№ 2139
гр. Варна, 14.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 30 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Елена Николова
при участието на секретаря Антония Анг. Пенчева
като разгледа докладваното от Елена Николова Гражданско дело №
20223110109169 по описа за 2022 година
Предявен е иск от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България" № 49, бл.53Е, вх.В,
срещу Е. Г. С., ЕГН ********** и Й. Р. С., ЕГН **********, по реда на чл.422 вр. чл.
415, ал. 1, т. 3 от ГПК за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата от
2491.71 лева (две хиляди четиристотин деветдесет и един лева и седемдесет и една
стотинки), представляващо неизплатено договорно възнаграждение по Договор за
револвиращ заем № **********, като всеки от длъжниците дължи разделно 1/2 от
вземането на дружеството, ведно със законната лихва от дата на подаване на
заявлението изплащане на вземането.
Твърди се в исковата молба, че ищецът е подал заявление по реда на чл. 410 от
ГПК за издаване на заповед за изпълнение, като с Разпореждане № 11583/01.04.2022 г.
по ч.гр.д. №3308/2022 г. по описа на ВРС, е отхвърлено частично подаденото
заявление по чл. 410 ГПК и в тази връзка у ищеца се е породил правният интерес да
предяви осъдителен иск за процесната сума.
Ответниците по настоящето дело - Е. Г. С. и Й. Р. С. са наследници на починалия
длъжник по процесния договор № ********** Р. Й.ов С., като ищецът сочи, че всеки
от наследниците следва да отговаря за сумата в размер на 1245.85 лева или 1/2 от
посоченото общо задължение от 2491.71 лв.
Ищецът твърди, че на 13.06.2013 г. е сключен договор за револвиращ заем между
„Профи Кредит България" ЕООД от една страна и от друга - Р. Й.ов С., наследодател
на ответниците, при следните параметри: сума на кредита 2700.00 лева; срок на заема
48 месеца; размер на вноската от 171 лева; ГПР 92,18 %; ГЛП 71,43 %, лихвен процент
на ден 0.20 %. Договорът бил подписан при Общи условия.
Съгласно процесния договор, Р. Й.ов С. е пожелал да бъде извършено
рефинансиране на негово старо задължение към дружеството с част от отпуснатата
сума, задължение в размер на 1198.03 лева, което е извършено с вътрешнобанкова
транзакция. Така ищецът твърди, че е изпълнил точно задълженията си по договора,
1
като на 14.06.2013 г. превел парична сума в размер от 1501.97 лева по банкова сметка
на ответника.
Съгласно Общите условия към договора ответникът дължал на дружеството
договорно възнаграждение за отпуснатия кредит в размер на 2491.71 лева, което се
претендира от падежа на първата неизплатена вноска - 12.05.2015 г. до датата на
падежа на последната погасителна вноска - 12.07.2017 г. Сочи се, че ответникът е
изплатил само 21 пълни погасителни вноски и една частична, като крайният срок за
погасяване на кредита съгласно погасителния план е изтекъл на дата 12.07.2017 г.
При тези съображения моли за уважаване на предявения иск и присъждане на
сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил отговор от ответниците.
Считат така предявените искове по чл.422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК за
неоснователни, тъй като са основани на недействителни договорни отношения и
договорът за револвиращ заем и общите условия към него не отговарят на
изискванията на Закона за потребителския кредит, както и на Закона за защита на
потребителите, а клаузата за допълнително договорно възнаграждение влиза в
противоречие с императивни техни норми.
Навежда твърдения за недействителност на процесния договор за кредит на осн.
чл. 22 от ЗПК, като аргументи за това сочи, че в договора, в погасителния план и в
общите условия е налице нарушение на чл.5 ал.1, ал.2 и ал.4 от ЗПК, касаещо размера
на шрифта, липсата на яснота и разбираемост за предоговорната информацията. Също
така твърди, че не е посочена и методиката по формиране на ГПР, чийто размер е
неприемливо висок, като липсва яснота по отношение на цената на отделните видове
допълнителни услуги, като не е ясно дали потребителят реално ще ползва тези услуги,
т.е. твърди и нарушение на разпоредбите в чл.10, ал.1 и чл. 11, т.10 и т. 11 от ЗПК.
Счита, че от доказателствата по делото не се установява и предсрочната
изискуемост на кредита, което да води и до изискуемост и на договорното
възнаграждение, предмет на настоящия иск, тъй като съгласно точка 18 от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 година по тълкувателно дело № 4/2013 година
на ОСГТК, ВКС в хипотезата на предявен иск по член 422, алинея 1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника,
вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след
като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
Ответниците сочат още и че възможността за принудителното търсене се е
погасила по давност, преди претендирането му по съдебен ред.
Съдът, като прецени съобразно чл.12 и чл.235 ГПК поотделно и в
съвкупност събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на
страните, и по вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото е представен договор за револвиращ заем №**********, с размер на
отпуснатата сума – 2700 лева, за срок от 48 месеца, с вноска по кредита в размер на 171
лв., платима до 12-то число на месеца, при ГПР от 92,18% и ГЛП от 71,43%. Общо
2
дължимата сума по кредита, ведно с договорното възнаграждение възлиза в размер на
8355,90 лева.
От представеното по делото преводно нареждане от 14.06.2013 г., се установява,
че „Профи Кредит България“ ЕООД е превел на ответника по посочена в договора
банкова сметка отпусната заемна сума от 1501,97 лева.
Представено е извлечение от сметка на длъжника, видно от която по отделните
вноски са постъпили частични плащания, като последното плащане е на 12.04.2015 г.
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
Предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл.422 вр. чл.
415, ал. 1, т. 3 от ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С оглед естеството на спора – претендират се вземания по договор за
потребителски кредит, при съмнение за наличие на неравноправна клауза в
потребителски договор, която е от значение за правилното решаване на правния спор,
предмет на делото, съдът инцидентно, в мотивите, ad hoc е длъжен да се произнесе
дали спорните клаузи са неравноправни. Тъй като правните норми, които уреждат
действителността на правните сделки, са от императивен порядък, за
неравноправността на клаузите съдът следи служебно и без наведен довод от
потребителя. С оглед принципа на състезателност в гражданския процес, съдът следва
да уведоми страните, че ще разгледа въпроса относно съответствието на договорните
разпоредби, с императивните правни норми, като им се даде възможност да изразят
становище и ангажират доказателства в тази връзка.
За успешното провеждане на предявения иск е необходимо ищецът да докаже: 1)
наличието на действително правоотношение по договор за паричен заем, по силата на
който кредиторът предоставя на потребителя кредит под формата на заем или
разсрочено плащане, а потребителят се задължава да върне получената сума съгласно
погасителния план и условията, уговорени в договора, в т.ч. валидно съглашение за
заплащане на възнаградителна лихва за ползване на предоставената сума; 2)
кредиторът да е изпълнил задълженията си, произтичащи от императивните правила за
защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация
за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на
които разходите могат да се изменят; 3) индивидуалното договаряне на условията по
договора, както и договарянето на размера на лихвите и останалите разходи (такси) в
съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба.
В случая, процесният договор за заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит, поради което са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит.
3
Предявената осъдителна претенция за присъждане на договорна лихва съдът
намира за неоснователна.
Съобразно постигнатите с договора за потребителски кредит от 13.06.2013 г.
уговорки между страните, ответникът е поел задължение да заплати лихва за ползване
на предоставените парични суми, съставляваща възнаграждението на кредитора.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК в редакцията към датата на сключване на договора
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В случая между страните е договорен годишен процент на разходите от 92,18 %
и ГЛП от 71,43%. Определени по този начин, ГПР и годишната лихва се явяват такива,
уговорени в нарушение на добрите нрави, което е основание за нищожност по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. По своята същност „добрите нрави“ представляват
общоприети критерии и норми за поведение, които са установени и приети в
обществото. Действително, доколкото няма издаден акт на МС по чл.10, ал.2 от ЗЗД,
страните са свободни да уговарят размер на договорната лихва по собствено
усмотрение. Това усмотрение обаче не е неограничено, което следва от чл.9, ал.1 от
ЗЗД.
В случая Р. С. е получил кредит в размер на 2700 лева, като кредиторът освен
тази сума е следвало да получи още 5655,90 лева, която сума включва и договорната
лихва за ползването на кредита. С оглед на това настоящият състав приема, че така,
както е уговорена тази лихва, същата излиза извън присъщите функции по чл. 430 ал.
2 от ТЗ, респ. чл. 240 ал. 2 от ЗЗД, като създава предпоставки за неоснователно
обогатяване на кредитора, което представлява противоречие с добрите нрави. Налице е
нееквивалентност на двете престации – тази на кредитора и тази на заемателя, която е
значителна и то в ущърб на последния. Тази нееквивалентност заедно с възможността
за неоснователно обогатяване на кредитора също представлява накърняване на добрите
нрави и е основание за нищожност на уговорката за лихва, поради което постигнатата
договорка за заплащане на лихва в този размер е нищожна. Още повече, с изменения в
ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г. е въведена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, изрично ограничаваща размера на ГПР, който според законодателя не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ, която е основания
лихвен процент на БНБ плюс 10 пункта надбавка. Следователно уговореният с
процесния договор ГПР надвишава над 10 пъти размера на законна лихва, действала за
периода на договора. Уговореният годишен лихвен процент от 71,43 % надвишава
4
почти 8 пъти този размер на законната лихва.
По изложените съображения съдът намира, че клаузата на т. VІ от договор за
револвиращ заем № ********** от 13.06.2013 г., определяща годишен лихвен процент
71,43 % и годишен процент на разходите в размер на 92,18 % е нищожна, поради
накърняване на добрите нрави. Като такава, не е породила правно действие, а
следователно и задължение на заемателя да заплати възнаградителната лихва.
С оглед изложеното и предявената осъдителна претенция от 2491,71 лв.,
представляваща неизплатено договорно възнаграждение за периода 12.05.2015 г. –
12.07.2017 г. по Договор за потребителски кредит № ********** от 13.06.2013 г. като
неоснователна следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на спора и разпоредбата на чл. 78, ал.3 от ГПК на ответниците
следва да бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски. Съгласно разпоредбата на
чл.38, ал.2 от ЗА при оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в исково
производство, на основание някоя от хипотезите на чл.38, ал.1 от ЗА, насрещната
страна по делото се осъжда да заплати възнаграждение за осъществената безплатна
адвокатска помощ, ако и доколкото са налице основания по чл. 78 от ГПК за
ангажиране отговорността за разноски. Доколкото в конкретния случай разноските за
адвокатско възнаграждение са дължими въз основа на осъществена безплатна
адвокатска помощ, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, възнаграждението следва да
бъде присъдено в полза на адвокат Н. В., оказал правна помощ на ответниците Й. С. и
Е. С.. По делото са представени договори за правна защита и съдействие (л.70 и 72),
поради което са осъществени предпоставките на фактическия състав на чл.38, ал.2 ЗА,
при които на адвоката, оказал безплатна правна помощ, се присъжда адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. В
настоящия случай, адв. възнаграждение следва да се определи по Наредба №1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като се присъди
възнаграждение в общ размер на 849,18 лв., по 424,59 лв. за всеки от ответниците, на
основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България" № 49,
бл.53Е, вх.В, срещу Е. Г. С., ЕГН **********, с адрес: гр. В. и Й. Р. С., ЕГН
**********, с адрес: с. З., осъдителен иск с правно основание чл.422 вр. чл. 415, ал.
1, т. 3 за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца разделно 1/2 от вземането от
5
2491.71 лева (две хиляди четиристотин деветдесет и един лева и седемдесет и една
стотинки), представляващо неизплатено договорно възнаграждение по Договор за
револвиращ заем № **********.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България" № 49, бл.53Е, вх.В ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат Н. В. от Варненска адвокатска колегия, със съдебен адрес: гр.
Варна, ул. „Панайот Волов“ № 44, сумата от 849,18 лева (осемстотин четиридесет и
девет лева и осемнадесет стотинки), представляваща сторени в производството
разноски, на основание чл. 38 от ЗАдв. вр. чл. 78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6