Решение по дело №393/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/, във връзка с чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба от Агенция "Пътна инфраструктура" - София, представлявана от председателя на УС инж. Я. Й., чрез ю.к. К. , срещу Решение № 304 от 12.12.2024 г. постановено по АНД № 411/2023 г. по описа на Районен съд-Девня, което е отменен електронен фиш /ЕФ/ № **********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място], с който на Е. С. Р., [ЕГН] за нарушение по чл.139,ал.7 от ЗДвП, на основание чл.179,ал.3а във вр. с чл.187,ал.5 от с.з. е наложена глоба в размер на 1800 лева.

С касационната жалба се релевират основанията на чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Касаторът сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита , че аргументите на Районен съд-Девня относно приложимостта на давностните срокове по ЗАНН към електронния фиш са неправилни. Според касатора по отношение на давностните срокове са неприложими разпоредбите на ЗАНН, а следва да се приложи уредбата относно погасяването на наказателната преследване по давност в Наказателния кодекс. Последният регламентира в чл. 80, ал.1, т. 5, че обикновената давност е три години, а абсолютната 4 години и половина, които към момента на съставянето на ЕФ не са били изтекли. На следващо място касаторът релевира, че при издаването на електронния фиш са спазени разпоредбите на ЗДвП, тъй като въпреки че в разпоредбата на чл. 187ж, ал. 1 от ЗДвП е направено препращане единствено към нарушенията по чл. 179, ал. 3 от ЗДвП, тълкуването на разпоредбата на чл. 187ж, ал. 7, както и на чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП, води до извода, че електронен фиш може да бъде издаден и за нарушение на чл. 179, ал. 3а от ЗДвП, каквото е процесното. Твърди, че въззивната инстанция неправилно е преценила несъответствие на разпоредбата на чл. 179, ал. 3а от ЗДвП с разпоредбата на чл. 9а от Директива 62/1999 ЕО заради изискването за пропорционалност на наказанието. Последното резултира в създаване на собствено тълкувание на Директива 62/1999/ЕО и липса на приложно поле на чл. 179, ал. 3а от ЗДвП. Сочи и, че съдът е следвало да изследва всички факти и обстоятелства във връзка с тежестта на нарушението, изразходваните от държавата средства и др. Моли за отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се потвърди оспорения ЕФ. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

В съдебно заседание касаторът редовно призован не се явява и не се представлява.

Ответникът по касация – Е. С. Р. в писмено становище чрез процесуален представител оспорва жалбата, като излага съображения за нейната неоснователност. Счита, че решението на въззивния съд е правилно и моли същото да се остави в сила. Претендира сторените по делото разноски.

Представителят на ВОП изразява мнение за неоснователност на жалбата. Моли решението на въззивната инстанция като правилно и постановено при спазване на процесуалните правила и закона, да бъде оставено в сила.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и наведените касационни основания, както и становището на страните намира за установено следното:

Касационната жалба е постъпила в срок и е от надлежна страна, поради което се явява допустима за разглеждане. Наведените аргументи представляват касационни основания по смисъла на чл.348 от НПК, приложим по препращане от чл.84 от ЗАНН.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

За да се произнесе по спора РС-Девня е установил от фактическа страна, че на 25.03.2021 г. в 13:28 часа с устройство № 10071 -елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10,ал.1 от Закона за пътищата намиращо се на път А-2, км. 399+703, с посока нарастващ километър, в Община Девня, обл. Варна, включен в обхвата на платената пътна мрежа е установено нарушение с ППС- влекач „Скания 3450“, с рег. № [рег. номер], с технически допустима максимална маса 19 000, брой оси 2, екологична категория ЕВРО 6С, в състав с ремарке с общ брой оси 5 , с обща технически допустима максимална маса на състава 42 000, за което изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл.10,ал.1,т.2 от Закона за пътищата, тъй като за посоченото ППС няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването. Въз основа на подадена от представител на дружеството – собственик декларация по чл.187а,ал.4 от ЗДвП било установено, че на 25.03.2021 г. заснетото ППС било управлявано от Е. С. Р.. На 23.10.2023 г. бил издаден обжалвания електронен фиш, който бил връчен на санкционираното лице на 01.11.2023 г.

При преценка на законосъобразността на оспорения ЕФ, въззивният съд направил извода, че по отношение на процесното нарушение са изтекли погасителните давностни срокове по чл.34, ал.1 и ал. 2 от ЗАНН. Изложил е подробни мотиви, поради които счита, че сроковете по чл.34 от ЗАНН са приложими и в производството по издаване на ЕФ. Посочил е, че изтичането на преклузивните срокове по ЗАНН винаги е самостоятелно основание за цялостна отмяна на издадения ЕФ. Въззивният съд е обосновал извод, че в нормата на чл. 189ж, ал. 1, изр. първо от ЗДвП, е предвидено, че при нарушение по чл. 179, ал. 3 от ЗДвП, установено и заснето от електронната система по чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП, може да се издава ЕФ в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение, като в тази норма не е предвидена възможност за издаване на ЕФ за процесното нарушение, поради което в случая е следвало да бъде съставен АУАН, а в последствие да бъде издадено НП, а не да се съставя ЕФ. Според съда, в случая липсва изрична законова разпоредба, предвиждаща възможността да бъде съставен ЕФ за нарушение по чл. 179, ал. 3а от ЗДвП, като е недопустимо по тълкувателен път и чрез разширително тълкуване на нормата на чл. 189ж, ал. 1 от ЗДвП, да се приеме че тя се отнася и до нарушенията по чл. 179, ал. 3а от ЗДвП. На следващо място, РС-Девня на базата на конкретно посочени Решения на СЕС, приел, че текстовете на чл.179, ал.3а от ЗДвП и чл.10б от ЗП послужили като основание за издаване на оспорения ЕФ противоречат на чл.2, пар.7 от Регламент за изпълнение ( ЕС) 2020/204 на Комисията от 28 ноември 2019 г. и чл.9а от Директива 1999/62/ЕО. Поради горното извел извод, че непропорционалната национална санкционна уредба - чл. 179, ал. 3а от ЗДвП следва да бъде оставена без приложение, т.к. в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат.

По изложените съображения, подробно мотивирани, решаващият състав е отменил обжалваният пред него ЕФ.

Така постановеното решение е правилно като краен резултат.

Настоящата инстанция възприема установените от районния съд факти и намира решението за правилно като краен резултат по част от изложените в него мотиви относно липсата към момента на нарушението на разпоредба, регламентираща издаването на електронен фиш за нарушение като разглежданото, и относно несъразмерността на предвидената в закона абсолютно определена санкция.

В настоящия случай на ответника по касационната жалба е наложена глоба [рег. номер]. на основание чл. 179, ал. 3а от ЗДвП за нарушение на чл. 139, ал. 7 от същия закон, извършено на 25.03.2021 г. с издаден електронен фиш.

Разпоредбата на чл. 189ж, ал. 1, изр. първо от ЗДвП, в приложимата редакция към датата на извършване на нарушението (ДВ, бр. 105/2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) регламентира, че при нарушение по чл. 179, ал. 3 ЗДвП, установено и заснето от електронната система по чл. 167а, ал. 3 ЗДвП, може да се издава ЕФ в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение. Следователно към момента на извършване на процесното нарушение законодателят е предвиждал възможност за издаване на електронен фиш само и единствено за нарушения на чл. 179, ал. 3 от ЗДвП, но не и за нарушения по чл. 179, ал. 3а от ЗДвП, поради което издаденият електронен фиш за ангажиране отговорността на нарушителя за извършеното от него административно нарушение е незаконосъобразен.

В подкрепа на този извод е и последващото изменение на разпоредбата на чл. 189ж, ал. 1 от ЗДвП – обнародвано в ДВ, бр. 13 от 2024 г., в сила от 13.02.2024 г., с което обхватът на нормата е изрично разширен и за нарушенията по чл. 179, ал. 3 - 3б, включително, което е в подкрепа на правилността на извода, че към 25.03.2021 г. санкционирането на извършеното от ответника по касацията административно нарушение по чл. 179, ал. 3б ЗДвП е било допустимо единствено по общия ред – чрез съставяне на АУАН и издаване на НП. Недопустимото санкциониране на ответника по касационната жалба с ЕФ представлява съществено и неотстранимо в съдебната фаза на производство процесуално нарушение, което е достатъчно основание за отмяната на обжалвания пред районния съд ЕФ.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че с оглед практиката на СЕС в т. ч. и Решението на СЕС от 21.11.2024 г. по дело С-61/23 санкцията по чл. 179, ал. 3а от ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, и същата следва да се остави без приложение.

Директива 1999/62 / ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащане на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури е транспонирана с Наредба за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние (§ 2 от ДР на Наредбата), но в нея не са посочени съставите на административни нарушения, свързани с незаплащане на дължимите пътни такси и съответните санкции за тях. Същите са предмет на регулация от ЗДвП, поради което приложимите санкционни норми следва да се тълкуват и прилагат в съответствие с изискванията и целта на тази директива.

В цитираното решение Съдът на ЕС приема, че чл. 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на "компенсаторна такса" с фиксиран размер. По силата на чл. 633 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, решението на СЕС по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България.

Нормата на чл. 179, ал. 3а от ЗДвП, предвижда налагане на глоба в абсолютен размер – 1800 лева, за водач, който управлява ППС от категорията по чл. 10б, ал. 3 от ЗП по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за установяване на изминатото разстояние, съгласно изискванията на ЗП, за участъка от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, който е започнал да ползва, или няма закупена маршрутна карта за същата, съобразно категорията на пътното превозно средство. Така определения абсолютен размер на наказанието не допуска възможност съдът да извърши преценка и да определи наказание в рамките на санкционната норма, което да съответства на характера и тежестта на конкретното деяние. От друга страна с разпоредбите на чл. 27, ал. 4 и ал. 4 ЗАНН изрично е забранено да се определят наказания в по-лек вид или в по-нисък размер от посочените в закона. Налага се изводът, че според националното ни законодателство правоприлагащите органи нямат правомощие да определят подходящи санкции за конкретното нарушение, които да се явяват съразмерни в съответствие с изискването на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО. Ето защо не е възможно тълкуване и прилагане на националния закон по начин, който да съответства на цитираната директива, поради което единственият изход е непропорционалната национална санкционна норма да не се приложи, защото в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат. Това е единствено възможният способ, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените права на частноправните субекти.

Санкциите следва да са ефективни, съразмерни и възпиращи, а наличието на административно наказание в абсолютно определен/фиксиран размер, не е в съответствие с тези принципи и издаденият акт следва да бъде отменен. След като цели административнонаказателна репресия, административнонаказващият орган следва да следи наказанието да е съобразено с изискването за съразмерност, а отделно от това да бъде ясен, конкретен и точен при прилагането на правните норми.

Настоящият състав, при служебната проверка по чл.218, ал.2 от АПК, установи, че оспореният съдебен акт е валиден, постановен е в допустим процес и е съответен на материалния закон като краен резултат.

В съвкупността си изложеното обуславя извод, че оспореното решение на РС-Девня следва да се остави в сила, тъй като не са налице сочените в жалбата касационни основания.

С оглед изхода на делото, искането на касатора за заплащане на юрисконсултско възнаграждение следва да се отхвърли. Ответникът по касация има право на разноски на осн. чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, вр. чл. 143, ал.1 от АПК. Ответникът претендира 800,00 по представен договор за правна помощ и съдействие № 14/11.03.2025 г. и разписка за получена сума от същата дата. Направеното възражение за прекомерност е основателно, тъй като делото не е с фактическа и правна сложност. Възнаграждението следва да се присъди в минималния размер съгл. чл. 18, ал. 2, вр. чл. 14, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2, на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 480,00 ( четиристотин и осемдесет ) лева.

Воден от изложеното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, вр. чл.63в от ЗАНН, Административният съд, VІ – ти касационен състав

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 304 от 12.12.2024 г. постановено по АНД № 411/2023 г. по описа на Районен съд-Девня.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ [населено място], да заплати на Е. С. Р., [ЕГН] сторените по делото разноски в размер на 480,00 ( четиристотин и осемдесет) лева.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.