Решение по дело №145/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 03.04.2023г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, І-22 с-в, в публично заседание на двадесет и осми март две хиляди и дванадесет и трета година в състав:

 

                                           председател: СТЕФАН ШЕКЕРДЖИЙСКИ

                       

при секретаря Вяра Баева и в присъствието на прокурора __________, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 145 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

искове с пр.осн. чл. 124, ал. 1 (съществуване на право), във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 430 от ТЗ; чл. 86 от ЗЗД:

Ищецът - „У.Б.” АД, в исковата си молба и допълнителна такава от 19.04.2019г. и такива от 29.01.2019г. и 17.12.2020г., твърди, че страните били обвързани от договор от 17.03.2006г. (банката и М.В.З.-В., кредитополучател, и ответникът – И.К.В. – солидарен длъжник).

С Анекс от 29.11.2011г. кредитът бил преуреден. Поради продължаващото неизълнение се стигнало до Анекс 4 от 08.03.2013г.

Моли да се признае за установено по отношение на потребителя, че дължи:

- сумата от 5 428,70 евро (Ђ) - главница по Договор за ипотечен кредит от 17.03.2006г. и анекси към него, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 14.08.2015г. до окончателно изплащане на вземането,

- сумата от 5 222,14 Ђ - лихва (възнаградителна лихва) по чл. 4.1 от Анекс № 3 от 17.05.2012г. за периода от 01.10.2014г. до 02.04.2015г.;

- сумата от 4 441,71 Ђ - лихва по чл. 4.2 от Анекс № 3 от 17.05.2012г. за периода от 01.10.2014г. до 13.08.2015г.;

- сумата от 2 993,47 Ђ - наказателна лихва при просрочие за периода от 01.10.214г. до 13.08.2015г.;

- сумата от 208,31 Ђ - такса за управление по чл. 5.3 от Анекс № 3 от 17.05.2012г., изчислена на 07.03.2015г.; и

- сумата от 11,62 Ђ - такса за просрочени компоненти, изчислена на 07.03.2015г.

Претендира разноски.

С молба от 01.06.2020г. главницата е увеличена в размер от 87 974,20 Ђ - главница по Договор за ипотечен кредит от 17.03.2006г. и анекси към него, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 14.08.2015г. до окончателно изплащане на вземането. Изрична мотивация защо е увеличен именно установетелния иск е изложена в частната жалба на банката (ч.гр.д. № 1286/22г. по описа на САС).

            Ответникът -  И.К.В., оспорва исковете:

            - исковата молба била и нередовна, тъй като не бил посочен целият размер на иска;

            - предсрочната изискуемост не била настъпила на 02.04.2015г., а едва на 11.02.2019г.;

            - осъдителната претенция била втора и недопустима по тази причина;

            - евентуално и този иск бил неоснователен поради плащане на обезщетение по застраховка „живот“

            - навежда и други правни доводи.

            Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 и чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното:

            от фактическа страна:

            С Определение от 08.10.2019г. (проекто доклад) не е приет за разглеждане осъдителния иск, предявен при условията на кумулативност.

 

            Не се спори, че е сключен договор от 17.03.2006г., а също така и че впоследствие са договорени още 4 анекса. Страни са банката (банка „Хеброс“ АД, влята впоследствие в ищцовото дружество) и семейството на ответника.

            Погасителният план е до 20.03.2021г.

            В заповедното производство (гр.д. № 48993/2015г. по описа на СРС), претендираната главница е 87 974,20 Ђ. С Определение от 28.11.2018г. на СРС производството е прекратено по отношение на г-жа Величкова, поради нейната смърт. Указано е на ищеца да предяви иск за установяване на вземането си, получено на 04.12.2018г.

            Искът първоначално е за главница от 5 428,70 Ђ и кумулативно 82 545,50 Ђ, но вече като осъдителна претенция (втората сума).

                       

            Депозирано е заключение на ССчЕ, оспорено от ответника и прието от съда, като компетентно изготвено. От него се установява, че:

            - сумата, отпусната по кредита, е усвоена;

            - плащанията са до 31.12.2014г.;

            - предсрочно изискуемата главница е в размер на 87 916,46 Ђ;

            - лихвите са по-големи от претендираните.

            от правна страна:

            Първият въпрос, който следва да се разгледа в това производство е предметът на делото. По разбиранията на решаващия орган са допуснати поредица от грешки от страна на банката, а и на съда:

            Искът се предявява в едномесечен срок от съобщението, като заявителят довнася дължимата държавна такса. Когато заявителят не предяви иска в посочения срок, съдът обезсилва заповедта за изпълнение частично или изцяло, както и изпълнителния лист, издаден по чл. 418. (чл. 415, ал. 4 и ал. 5 от ГПК). Ако има разминаване в размера на иска са възможни две хипотези:

            - ако сумата е по-малка, то това е конклудентна хипотеза на оттегляне (Решение № 1668 от 8.08.2018 г. на СГС по т. д. № 2519/2017 г.; и Определение № 226 от 27.04.2011г. по гр.д. № 148/2011г., г.к., ІІІ г.о. на ВКС) и заповедта се обезсилва. Доводът, че това било хипотеза на нередовна искова молба е неправилен – л. 86.

            - ако е по-голяма се кумулират два иска – установителен (до размера на заповедта) и осъдителен за горницата. Така, съгласно т. 11б от ТР по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, В производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, респ. чл.415, ал.1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, и пълния размер на вземането, може да се предяви осъдителен иск в това производство.

            Обезсилването на заповедта има констативно, а не констутутивно действие, той като самият ищец не е проявил желание да установи вземането си. Това се отнася както до искове с редуциран размер спрямо този, предмет на заповедта, или до отпадане в исковото производство на цяла претенция, ако те са били предявени кумулативно предявени. До същия резултат би се стигнало и при последващо оттегляне или отказ от иск в исковото производство.

            Заповедно-установителеният иск е идентичен с класическа осъдителна претенция.

            Смисълът на заповедното производство е да редуцира разноските на страните, а и да се достигне относително бързо до краен акт по същество (така например: Определение № 358 от 28.04.2010г. по ч.т.д. № 213/2010г., т.к., І т.о. на ВКС: ... заповедното производство е регламентирано в два варианта - общ, при който издаването на изпълнителен лист, р. п. започването на принудително изпълнение е възможно след влизане в сила на заповедта за изпълнение /чл. 416 ГПК/, и втори, при който вземането се основава на документ по чл. 417 ГПК, а заповедта за изпълнение влиза в сила веднага /арг. от чл. 419, ал. 3 ГПК/ и едновременно с нея се издава изпълнителен лист /чл. 418, ал. 2 ГПК/. В първата хипотеза, тази по чл. 410, ал. 1 ГПК съдът издава заповедта за изпълнение като проверява само дали претендираното вземане е сред предвидените в закона, а не дали съществува и дали е основателно. В тази хипотеза той постановява издаване на заповед за изпълнение само въз основа твърденията на заявителя, без да са подкрепени с доказателства, докато във втория вариант - законът придава формална доказателствена сила на изброените в чл. 417 ГПК документи и въз основа на тях съдът прави изводите си дали вземането е изискуемо и ликвидно).

            ТР по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС: В хипотезата на предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост (т. 18). Становището на ВКС е коригирано с ТР на ОСГТК 8/2017 от 02 април 2019 г.: Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

            Предвид тази задължителна практика, първоначалният иск би следвало да бъде в следния вид: искане за установяване, че се дължи, поради настъпила предсрочна изискуемост, евентуално, а не кумулативно – да се осъди ответникът за сумата, която е станала впоследствие изискуема, тъй изискуемостта, която е била проблемна до мента, е настъпила с предявяването на иска. Грешката вероятно е допусната, тъй като второто ТР е последващо към датата на предявяване на иска. От тази гледна точка е разбираемо защо е възприета подобна странна конструкция – кумулативно осъждане (тълкувателен акт обаче е идентичен със закона и то със задна дата - ex tunc (Ноторно е, че между двата акта - тълкувания (съответната разпоредба, част от такава или комплекс от няколко разпоредби на Конституцията) и тълкуващия (съответното решение на КС), съществува определено отношение и взаимовръзка. Единият от тях е първичен и в този смисъл предпоставка за издаване на другия, тълкуващия акт, който винаги е вторичен. След издаването му обаче той образува с първичния акт единство, като, образно казано, тълкуващият акт се слива с тълкувания. Първичният акт не може повече да се прилага по начин, който се различава от постановеното във връзка с него решение на … - Решение № 8 от 01.09.2005г. по к.д. № 7 от 2005г.).

            Така установителната претенция би следвало да е цяла (а не само за първата част от периода; не става въпрос за частичен иск), а евентуалната осъдителна (само за непадежиралите вноски част, но претендирано на различно основание (ако се приеме, че банката не е успяла да уведоми длъжника коректно, т.е. че потестативното волеизявление на дружеството не е достигнало до длъжника).

            Ищецът, вместо това, е поискал да се установи, че се дължат изискуемите до 2015г. вноски, и същевременно (кумулативно) останалата част от вземане за пълния период. Първият иск не е съобразен с указанията на първото ТР (ТР по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС), а вторият е с основанието, посочено в заповедта.

            Това разместване на основанията е довело до неяснота и до неприемане на първия осъдителен иск. Не е налице хипотеза на чл. 126, ал. 1 от ГПК.

            Ако е предявен иск само за падежиралите до 2015г. вноски (видно от л. 3, стр. 4, втори абзац), то това е различна претенция от тази, предмет на заповедното производство. Втората (предявена като осъдителна) е правилната като основание, но не и като вид на защитата (Определение № 369 от 11.06.2009г. по ч.т.д. № 384/2009г., т.к., ІІ т.о. на ВКС: Правилно с обжалваното определение е прието, че е недопустим осъдителен иск, предявен след подадено от длъжника възражение срещу заповед по чл. 410 ГПК. Характерът на иска - за съществуване на вземането - е определен в закона - чл. 422 ГПК - и се определя и от целта на иска при подадено от длъжника възражение - да се установи вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. Ако искът за съществуване на вземането бъде уважен, съгласно чл. 416 ГПК заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист, поради което при тази предвидена в закона възможност, ищецът няма правен интерес да предяви осъдителен иск за вземането си. Такъв иск ищецът можеше да предяви преди да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение, по повод на което е издадена заповед за изпълнение и поради постъпилото възражение от длъжника, правният интерес на заявителя е да предяви установителен иск за съществуването на вземането, и липсва правен интерес да предяви осъдителен иск за вземането; също: Определение № 271 от 07.05.2009г. по т.д. № 308/2009г., т.к., ІІ т.о. на ВКС, и Определение № 290 от 01.04.2010г. по ч.т.д. № 244/2010г., т.к., І т.о. на ВКС – нормата е специална, интерес не се обосновава).

            Двата иска е могло да се разгледат в едно проидзводство. Неприемането на втория не означава, че той е прекратен. Следвало е да се образува нова дело – това не е сторено.

Установителния иск (по отношение на който има заповед по чл. 417 от ГПК не може да се увеличава, съобразно цитираното вече ТР). Доводите, изложени към ЧЖ на ищеца в (ч.гр.д. № 1286/22г. по описа на САС) са неправилни. Предявяване на иск след изтичането на едномесечния срок не санира срока – арг. от 64, ал. 1 от ГПК, съответно висящността щ / юридическата щ „жизненост“ (тя е предмет на установителния иск и евентуално основание за твърдяното вземане) на заповедта по чл. 417 от ГПК в тази щ част, не се възстановява.

След като е констатирана грешката, би следвало да се предяви нов осъдителен иск за горницата. И това обаче само, ако просто бе установено, предвид заключението на в.л., че се дължи повече по тези конкретни вноски. „Увеличаване“ с останалите вноски е недопустимо, тъй като това е напълно нов иск – изменя се основанието (нови вноски), а и петитума (към него се прибавят нови суми).

            Така установителната претенция за горницата над сумата от 5 428,70 Ђ е недопустима на три основания:

            - поради изискването на ГПК – чл. 415, ал. 3;

            - поради обстоятелството, че тя е субсидиарна (Решение № 183 от 04.06.2010г. по гр.д. № 3887/2008г., г.к., ІІІ г.о. на ВКС: правния интерес е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск. Установителният иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) е допустим само когато с установителното решение ще се постигне целеният резултат и не ще се наложи да се води след това друг иск. нуждата от защита чрез установителен иск се поражда при правен спор, когато едно субективно право е смутено или нарушено. липсва правен интерес от установителен иск, когато спорното право може да бъде предявено чрез осъдителен иск; аргументи в тази насока могат да се черпят и от ТР от 27.11.2013г. по т.д.№ 8/2012г., което указва нещо различно, но само по отношение на вещни права; Решение № 78 от 19.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4261/2021 г., I г. о., ГК, докладчик съдията М.Д., цитирано от ответника в молба от 29.03.2023г.); и

            - този иск вече е и последващ, както бе посочено, първият осъдителен такъв всъщност не е прекратен – чл. 126, ал. 1 от ГПК.

            Съобразно изложеното, искът е основателен за всичките си компоненти (но в първоначалните размери). Не се спори относно размера на двете такси и тяхната дължимост, с оглед клаузите на договора.

           

            за пълнота следва да се посочи и следното:

            1. Доводът относно застраховка „Живот“ би бил основателен, ако такава бе сключена и обезщетението изплатено. Това обаче не се установи по делото.

            2. Според Решение № 6 от 15.03.2012г. по т.д. № 20/2011г., т.к., І т.о. на ВКС, когато при предявяване на иска цената е приблизително определена съгласно чл. 57 ГПК (отм.), уточняването й не представлява изменение на иска по чл. 116 ГПК (отм.) и правните последици, свързани с предявяването на иска, настъпват за действителния му размер от датата на предявяването, а не от датата на уточнението. Всъщност хипотезата е следваната – сочи се малък размер с уточнението, че ищецът не е наясно с точния размер на сумата, която ще бъде конкретизирана впоследствие. Така в Решение № 63 от 28.05.2010г. по т.д. № 637/2009г., т.к., І т.о. на ВКС, увеличението на иска (стига да не е бил частичен) се счита сторено от момента на депозиране на исковата молба – т.е. възражението за давност е неоснователно. Този иск, както бе посочено, въобще не е приблизителен, а съответен на падежиралите до определена дата вноски (и това всъщност се и признава от ищеца – л. 102).

            3. Решение № 115 от 11.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 2427/2014 г., II т. о., ТК, докладчик председателят В.А., цитирано от ответника, е постановено преди второто ТР, като същото се отнася и до Решение № 123 от 09.11.2015г. по т.д. № 2561/2014г., т.к., ІІ т.о. на ВКС и Решение № 115 от 11.01.2016г. по т.д. № 2427/2014г., т.к., ІІ т.о. на ВКС; с оглед изтичането на целия срок на погасителния план, доводите относно неуведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост не следва да се обсъждат.

            За падежилярите вноски двата иска (твърдяна пълна предсрочна изискуемост и само за падежирали вноски) са с идентичен предмет – доводът, изложен в о.с.з. от 26.11.2019г. от страна на ответника (л. 128), е неоснователен. По тази причина установителният иск е допустим, поради което се дължи и произнасяне по същество.

            4. кумулативно означава, че се претендират едновременно две суми. Терминът „евентуално” означава, че съдът следва да възприеме някакво поведение (да разгледа или не пореден довод/иск) в зависимост от сбъдването или не на вътрешно процесуално положително или отрицателно условие – уважаване или не на първоначален довод / иск. Терминът „алтернативно” (л. 218) означава, че за страната е безразлично кой от двата или повече довода / иска ще се разгледат от съда, като на решаващия орган е предоставена възможността да избере. Това по правило е хипотеза на нередовно изявление на страна (Решение № 97/08.02.2013г. по т.д. № 196/11г. на І т.о.: Първоначалното обективно съединяване на исковете може да се осъществи чрез кумулативно, алтернативно или евентуално съединяване на няколко иска от ищеца с една искова молба – чл.210, ал.1 ГПК. При кумулативно обективно съединяване, съдът дължи произнасяне по всеки един от предявените искове. При евентуално съединяване по почин на ищеца, съдът се произнася по евентуалния иск, ако отхвърли главния иск. Алтернативното съединяване предполага изявление на ищеца, че съдът може да се произнесе по исковете без значение, на кое от конкуриращите се основания ще го уважи).

            5. изложеното по-долу е във връзка с акта на САС (О. № 1409 от 01.06.2021г. по ч.гр.д. № 1539/21г.):

            Според Определение № 32 от 19.01.2009г. по ч.т.д. № 363/2008г., т.к., І т.о на ВКС - Направен е извод, че не е налице редовно връчване на решението, тъй като съдът въпреки, че в АК - гр. П. бил посочен домашен адрес на пълномощника не го е призовал от него. Нередовното уведомяване на пълномощника, след като препис от постановеното решение е бил връчен редовно на страната по делото - упълномощител не е основание да се счита, че е налице нередовност на процесуалното действие. Този извод произтича от това, че целта на закона е изпълнена когато е уведомена страната по спора, тъй като уредбата охранява нейните интереси и изисква процесуална активност от нея, с оглед последиците от процесуалните действия на съда, рефлектиращи пряко в нейната правна сфера. Ето защо, съдът няма задължение да уведомява и пълномощниците на страните по спора, още повече, че в случая до адв. К. е било изпратено съобщение на адреса, сочен от него, на който, обаче той не е бил намерен, като не е уведомил съда за това, че в този период няма да може да бъде призоваван от този адрес и не е посочил друг; също: О. № 201 от 01.04.2011г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 71/2011г. – ако се уведоми страната, а не нейният представител, това е редовно уведомяване, независимо от нормата на чл. 39, ал. 1 от ГПК; Определение № 377 от 25.07.2011г. по ч.гр.д. № 195/2011г., І г.о. на ВКС;  Принципът за добросъвестното упражняване на процесуалните права и отговорността за вреди при нарушаването му е въведен с разпоредбата на чл. 3 ГПК. В практиката си ВКС се позовава на тази разпоредба преимуществено при мотивиране тълкуването и прилагането на други процесуални норми. Член 3 от ГПК е аргумент в подкрепа на становището за редовност на връчването на съдебни книжа лично на страната и при посочен от нея, съгласно чл. 39 ГПК, съдебен адресат - Определение № 406 от 20.05.2010г. по т.д. № 382/2010г., І т.о. на ВКС и Определение № 150 от 24.02.2011г. по ч.т.д. № 108/2011г., І т.о. на ВКС; Ако страната е посочила съдебен адресат или има пълномощник, връчването се извършва на това лице (чл. 39, ал. 1 ГПК). Но ако все пак съобщението погрешка се изпрати на адреса на страната, която го получи лично, по аргумент от чл. 54 ГПК, връчването е редовно - Опр. № 150/24.02.2011г., по ч.т.д. № 108/2011г., на I т.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК; Опр. № 377/25.07.2011г., по ч.гр.д. № 195/2011г., на I г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК; Опр. № 518/31.10.2011г., по ч.гр.д. № 357/2011г., на I г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

            по разноските:

            1. Настоящата инстанция дължи произнасяне и по разноските, сторени в заповедното производство, съобразно уважената част.

            Общо разноските на заявителя са 8 131,43 лева. Претендират се 100 851,45 Ђ.

            Така, ако 100 851,45 Ђ = 8 131,43 лева, то

            18 305,95 Ђ = 1 475,97 лева.

            2. Разноски, сторени пред настоящата инстанция от ищеца, съобразно уважената част от исковете, са в размер на 21 894,55 лева (чл. 78, ал. 1 от ГПК).

            Исковете с общ размер от 18 305,95 Ђ + 82 545,50 Ђ + 82 545,50 Ђ = 183 396,95 Ђ.

            Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (актуална към момента на плащане редакция), минималният размер е над 3 530 лева + 1 219,27 лева и това само по отношение на голямата главница от 82 545,50 Ђ. Дължи се отделно за всяка претенция – чл. 2, ал. 5, а и ДДС - § 2а. Приложимо е и правилото на чл. 7, ал. 9 – проведени са 5 заседания.

            Или, доводът за прекомерност е неоснователен.

            При съобразяване с формулата на просто тройно правило, разноските възлизат на 2 185,43 лева.

            На адв. С. също се дължи възнаграждение – чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, във вр. с чл. 78, ал. 4 от ГПК. Той претендира сумата от 5 474,97 лева.

            Сумата, която му се дължи възлиза на 4 481,18 лева.

            По компенсация, а тя е допустима и в тази хипотеза (разноските се компенсират, дори и когато са постановени по чл. 38 от ЗА; и в тази хипотеза (уговорено, но незаплатено) трябва да има списък по чл. 80 от ГПК - Определение № 798 от 24.11.2011г. по ч.т.д. № 756/2011г., т.к., І т.о. на ВКС) ищецът дължи на адв. С. сумата от 4 481,18 лева - 2 772,90 лева - 1 475,97 лева (заповедни разноски) = 232,31 лева.

           

 

Воден от гореизложеното, СЪДЪТ

 

 

Р  Е  Ш  И:

 

 

            ОБЕЗСИЛВА издадената на 01.09.2015г. (гр.д. № 48993/2015г. по описа на СРС) заповед по чл. 417 от ГПК по отношение на И.В. и за претендираната главница над сумата от 5 428,70 Ђ до 87 974,20 Ђ.

            ВРЪЩА на основание чл. 130 от ГПК исковата молба по отношение на сумата за претендираната главница над посочения размер 5 428,70 Ђ до 87 974,20 Ђ.

            Решението в тази си част има характер на определение, което може да се обжалва с ЧЖ пред САС в едноседмичен срок от получаването му от страните

 

ПРИЗНАВА на основание чл. 124, ал. 1 (съществуване на право), във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 430 от ТЗ; чл. 86 от ЗЗД, за установено по иска предявен от „У.Б.” АД, ЕИК № ******, със седалище и адрес на управление:*** пл. ******, чрез адв. И., e-mail: ******, срещу И.К.В., ЕГН **********,***, съд.адр.: гр. София 1303, ул. "******, офис № 9, чрез адв. В.Н.С., САК, с личен номер в единния регистър на адвокатите ******, телефон ******, ******, че ответникът дължи следното:

- сумата от 5 428,70 (пет хиляди четиристотин двадесет и осем евро и седемдесет евро цента) Ђ - главница по Договор за ипотечен кредит от 17.03.2006г. и анекси към него, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 14.08.2015г. до окончателното щ изплащане;

- сумата от 5 222,14 (пет хиляди двеста двадесет и две евро и четиринадесет евро цента) Ђ - лихва (възнаградителна лихва) по чл. 4.1 от Анекс № 3 от 17.05.2012г. за периода от 01.10.2014г. до 02.04.2015г.;

- сумата от 4 441,71 (четири хиляди четиристотин четиридесет и едно евро и седемдесет и едно евро цента) Ђ - лихва по чл. 4.2 от Анекс № 3 от 17.05.2012г. за периода от 01.10.2014г. до 13.08.2015г.;

- сумата от 2 993,47 (две хиляди деветстотин деветдесет и три евро и четиридесет и седем евро цента) Ђ - наказателна лихва при просрочие за периода от 01.10.214г. до 13.08.2015г.;

- сумата от 208,31 (двеста и осем евро и тридесет и един евро цента) Ђ - такса за управление по чл. 5.3 от Анекс № 3 от 17.05.2012г., изчислена на 07.03.2015г.; и

- сумата от 11,62 (единадесет евро и шестдесет и два евро цента) Ђ - такса за просрочени компоненти, изчислена на 07.03.2015г.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 4 и ал. 1 от ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, „У.Б.” АД, ЕИК № ******, със седалище и адрес на управление:*** пл. ******, чрез адв. И., e-mail: ******, да заплати на адв. В.Н.С., САК, с личен номер в единния регистър на адвокатите ******, телефон ******, ******, сумата от 232,31 (двеста тридесет и два лева и тридесет и една стотинки) лева, адвокатско възнаграждение, съобразно прекратената част от производството и сторена компенсация.

 

КОПИЕ ОТ ИСКОВАТА МОЛБА, ведно с копие от това решение, да се докладва на председателя на колегията за образуване на самостоятелно производство по осъдителния иск

 

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

председател: