата и да й построи
обектите в сградата законни и в завършена по БДС степен, включително и
предвид това, че ЕТ „Мари 92 – М. Р.“ никога не бил уведомявал, че няма да
може да изпълни договора си и е щял да го направи след време, след справяне
с последиците от икономическата криза от 1996г.-1997г. Ответницата
упражнявала и тормоз над ищцата, въвличайки я в множество дела, всички
завършили с благоприятен за ищцата резултат, водени с години, ангажиращи
времето, енергията й, засягащи здравето, трудоспособността й и
възможностите да работи, от които: - административни такива, по които
ищцата е била заинтересована страна - адм.д. № 800/01г. на ВОС, образувано
по жалба на М. Ф. срещу заповед № 272/2001 г. на ДНСК, с която било
отменено разрешението за строеж от 1999 г., повторно образувано като адм.д.
№ 776/05г. на ВОС; адм.д. № 914/13г. на Адм.С-Варна, образувано по жалба
на М. Ф. срещу заповед от 18.01.2013 г. на РДНСК -СИР Варна, с която се
потвърждавал отказ от 02.05.2012 г. на гл.архитект от узаконяване на сградата;
адм.д. № 1406/14г. на Адм.С-Варна, образувано по жалба на М. Ф. срещу
заповед от 25.03.2014 г. на РДНСК -СИР Варна, с която се потвърждавал отказ
от 02.05.2012 г. на гл.архитект за узаконяване на незаконен строеж,
включително и образуваните дела по инстанционен контрол; - граждански
дела: гр.д. №14299/2015 г. на ВРС, образувано по искова молба на М. Ф. срещу
ищцата по чл. 61 ЗЗД вр. чл. 59 ЗЗД за водене на чужда работа без
5
пълномощие; гр.д. № 3663/15г. на ВРС, образувано от М. Ф. и останалите
купувачи на право на строеж срещу ищцата за делба на обектите на ищцата в
сградата и гр.д. № 13764/2014 г. на ВРС, образувано по искова молба на М. Ф.
срещу ищцата по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени й от
ищцата вреди -пропуснати ползи от невъзможността да полза обектите си в
сградата; - както и подадена от ответницата заедно с други лица жалба до РП-
Варна с искане за настаняване на ищцата на принудително лечение по Закона
за здравето, от което тя преживяла унижение и психически стрес от
необходимостта да дава обяснения и да доказва, че е нормален човек,
злепоставяне пред близки и съседи. Ищцата е сочила, че в резултат на
водените дела никога няма да получи пазарната цена за жилището си като
новопостроено такова и в законно изградена сграда, че то е непродаваемо, а в
периода на водене на делото за делба възможността за продажба била изцяло
блокирана, заради водения спор за собствеността.
Ответницата е подала писмен отговор, с който е оспорила исковете и е
молила за отхвърлянето им по изложени съображения за липсата на
противоправно поведение – извършване на незаконно строителство и липса на
вреди за ищцата. Оспорила е твърденията за осъществено незаконно
строителство и е изложила твърдения за отношенията между страните и
обстоятелствата по изграждането на сградата. Сочила е, че ЕТ „Мари 92 – М.
Р.“ -приобретател на идеални части от имота и на учредени му права на
строеж от ищцата (и близките й) за всички останали обекти в сградата, се е
разпоредил с правата си на строеж в полза на ответницата и на много други
лица и сградата е била изградена в груб строеж още през м. април 2000г., т.е.
преди отмяната на издаденото разрешение за строеж и с усилията и
финансирането на стоежа от тези съсобственици (придобили права от ЕТ
„Мари 92 – М. Р.“) поради фалиране на строителя и преустановяване на
дейността му. Договорът за строителство бил сключен от ищцата с ЕТ „Мари
92 – М. Р.“ и строителят имал задължението да й построи обектите в срок от
година и два месеца, считано от 01.07.1995г., което той не сторил, поради
което именно заради неговото неизпълнение ищцата не е могла да получи
определените й обекти. За сградата било издадено удостоверение за
търпимост и постановен отказ за събаряне, като причината да не е узаконена
била единствено поведението на ищцата и първоначалните й съсобственици,
които в годините препятствали узаконяването и въвеждането на сградата в
експлоатация. Така, в заявление от 15.06.09г. и в заявление от 22.07.09г.,
адресирани до гл. архитект на район „Одесос“, ищцата изрично заявила, че не
желае узаконяването и иска процедура по премахването на сградата, в които се
намират и нейните обекти, като това поддържала и в жалба от 13.12.11г. до
ДНСК-София. Ищцата не желаела сградата да бъде узаконена, отказвала да
подпише инвестиционните проекти в процедурата по изследване на
възможността за узаконяване на сградата и пречела на съсобствениците си да
премахнат незаконно изградените части и да приведат сградата в съответствие
с одобрените от РЕСУТ инвестиционни проекти. Противопоставила се и на
6
издаването на документи за търпимост на сградата, продължавала да не дава
съгласието си въпреки постановения по нейно искане отказ от общинската
администрация за събаряне на сградата поради нейната търпимост, а мотивите
й били посочени в жалбата й от 13.12.11г. до ДНСК-София – че нотариално
заверено съгласие и договор по чл. 183 от ЗУТ няма и да има, тъй като между
учредителите и купувачите на правото на строеж няма съгласие поради
съществени противоречия, породили се и съществуващи между тях през
всичките тези години. Ищцата и нейните роднини не са искали сградата да
бъде довършена и още от 1999 г. са настоявали тя да бъде съборена. Затова
ищцата не е очаквала и не е искала закономерно да получи обектите си в
сградата и за нея няма вреди от това. Оспорила е и твърденията, че водените
срещу въззивницата дела са били при осъществена злоупотреба с права.
Заявила е възражение за погасяване по давност на исковете и е релевирала
възражение за прихващане с насрещно свое вземане от ищцата за сумата от
60 000 лв., представляваща стойността на вложените от нея средства за
извършване на СМР по изграждане на апартамента, гаража и офиса на
ищцата, на осн. чл. 59 ЗЗД.
Установено е от събраните по делото доказателства, че ищцата Т. И.,
заедно с П. М. и В. М. са притежавали в съсобственост празно дворно място в
гр. Варна, на ул. „* *“ № *, цялото с площ от 305 кв.м. На 22.08.1995г., с
нот.акт № 2/1995г. те са прехвърлили на ЕТ „Мари 92 – М. Р.“ 80/305 ид.ч. от
дворното си място и взаимно са си учредили право на строеж върху конкретни
обекти в предвидената за изграждане в същото място четириетажна жилищна
сграда с приземен етаж, конкретизирани съгласно одобрен архитектурен план.
ЕТ „Мари 92 – М. Р.“ поел задължение да изгради сградата в срок от година и
два месеца, считано от 01.07.1995 г., след което да предаде на продавачите
техните обекти в завършен вид, конкретизирани подробно в договор за групов
строеж и договор за покупко-продажба от 24.01.1995 г. Учреденото право на
строеж на ищцата е за апартамент №6 с площ 93.13 кв.м. и маза №8, гараж №3
с площ от 18,96 кв.м. и офис „А“ с площ от 23,30 кв.м., като всички останали
обекти в сградата, с изключение на тези за останалите двама съсобственици на
терена, са били за приобретателя – строител. Страните уговорили правото на
ЕТ „Мари 92 – М. Р.“ да прехвърли учреденото му право на строеж за
конкретни обекти и на идеалните части от прехвърленото му дворно място на
трети лица без съгласието на прехвърлителите - съсобственици. Според
договора „за групов строеж“ от същата дата (22.08.95г.), ЕТ „Мари 92 – М. Р.“
поел задължението да построи в имота жилищна сграда, състояща се от
приземен етаж и четири жилищни етажа, както и за ищцата - посочените
обекти в конкретно завършен вид. Последният започнал да строи при
изработени и одобрени проекти, но без разрешение за строеж, като през м. 11
и м. 12.1995г. на строежа е бил изграден избен етаж до кота „0“ с площ от 183
кв.м. и партерен етаж с изградени шайби и др. преградни стени с тухли, вкл. и
поставен частичен кофраж (така показанията на св. М.; описание в
заповедната книга; състоянието на строежа в договора от 27.07.1999г.,
7
сключен между М. Ф. и Н. Г. със строителя З. М. М.; и молбата на
въззивницата и М. от 06.01.2000 г. до район „Одесос“). След тази дата,
строителят ЕТ „Мари 92 – М. Р.“ преустановил работата по строежа и в
периода от 1995г.-1996г. той се разпоредил с правата си на строеж за всички
самостоятелни обекти, които е следвало да получи в предвидената за
изграждане сграда на ул. „* *“ № * в гр. Варна, както и с идеалните си части от
земята в полза на трети лица, измежду които е и ответницата. Ищцата е била
уведомена от ЕТ „Мари 92 – М. Р.“, че той няма средства за извършване на
строителството, подала е жалба до ВРП за неизпълнение на договорните му
задължения през 1998г. и е заявила, че до 2000г. не е предприела действия за
решаване на спора със строителя си, в когото са останали всички изготвени
строителни книжа – визи, договори, проекти (така установено от посоченото в
жалбата й от 17.02.2000г. до ДНСК, от жалбата до ВРП и отразено в СВ-Варна
вписване на искова молба срещу М. Ас. Р. на 19.10.2000г.). Установено от
молбата на ищцата от 06.01.2000г. е, че през м. 02.1999г., тя е била е
информирана от лицето Ив. Ст. Г., представил се за носител на идеални части
от дворното място и на право на строеж за обект в сградата, че ЕТ „Мари 92 –
М. Р.“ вече няма никакви права върху дворното място и няма задължения да
строи, че Г. възнамерява да строи, както и че той й предложил подписване на
договор за групов строеж, за да построят сградата, но тя не се съгласила. С
изграждането на сградата са се ангажирали лицата-приобретатели от ЕТ
„Мари 92 – М. Р.“ на права на строеж – ответницата М. Ф., Гр. П., В. Ат., Н. Г.,
Н. Н. и Ив. Г., които са поискали от общината и им е било издадено
разрешение за строеж № 216/21.07.1999г. за сградата и са сключили помежду
си договор с нотариална заверка на подписите от 23.08.99г. (наречен „за
групов строеж“) за изграждане на предвиденото по КЗСП и работен арх.
проект строителство на четириетажната жилищна сграда и един приземен
етаж, в качеството на съсобственици на УПИ на ул. „* *“ № * (парцел Х-7, кв.
325, 9 м.р. на гр. Варна). Макар и посочена в този договор, с обекти в
индивидуална собственост напълно идентични с тези, обещани за изграждане
от ЕТ „Мари 92 – М. Р.“ – ап. 6, офис „А“ и гараж № 3, ищцата и близките й
не са го подписали. С договора е уговорено, че изграждането на сградата ще се
извърши чрез възлагането на строителството на строител, с подписан за
възложителите договор от лицата Ф. (ответницата) и Г.. Уговорено е всички
съдружници, без първоначалните собственици на дворното място (вкл. и
ищцата), да внасят необходимите средства за финансиране на разпределените
им обекти. С допълнително споразумение от 25.08.99г. подписалите договора
„за групов строеж“ поели задължението да изградят и финансират със
собствени средства при условията на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД и бъдещите обекти на
първоначалните собственици, вкл. тези на ищцата Т. И., до степен на
завършеност „груб строеж“. Още на 27.07.1999г., след снабдяване с
разрешението за строеж, подписалите „договора за групов строеж“ от 1999 г.
съсобственици, чрез пълномощниците си - ответницата М. Ф. и Н. Г., са
сключили договор за строителство с изпълнителя З. М. (свидетел по делото),
8
на 22.07.99г. е открита строителната площадка (констативен протокол от
същата дата, подписан за инвеститорите от ответницата Ф.) и строителството
на сградата е продължило. Сградата е била изградена на груб строеж – до
покрив през 2000 г., като в тази насока са показанията на строителя – свидетел
по делото З. М. и данните в жалбите на ищцата от същата година. От този
момент, чрез упражненото право на строеж, са възникнали и правата на
собственост върху конкретните обекти в сградата, включително и тези на
ищцата върху процесното жилище №6. Срещу строителството на сградата,
ищцата и близките и – първоначални собственици подали на 17.02.2000г.
жалба до ДНСК с оплаквания, че строителството се извършвало без тяхно
знание и съгласие и то било при различни от уговорките с ЕТ „Мари 92 - М.
Р.“ условия. В уведомително писмо до район „Одесос“ от 10.04.2000г., ищцата
е посочила още, че сградата била изградена в груб вид, но не отговаряла на
одобрени от тях архитектурни планове. Подала е жалби до общинската
администрация и РДНСК, по които в образуваната административна
процедура, със заповед № 272/09.03.2001г. на началника на ДНСК е отменено
разрешението за строеж от 22.07.1999г. поради липса на нотариално заверени
подписи на всички носители на правото на строеж за дворното място, на осн.
чл. 56, ал. 3 от ЗТСУ и чл. 226, ал. 1 от ППЗТСУ, както и поради липса на
съобщаване на заинтересованите собственици и на носители на ограничени
вещни права. Посочено е, че при проверка на място е установено, че
„строежът се изпълнява в съответствие с одобрените строителни книжа“.
Заповедта за отмяната на разрешението за строеж е влязла в сила на 23.10.2006
г. с постановяването на решение № 10287/23.10.06г. по адм.д. № 4621/06г. на
ВАС, ІІ отделение. Междувременно, с констативен акт № 109/04.11.2002г. на
длъжностни лица при общинската администрация, е било установено, че
строежът жилищна масивна сграда, състояща се от избен етаж, приземен
етаж, три жилищни етажа и четвърти терасовиден етаж (извършен от м.
07.99г. до м. 03.00г.) е в отклонение на одобрения инвестиционен проект,
издаденото разрешение за строеж от 22.07.99г. (отменено) и действащите
ЧКЗСП по отношение на следното: на трети жилищен етаж в ап. 8 - кота
„корниз“ е надвишена с 1.15 м.; 4-ти терасовиден етаж, застроен идентично на
трети такъв, откъм вътрешната дворна част, а по фасадата, откъм ул. „Ч. в.“ са
изпълнени 5 стоящи капандури; надвишена е кота „било“ с 0.95 м. като в
подпокривното пространство зад плоскостта от 30 градуса са обособени 6
тавански помещения, които са изпълнени с разпределителни зидове и са без
врати. Издадена е била заповед № С-152/18.11.02г. на началника на РДНСК-
Варна за спиране на СМР на незаконния строеж и наредено на ел. доставчика
да спре подаването на ел. енергия. Със заявление от 15.06.09г. ищцата е
поискала от гл. архитект на район „Одесос“ премахването на незаконния
строеж, а не неговото узаконяване. В заявление от 22.07.2009 г. до гл.архитект
ищцата отново е настоявала за премахване, а не за узаконяване на незаконния
строеж. Видно от разменената кореспонденция между ищцата и
пълномощника на ответницата през 2010г. и от представените от ищцата
9
проекти за споразумения, същата е настоявала приобретателите на правата на
строеж от ЕТ „Мари 92 - М. Р.“, измежду които и ответницата, да изградят със
свои средства нейните обекти в сградата (както и на обектите на
първоначалните собственици на терена – нейни близки), обещани й за
изграждане от ЕТ „Мари 92 - М. Р.“ по договора й с този търговец, т.е. без да
заплаща за изграждане на сградата. Последвали са опити за узаконяване на
строежа от приобретателите на правото на строеж (с участието на
ответницата), започнали с подаване на заявление от Н. и П. Г. от 26.01.04г. с
искане за узаконяването на строежа на осн. § 184 от ПЗР на ЗУТ и продължили
в годините, на които действия ищцата (с изключение на инцидентното й
съдействие с подписване на искане от 14.04.10г. от ЕСУТ при Община Варна
да разгледа представен от нея инвестиционен проект с оглед изследване
възможността за узаконяване на строежа, от което впоследствие е оттеглила
подписите си) трайно и последователно се е противопоставяла, подавайки
множество жалби и искания за проверки с настояване за премахване на
строежа, а не за неговото узаконяване и не е съдействала чрез подписване на
входираните на 20.10.11г. от останалите собственици на обекти в сградата
документи/проекти. Така в т.18 от жалбата й от 13.12.2011 г. до началника на
ДНСК – София, ищцата е навела оплакване, че срокът в процедурата за
узаконяване по предписание на гл.архитект от 31.10.2011 г. бил многократно
незаконно удължаван и че „между учредителите и купувачите на правото на
строеж няма съгласие, няма нотариално заверено съгласие, няма договор по
чл.183 от ЗУТ в нотариална форма, няма да има подобно съгласие или
договор, или друг какъвто и да е документ заверен нотариално, поради
съществени противоречия породили се и съществуващи между тях през
всичките тези години“. На 02.05.12г. с решение (№3) на гл. архитект на район
„Одесос“ е бил постановен отказ за узаконяване на строежа, влязъл в сила с
постановяване на решение от 06.11.14г. по адм.д. № 1406/14г. на Адм.С-Варна,
с което е отхвърлена жалбата на ответницата (и на част от собствениците на
обекти в сградата -В. Ат., Г. П., Н. Н. и П. Г.) против отказа от узаконяване.
Междувременно, въз основа на подаденото от ответницата М. Ф. на 19.06.14г.
заявление за издаване на удостоверение за търпимост на строежа, на
04.07.2014г. е бил съставен КП от 01.07.14г. и издадено удостоверение за
търпимост от гл. архитект на район „Одесос“ на Община Варна. В същото е
посочено, че съобразно представеното конструктивно становище, изпълнената
конструкция на сградата е годна да поеме експлоатационните товари и
проектните сеизмични въздействия. Представено е било и конструктивно
становище от двама инженери, че строежът е бил приведен в съответствие с
действащите за имота ПУП, ЗРП и ЧКЗСП, одобрени през 1994г. Предвид
наличието на условията на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ е прието, че
същият е допустим по правилата и нормативите, съгласно изискванията на
ЗТСУ. В удостоверението е посочено, че търпимият строеж не подлежи на
премахване и на забрана за ползването му. В същото време, искането на
ищцата за премахване на строежа е оставено без уважение с решение за отказ
10
№ 1/18.08.2015г. на кмета на район „Одесос“ на основание § 127, ал.1 ПЗР на
ЗИД на ЗУТ – изграденото представлява търпим строеж по см. на цитираната
разпоредба, тъй като е изграден в сочения в закона период и отговаря на
предвижданията на действащите ЗРП. Независимо от това, през следващите
години, ищцата отново е поддържала искания за премахване на строежа, като
е обжалвала и удостоверението за търпимост. С решение № МД-РШ-
030/16.05.2018г. на Община Варна е констатирано, че сградата е изградена на
етап „груб строеж“, необитаема и негодна за обитаване, без дограми и
парапети по балконите, с железни решетки на първия етаж и видимо
изоставена.
Във връзка с размера на претенцията за имуществени вреди е изслушано
заключение на вещо лице по съдебно-оценителна експертиза, което е
установило, че обектите на ищцата са завършени на етап "груб строеж", без
изградени електрически и ВИК инсталации и без довършителните работи, а за
установяване на твърденията за претърпени от ищцата неимуществени такива,
е разпитана свидетелката Г. И. – сестра на ищцата.
По иска по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 37 353 лева -
обезщетение за имуществени вреди от виновни и противоправни действия на
ответницата по извършване на незаконно строителство на жилищната сграда и
лишаване на ищцата от възможността в имота й да бъде построен и да получи
законен апартамент № 6, съобразно сключените от нея договори и нотариален
акт № 2/1995г. от ЕТ „Мари 92 -М. Р.“, с който имот да увеличи имуществото
си:
Съгласно чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму, като при непозволеното увреждане, вината се
предполага до доказване на противното. Елементите на фактическия състав
са: деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда,
причинно-следствена връзка между деянието и настъпилата вреда, както и
вина, която се предполага до доказване на противното. Причинната връзка не
се предполага и трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай.
От изложеното по-горе се налага извода за липса на твърдяното
противоправно поведение на ответницата Ф., от което да са произтекли и
сочените вреди. Това е така, тъй като ответницата е приобретател на
учреденото от съсобствениците, в т.ч. и ищцата в полза на ЕТ „Мари 92 -М.
Р.“ и продадено й от него право на строеж (със съответни идеални части от
земята) за конкретен обект в бъдещата сграда в съсобствения (между ЕТ„Мари
92 -М. Р.“, ищцата и близките й) имот. Като носител на правото на строеж за
обект в съсобствения имот, действията на ответницата по участие в сключения
с останалите приобретатели на права на строеж от ЕТ „Мари 92 -М. Р.“
договор от 23.08.99г. (наречен „за групов строеж“), както и тези по възлагане
на строителството на сградата на друг строител – на свидетеля З. М. М., по
подаване на молби и участие в административни процедури за снабдяване с
разрешение за строеж, а след отмяната му – по узаконяване на строителството,
11
по снабдяване с удостоверение за търпимост на сградата, след отказа от
узаконяване и завеждането на административни дела срещу отказите на
административните органи по строителството, са все във връзка с
упражняване в срок на законно учреденото й право на стоеж. Затова, тези
действия на ответницата изобщо не са противоправни. Строежът е бил
започнат изначално от ЕТ „Мари 92 -М. Р.“ без разрешение за строеж, т.е. като
незаконен и е бил преустановен от него в продължение на целия, уговорен за
завършване на сградата срок. Няма никакви данни по делото, след изграждане
на нулевия цикъл и спиране на строителството, обещалият на ищцата да
построи сградата и обектите й в определен завършен вид строител да е
предприел действия по снабдяване с разрешение за строеж и такива по
осъществяване на строителството на сградата, както и да е бил
възпрепятстван от ответницата да го стори. Напротив, ЕТ „Мари 92 -М. Р.“ се
е разпоредил с всички свои идеални части от земята и учредените му от
ищцата и останалите съсобственици на земята права на строеж за обекти в
сградата още през 1995-1996 г. и ищцата е била уведомена от него, а по-късно
и от друг носител на право на строеж (Ив. Г.), че строителят й няма вече
вещни права и няма да построи сградата. Затова и ответницата не е попречила
на ЕТ „Мари 92 -М. Р.“ да построи законно сградата и апартамента на ищцата
до завършен вид според обещаното от него. За издаване на разрешение за
строеж при липса на съгласие от всички съсобственици и носители на вещни
права върху имота, ответницата не може да бъде държана отговорна и това
поведение също не е противоправно, тъй като задължението за съблюдаването
на изискванията в административната процедура са за административния
орган. Ответницата е подписала своето искане в тази връзка и в съответствие с
вещното й право върху имота и то заедно с другите приобретатели от ЕТ
„Мари 92 -М. Р.“ на права на строеж за обекти в сградата. Строителството на
сградата е осъществено през 2000 г. и преди отмяната на разрешението за
строеж, поради което и Ф. не може да отговаря за построяване на сградата без
наличие на такова. Освен това, разрешението за строеж е отменено след
обжалването му от ищцата и при отказа й да участва в подготовката на
необходимите за осигуряване законността на строителството документи, при
положение, че съгласието на всички съсобственици е било задължително и
необходимо за издаване на разрешението за строеж, а след отмяната му и за
узаконяване на строежа. Цялото поведение на ищцата в административната
процедура сочи на липса на съдействие от нея при опитите на останалите
съсобственици да осъществят законно строежа в срока. Неприемането от
ответницата (и от останалите приобретатели на права от строителя) на
предложенията на ищцата за споразумение при условия за построяване за
тяхна сметка и с техни средства на обектите й в сградата до обещания й от ЕТ
„Мари 92 -М. Р.“ вид, също не съставлява противоправно поведение,
доколкото такова задължение ответницата не е поела към ищцата с покупката
на правото на строеж и е свободна в преценката да не се задължи
безвъзмездно по предложения й начин. Резултатът - изградена незаконна и
12
неузаконяема сграда в съсобствения имот не е следствие на изграденото
вповече в отклонение със строителните книжа, защото сградата е била
узаконяема и то в продължителен период от време, поради което и
противоправно поведение на ответницата в тази връзка също няма. Освен
това, строителството е възложено на новия строител от ответницата в
качеството й на пълномощник на приобретателите на права от ЕТ и
възлагането е за изграждане на строежа в съответствие с одобрените проекти,
а не извън тях.
Липсата на противоправно поведение, като елемент от фактическия
състав на чл. 45 ЗЗД води до извода за неоснователност на иска за сумата от
37 353 лева - обезщетение за имуществени вреди и той подлежи на
отхвърляне, като оплакванията на въззивницата срещу решението на
окръжния съд в тази връзка са неоснователни.
По иска за заплащане на сумата от 30 000 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди от злоупотребата с водените дела:
Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се
упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси
на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с
интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Доказването на деянието
(предявяването на иска) и неговата противоправност (недобросъвестността) е
в тежест на пострадалия, докато вината на дееца се предполага до доказване
на противното. Вредата и причинната връзка с противоправното деяние също
следва да бъдат доказани от пострадалия.
В случая всички водени от ответницата дела са за защита на собствените
й права и не е налице твърдяната злоупотреба. Това е така, тъй като адм.д. №
800/01г. на ВОС, повторно образувано като адм.д. № 776/05г. на ВОС и
приключило с постановяването на окончателното решение по адм.д. №
4621/06г. на ВАС, е било с предмет законосъобразността на заповедта на
началника на ДНСК за отмяна на разрешението за строеж от 22.07.99г., а
адм.д. № 914/13г. на Адм.С-Варна и адм.д. № 1406/14г. на Адм.С-Варна са
имали за предмет издадените от началника на РДНСК-Варна заповеди, с които
са били отхвърлени жалбите на ответницата против решение за отказ №
03/02.05.12г. на гл. архитект на район „Одесос“ за узаконяване на строежа. Т.е.
водените от ответницата (заедно с други приобретатели на права на строеж,
респ. – на обекти в сградата) административни дела са били за защита на
правата й на строеж, респ. на собствеността й, касаят законността на
извършеното строителство и узаконяване на сградата и няма никакви данни,
че те са упражнявани с цел увреждане права и законни интереси на ищцата.
Водените от ответницата граждански дела срещу ищцата са: гр.д.
№14299/2015 г. на ВРС, образувано по искова молба на М. Ф. срещу ищцата
по чл. 61 ЗЗД вр. чл. 59 ЗЗД за водене на чужда работа без пълномощие; гр.д.
№ 3663/15г. на ВРС, образувано от М. Ф. и останалите купувачи на право на
строеж срещу ищцата за делба на обектите на ищцата в сградата и гр.д. №
13
13764/2014 г. на ВРС, образувано по искова молба на М. Ф. срещу ищцата по
чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени й от ищцата вреди -
пропуснати ползи от невъзможността да ползва обектите си в сградата и те
също са във връзка с вещните й права, реализирането и защитата им и такива
по повод и във връзка със строителството на сградата, като няма данни
единствената им цел да е увредата на ищцата. Последното се отнася и до
упражненото от ответницата (заедно с други собственици на обекти в
сградата) законно право да сезира с молба прокуратурата (от 19.06.13г.) да
отправи предложение до съда за задължително настаняване на лечение на
ищцата, предвид възприето от ответницата като агресивно и неадекватно
поведението на ищцата по повод на строителството, влошено здравословно
състояние и задълбочаващо се с времето страдание. Неоснователността на
упражнените права на искова защита, на жалби и сезираща молба, не създава
тяхната противоправност. Напротив, за да са противоправни те следва да са
упражнени недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси
на ищцата, което в случая не е доказано. Затова, искът за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди също е неоснователен. При това
положение не подлежи на разглеждане възражението за погасителна давност.
Само за пълнота следва да бъде посочено, че искът за обезщетение за
неимуществени вреди е предявен в хода на производството пред окръжния съд
с молбата от 07.01.2019 г. и преценката за изтичане на петгодишния
давностен срок е към този момент. Затова и доводите на ищцата за прекъсване
на погасителната давност със завеждане на иска с насрещната искова молба
пред районния съд през 2018 г. са неоснователни.
С обжалваното решение, окръжният съд е достигнал до идентичен краен
резултат за неоснователност на исковете, поради което решението му следва
да бъде потвърдено.
С оглед изхода от спора, разноските за първата инстанция не се
променят, а за въззивното производство, на основание чл. 78, ал.3 ГПК,
ищецът следва да заплати на ответницата сторените от нея такива за
адвокатско възнаграждение. Срещу уговорения и платен от ответницата
адвокатски хонорар на адвокат Т. в размер от 3000 лв., насрещната страна е
възразила за прекомерност на осн. чл. 78, ал.5 ГПК. Предвид предмета на
делото по два иска по чл. 45 ЗЗД, наличието на фактическа сложност на
делото, цената на исковете от 37 353 лева и 30 000 лв. и съобразено с
извършената от адвоката работа във въззивното производство по подаване на
подробно мотивиран отговор на въззивната жалба и явяване в едно съдебно
заседание с активна позиция по съществото на спора и предвид посочените в
Наредба №1/09.01.2004г. размери на адвокатски възнаграждения, които са в
двукратно по-висок размер от уговорения такъв и които служат като ориентир
при преценката за прекомерност на конкретното възнаграждение, но без да са
обвързващи за съда (така задължителния характер на даденото тълкуване на
чл.101, пар. 1 ДФЕС с решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС)
намира, че разноските за адвокатско възнаграждение на ответника от 3 000 лв.
14
в случая не са прекомерни и следва да бъдат присъдени в тежест на ищцата.
По изложените съображения, Апелативен съд - гр.Варна,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260030/20.12.2024 г., постановено гр.д. №
2298/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. Д. И. с ЕГН ********** да заплати на М. А. Ф. с ЕГН
********** на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 3 000 лв., представляваща
сторените от последната във въззивното производство разноски за заплащане
на адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен
срок от връчването му на страните и при условията на чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15