Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 17.02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на тридесети януари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 2585 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
184881 от 01.08.2017
г. по гр. д.
№ 62365/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 37 с-в по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу М.С.Г., ЕГН **********
искове с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съдът е признал за установено в отношенията между
страните, че М.С.Г. дължи на „Т.С."
ЕАД сумите както следва: сумата от 2 780,32
лева, представляваща цена на потребена топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „****за периода м. 04.2011 г. - м. 04.2013
г., ведно със законната лихва върху тази сума от 16.06.2014 г. до окончателното
й изплащане, както и сумата 359,15 лв.
- лихва за забава върху главницата за периода 31.05.2011 г. - 02.06.2014 г., като
е отхвърлил иска за установяване на дължимостта на сумата за главница до
пълния размер от 3 377,41 лв. и иска
за установяване дължимостта на сумата за лихва за забава до пълния размер от 364,94 лв.
Със същото решение
М.С.Г. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 1 067,25 лв. - разноски за исковото
производство и сумата 365,61 лв. - разноски за заповедното производство по
гр.д. № 32642/2014 г. на СРС, 37 състав.
Недоволна
от така постановеното решение, в частта, с която са уважени установителните
искове с правно основание чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 от ГПК, вр. чл. 149 от ЗЕ,
и исковете по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 86 от ЗЗД е останала ответницата М.С.Г.,
която го обжалва при твърденията, че решението е формално, неправилно,
незаконосъобразно и постановено при нарушение на процесуалните правила и
материалния закон по подробно изложени в жалбата съображения. По-конкретно
твърди, че липсват убедителни писмени доказателства за дължимост на присъдените
от първоинстанционния съд суми. Според ответницата не е налице сключен писмени
договор между страните, поради което липсва облигационно правоотношение. Топлоенергията
не е определена по количество и качество, нарушени са нормите на чл. 35, ал.1 и
ал. 2 от ЗЗП. Искането към въззивната инстанция е да отмени обжалваното
решение, като противоречащо на цитираните в жалбата регламенти, разпоредби на
Конституцията на Р. България, на общностното право на Европейския съюз,
евентуално да прогласи нищожност на атакуваното съдебно решение и отхвърли
изцяло иска като недоказан по основание и размер. Към въззивната жалба са
приложени писмени доказателства, които след възражение от страна на ищеца и
след съвещание, съдът е отказал да приеме, тъй като същите са преклудирани.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД чрез
процесуалният си представител юрк. Генов оспорва подадената въззивна жалба в
нейната цялост. Претендира юрк. възнаграждение в размер на 100 лв.
Третото лице помагач на ищеца „ТАЕС Н.и.“
ООД не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението
в отхвърлителната част като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. От представения по делото нотариален акт № 182 от 01.08.2003 г. се
установява, че ответницата е придобила чрез покупко-продажба процесния
топлоснабден имот, поради което същата е била потребител на доставяната до
имота топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда,
че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице -
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с
изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответницата Г..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач. Доколкото
решението на общото събрание на етажната собственост не е оспорено и не е
отменено от съда по реда на чл. 13 ПУРНЕС /отм./, следва да се приеме, че то е
валидно взето и съответно сключеният въз основа на него договор с фирмата за
дялово разпределение е валидно сключен.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение на ответницата М.Г. за сума в размер
на 2 780,32 лв. за периода от м.04.2011
г. до м.04.2013 г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства, включително чрез
заключението на СТЕ и ССчЕ, които съдът
кредитира като обективни и компетентни, от които се установява, че сумите за
топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с
действащата към съответния период нормативна уредба. Количеството доставена
топлоенергия е отчитано по показанията на общия топломер в абонатната станция,
след приспадане на технологичните разходи, които са за сметка на
дружеството-доставчик.
Съгласно заключението на СТЕ се установява, че монтираните измервателни уреди в
абонатната станция съответствали на нормативно установените изисквания към
същите, подлагани били на изискуемия контрол и точно отразявали количествата
отдадена топлинна енергия. Начислените при ищеца количества потребена от
ответника топлинна енергия били съответни на отчетената от измервателните уреди
и разпределена от ТЛП при спазване поднормативната уредба. Разпределението на
топлинна енергия на абоната през процесния период било извършено съгласно
данните по уредите за дялово разпределение, изравнителните сметки и при
спазване на действащите към процесния период нормативни актове за
топлоснабдяването. За част от процесния период (м. 05.2012 г. - м. 04.2013 г.)
ответницата не е предоставила достъп до имота си за отчет на индивидуалните
разпределителни уреди, поради което за този период потребената за имота на
ответницата топлинна енергия е определена по максималния специфичен разход на
сградата в съответствие с правилото на чл. 70, ал. 4 от Наредбата вр. с т. 6.7
вр. с т. 6.5 от методиката към Наредбата, според която в този случай
потребената топлинна енергия се определя като при отоплителни тела без уреди за
индивидуално отчитане. Отчетено е и обстоятелството, че през м. 07.2012 г.
ответницата е уведомила ищеца за това, че е демонтирала отоплителните тела в
имота си (видно от представената справка за прекъснато топлоснабдяване за
отопление от 08.07.2012 г.), но този факт не променя приложимостта на
посочените разпоредби от Наредбата и методиката към нея, тъй като потребителите
са длъжни да осигурят достъп до имота си поне веднъж годишно във връзка с
извършване на отчета и разпределението на потребената за сградата топлинна
енергия, което осигурява възможност за проверка и на обстоятелството дали
отоплителните тела не са повторно монтирани след демонтирането им.
Вещото лице е определило точната дължима
сума от ответницата – 2 780,32 лв.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно Общите условия на ищцовото дружество,
след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за
отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура
за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на
база изравнителните сметки. Общия размер на лихвите за периода на забавата от
31.05.2011 г. до 02.06.2014 г. вещото лице по ССчЕ е определило на сумата 359,15 лева, до който размер предявеният
иск правилно е били уважен от първостепенния съд, а за горницата до пълният му
предявен размер от 364,94 лева искът за обезщетение за забава върху главницата
за ТЕ е бил отхвърлен като неоснователен.
Установява се от
заключението на ССчЕ, че ответницата не е платила претендираните от ищеца суми
за исковия период.
Настоящият съдебен състав
намира за неоснователни доводите на ответницата, че не е установено точното
количество доставена топлинна енергия, респ. не били установени качествени
изисквания, поради което сделката нямала предмет. На първо място и в ОУ от 2008
г. е въведено като задължение за продавача да осигурява в абонатната станция
температурен режим и количество на топлоносителя, съответстващо на договорената
мощност, за подгряване на топлоносителя в сградната инсталация за отопление и
на топлата вода за битови нужди. Температурният режим е посочен като общ за
цялата топлоснабдителна система или за отделни топлоизточници. Въведено е и
задължение за продавача с избрания от него температурен режим и количество
топлоносител, постъпващо в абонатната станция, да осигурява температура на
подгрятата вода за горещо водоснабдяване 55 градуса на изхода от подгревателя
към сградната инсталация и поддържане на предвидените по проект температури в
отопляемите помещения с допустимо отклонение минус 1,5 градуса при изчислителни
режими - чл. 5 от ОУ. Съгласно чл. 17 от ОУ от 2008 г. продавачът е длъжен да
поддържа параметрите на топлоносителя, съгласно хидравличния режим и
температурния график на топлопреносната мрежа. Температурният график отчита
промяната на температурата на топлоносителя при промяна на температурата на
околния въздух с цел достигане на предвидената температура вътре в отопляемите
помещения, когато вътрешната отоплителна инсталация работи според
предписанията. Температурният график осигурява баланса между производство,
пренос и минимизиране на технологичните разходи и качество на
топлоснабдяването. В посочените ОУ е предвидено задължение за ищеца като
продавач на топлинна енергия да поддържа параметрите на топлоносителя, съгласно
температурния график на топлопреносната мрежа. А според чл. 132, ал. 1 от ЗЕ
операторът на топлопреносната мрежа (който е част от топлопреносното предприятие)
е длъжен да осигурява режима на работа на топлопреносната мрежа в съответствие
с изискванията на наредбата по чл. 125, ал. 3 - Наредба № 16-334 от 06.04.2007
г. за топлоснабдяването. А според последната операторът на топлопреносната
мрежа осигурява режима на работа на топлоснабдителната система, като определя
температурата и налягането на топлоносителя в съответствие с изчислителния
хидравличен режим и приетия температурен график за постигане на минимални
разходи при производството и преноса на топлинната енергия до съоръженията на
потребителите и следи за спазването им. Именно това определя качествените
параметри на доставената услуга. Въведено е точно определено изискване за
конкретната температура на водата на битово горещо водоснабдяване - 55 градуса
на изхода от подгревателя към сградната инсталация, докато за отопление на
помещенията задължението на топлоснабдителното предприятие - продавач на
топлинна енергия е да осигури такива качествени показатели на подавания
топлоносител, които съобразени с конкретните атмосферни условия да осигурят
достигане на предвидените проектни температури в отопляемите помещения, при
съответно нормална работа и на вътрешната отоплителна система като част от
сградната инсталация. Тези параметри са определени точно и ясно, респ. посочен
е механизъм за определянето им в зависимост от предварително разчетени
критерии.
От друга страна, задължение
за ищеца като продавач на топлинна енергия е да достави необходимото количество
топлинна енергия до абонатната станция в съответната етажна собственост. Оттук
отоплението на помещенията, респ. доставянето на БГВ до отделните потребители
се извършва чрез сградната инсталация, която се състои от вътрешна отоплителна
инсталация и от инсталация за подаване на гореща вода. Сградната инсталация,
според чл. 140, ал. 3 от ЗЕ, като съвкупност от топлопроводи и съоръжения за
разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите
на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални
разпределителни линии (§1, т. 3 от ДР към Наредба №16-334 за топлоснабдяването)
е обща етажна собственост. А щом е така, то следва да се приеме, че етажните
собственици са длъжни да поддържат тези инсталации в подходящо за експлоатация
състояние. Монтираните отоплителните тела са собственост на собствениците на
имотите, които се топлоснабдяват.
На следващо място, по
отношение на количеството и качеството на доставената топлоенергия потребителят
разполага с възможност за рекламация при условията на Общите условия, която
рекламация е обвързана от определени срокове, каквато не се твърди и не се
доказва да е била направена, поради което и съдът приема, че е налице приемане
на услугата от страна на потребителя, съответно същата е била с необходимото
качество. Следва да се отбележи, че съгласно Решение № 507/22.01.2013 г. по гр.
дело № 1557/2011 г. на ВКС, IV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК и
представляващо задължителна практика за съдилищата, в тежест на ответника по
иска е да докаже твърденията, че извършеното вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода на дружеството - топлинен счетоводител е
неточно.
Неоснователни са и доводите
за липсата на представена методика за изчисляване на стойността на топлинната
енергия. Методиката се съдържа в съответните наредби и представлява подзаконов
нормативен акт. Съдът намира за неоснователни и недоказани доводите на
ответника, че ищецът не е извършвал надлежно отчисляване на технологични загуби
от абонатната станция, тъй като противното се установява от приетото заключение
на съдебно-техническата експертиза. Съгласно цененото заключение на вещото
лице, изготвило съдебно-техническата експертиза сумите за битово горещо
водоснабдяване, са били изчислени точно.
Доводите за нередовност на
фактурите, поради начисление на суми след десетичната запетая, съдът също
намира за неоснователни, тъй като топлинната енергия е с нормативно установени
цени /по ПМС № 144/28.06.2004 г. и решения на ДКЕВР съответно № Ц-018/13.10.2004
г., № Ц-020/25.10.2004 г. и № Ц-010/28.06.2006 г. Съгласно чл. 46 от Наредба №
2 от 28 май 2004 г. за топлоснабдяването количеството топлинна енергия се
измерва в приетата в системата SI единица Джаул (J), като за търговски плащания
се използва единицата Ватчас (Wh) и кратните й. Така е и съгласно чл. 49 от
Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването. Съгласно чл. 6, ал.1
от Наредбата за регулиране на цените на топлинната енергия (обн. ДВ. бр.55 от
25.06.2004 г.) ДКЕВР утвърждава цените на топлинната енергия като
еднокомпонентни в левове за мегаватчас или неговите производни. Известно е, че
ДКЕВР определя цените на топлинна енергия в левове за мегаватчас.
Следователно, за да се
определи крайната стойност на потребената топлинна енергия е необходимо да се
използва една и съща мерна единица. Един мегаватчас е равен на 1000 киловатчаса
(съответно 1 мегават е равен на 1000 киловата и на 1 000 000 вата). Счетоводно
е ирелевантно дали количеството потребена топлинна енергия в киловатчаса ще
бъде разделено на 1000, за да се получи количество в мегаватчаса и след това да
бъде умножено по цената за един мегаватчас, определена на ДКЕВР и да се направи
закръгление според правилата на математиката (тъй като потребената топлинна
енергия би била с шест знака след десетичната запетая, поради което и резултата
от умножението би бил с поне шест знака след десетичната запетая), или цената
за мегаватчас бъде превърната в цена за киловатчас чрез делене на 1000,
умножена по измерената топлинна енергия в киловатчаса и се извърши закръгление.
Във всички случаи, от значение е дали крайният резултат е определен правилно,
което съдът намира, че е така, след проверка на начина на закръгляване. Т.е
дори и формално в представените фактури да е вписана като единична цена
стойност, което да не отговаря на изискванията на чл. 24 от Закона за Българска
народна банка, това не прави крайния резултат нищожен. Включената във фактурата
единична цена се използва за счетоводни цели, като крайният резултат е според
изискванията на ЗБНБ, определен в лева с два знака след десетичната запетая.
Неоснователно е възражението
на ответницата и за това, че е нарушен чл. 13 от Директива 2006/32 относно
ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни
услуги /отм./, съответно сегашния чл. 9 от Директива 2012/27 относно
енергийната ефективност. Посочените норми предвиждат, че държавите-членки на ЕС
осигуряват предоставянето на потребителите на индивидуални измервателни уреди,
които точно отчитат потребената енергия, когато това е технически осъществимо,
финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия.
Без да е необходимо да се обсъжда доколко нормите на посочените директиви може
да имат хоризонтален директен ефект между частни субекти, достатъчно е да се
посочи, че условността на посочените норми не дава възможност поначало да им
бъде признат директен ефект, тъй като те не са в достатъчна степен ясни и
безусловни и оставят възможност на държавата за преценка дали да въведе
конкретното изискване. Поради това в случая нормите на посочените директиви не
могат да намерят приложение. Отделно от това обаче следва да се има предвид, че
въведената в ЗЕ възможност за извършване на топлинна счетоводство (дялово
разпределение на потребената от една абонатна станция топлинна енергия между
отделните потребители) чрез използването на индивидуални разпределителни уреди
и водомери за топла вода отговаря на целта на директивата за постигане на
възможно по-точно определяне на индивидуално потребеното количество енергия.
Неоснователни са доводите за
въззивницата за нарушение на разпоредбите на ЗЗП относно наличието на неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП до
колкото не се сочи кои конкретно клаузи от договора при общи условия имат неравноправен
характер. Затова съдът
приема, че задължението е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му части.
С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени
на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл.
37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 184881 от
01.08.2017
г. по гр. дело
№ 62365/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 37 състав в обжалваните части, вкл.частта
за разноските.
ОСЪЖДА
М.С.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, с адрес: *** сумата от 100 лв.,
представляваща сторените в производството разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „ТАЕС Н.И.“
ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.