Р Е Ш Е Н И Е № 22
гр. Бургас 10.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А :
БУРГАСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав :
Председател: Румяна Манкова
Членове: Албена Зъбова
Калина Пенева
при секретаря Пенка Шивачева, като разгледа докладваното от Р. М. в.т.д. № 12 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе пред вид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на З. „А“, гр. С. против решение №396 от 21.10.2019г. по т.д. №552/2018г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която застрахователят, при участието на К. С. С. , понастоящем в Затвора в гр. Б., като трето лице-помагач на ответника, е осъден да заплати на А. Х. Б. от с. К,, Б. област сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, претърпени от смъртта на внучката му К. К. К. , настъпила на 11.09.2014г., в едно със законната лихва, както и сумата от 2030 лв., адвокатско възнаграждение. За размера над 50 000 лв. до предявените 120 000 лв. исковата претенция е отхвърлена и решението в тази част е влязло в сила.
В жалбата се твърди, че решението в уважителната му част е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост от доказателствата по делото и неспазване на материалния закон. Изложени са съображения за недоказаност и неоснователност на предявения против въззивното дружество иск. Изтъква се неприложимостта в случая на ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, поради обстоятелството, че процесният деликт е настъпил преди постановяване на тълкувателното решение. Развити са възражения против отказа на решаващия съд да приложи въведения в Кодекса за застраховането с изменението от края на 2018г. лимит на отговорността на застрахователя по претенции от лица, извън кръга на тези по Постановления №4/1961г. и №5/1969г. на ВС, като са изложени доводи за липса на противоречие на закона с европейското законодателство в областта. Посочено е, че в разглеждания случай съдът необосновано е приел наличието на изключителна и трайна емоционална връзка между ищеца и пострадалото му внуче на 11 месечна възраст, предвид доказателствата по делото, сочещи на традиционна близост и привързаност, каквато предполага животът в общо домакинство и полагане грижи за внуче, още повече като се съобразят българските семейни традиции, отношения, бит и култура. На последно място е оспорено неуважаването от първоинстанционния съд на направеното от ответника възражение за съпричиняване, поради незаконосъобразни действия на майката и законен представител на пострадалото дете – оставила е количката с детето без надзор в близост до пътното платно, което е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което искът да бъде отхвърлен. Алтернативно е направено искане за намаляване на обезщетението при съобразяване на предвидения в закона лимит и наличието на съпричиняване.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден отговор от въззивемия ищец А. Х. К. , с който въззивната жалба се оспорва, като неоснователна. Изложено е становище в подкрепа изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск за присъдения размер. Наведени са доводи за доказаност на процесния деликт и липсата на твърдяното от въззивника съпричиняване. Сочи се, че по делото е установена активната процесуална и материална легитимация на ищеца по предявения иск за непозволено увреждане, предвид безспорната родствена връзка с пострадалото дете, живяло в едно домакинство със своя дядо, който се грижил за бебето от неговото раждане. Развити са съображения и за високата степен на търпени от въззиваемия болки и страдания от загубата на внучето му, променила изцяло неговия последващ живот. На следващо място са изложени мотиви в подкрепа на отказа на решаващия съд да приложи законовия лимит за размера на обезщетението, с оглед противоречието на националната норма с европейското право. Освен това се сочи, че ограничението се разпростира само върху застрахователни събития, настъпили след 1.01.2016г., какъвто не е настоящият случай. Направено е искане за потвърждаване на атакуваното решение.
Жалбата е подадена в срок от надлежно легитимирана страна против подлежащ на обжалване съдебен акт, което сочи на допустимост.
По съществото на спора, след преценка на възраженията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и с оглед предвиденото в закона, съдът намира следното:
Обжалваното решение, преценено служебно съобразно изискванията на чл.269 ГПК, настоящата инстанция намира за валидно и допустимо, като постановено от законен състав на компетентния съд, при изискуемите от закона форма и съдържание и в редовно развило се исково производство по допустима искова претенция.
По правилността на решението:
Искът е за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане вследствие на пътно-транспортно произшествие, предявен против застрахователя по задължителната застраховка „гражданска отговорност”, сключена за участвалия в процесното ПТП автомобил и има правното си основание в чл.226 КЗ /отм./, вр чл.45, вр. чл.52 ЗЗД.
По делото не се спори от фактическа страна, че в резултат на пътно-транспортно произшествие на 11.09.2014г., причинено от К. С. в с. К., община С. при управление на лек автомобил „Р“ с рег. № * в нарушение правилата за движение по ЗДП, е настъпила смъртта на К. К. , род. на 1.10.2013г., за което С. е признат за виновен и е осъден с влязла в сила присъда по НОХД №95/15г. на Бургаския окръжен съд. Въззиваемият ищец, А. Х. Б. , е дядо по майчина линия на загиналото дете.
Застрахователят не оспорва, че съгласно тяхна застрахователна полица №01114001378063 /вж. писмо изх. №310-01-5541/30.07.2018г. на З. „А“/, към момента на процесното ПТП управляваният от К. С. лек автомобил е застрахован по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ при въззивника.
Първият спорен въпрос е за това, дали въззиваемият ищец е в кръга на лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в причинената смърт на неговото внуче. Липсата на изрична уредба в законодателството ни е наложило лицата с право на обезщетение да бъдат определяни през годините чрез тълкувателна дейност на ВС и ВКС, изхождайки от принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Съгласно актуалната съдебна практика в ТР №1 от 21.06.2018г. на ВКС по тълк. д. №1/2016г., ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В тълкувателното решение изрично е посочено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формална връзка на родство, а ще е необходимо установяване на понесени болки и страдания, които да обосновават изключение от разрешението, залегнало в постановленията №4/61г. и №5/69г. на Пленума на ВС, че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
Съобразно цитираната задължителна съдебна практика, следва да се установи емоционалната връзка на въззиваемия с неговото внуче и последвалите търпени болки и страдания от загубата му.
За установяване на горното, по делото са разпитани свидетелите М. . От показанията им се установява, че детето К. със своите родители и по-голям брат А. , род. на 7.07.2006г., са живели в едно домакинство с въззиваемия. К, била дългоочаквано дете, като бременността на майката била проблемна и след раждането тя не можела да се грижи за детето. Въззиваемият и съпругата му поели грижите за бебето за известно време, те го къпели, повивали го, а и след това много помагали. Двамата били много привързани към внучето си. След произшествието Б. видял на тротоара детето с кръв по лицето. Започнал да пие алкохол и пушил цигара след цигара. Той водел погребението. И до сега често ходел на гробищата. След инцидента се променил, станал затворен, не контактувал с хората, пиел всеки ден. Появили се конфликти в семейството, бил избухлив и агресивен, обвинявал родителите, че не са опазили детето. Дъщеря му и зет му една-две години след инцидента се преместили и вече не живеят заедно с въззиваемия и съпругата му.
При тези обстоятелства настоящата инстанция намира, че предявеният против застрахователя иск за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от А. Б. от смъртта на неговото внуче, настъпила в резултат на ПТП, е доказан по основание.
Налице е формалната родствена връзка дядо-внуче, която сочи на най-близкия родствен и семеен кръг. Освен това, от изслушаните свидетелски показания се установява, че при съвместното съжителство в едно домакинство, дългоочакваното раждане след проблемна бременност и поети непосредствени грижи за малката К. , Б. е имал особена близост със своето внуче, надхвърляща обичайната, създал е трайна и дълбока емоционална връзка с него, като ведно с полаганите грижи, е изживявал и голямата радост от заедността с малката си внучка. В резултат на това, загубата на детето е причинила на дядото морални болки и страдания, изразяващи се в промяна в поведението, в отказ от общуване с хората, отдаване на алкохолно опиянение, раздразнителност, водеща до семейни конфликти, търсене на вина у близките, като всичко това сочи на дълбоки душевни болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка. Поради това, макар и да не е в кръга на наследниците, най-близките на починалото дете –. , А. Б. , като негов дядо, по изключение е справедливо да бъде обезщетен за търпените неимуществени вреди от смъртта на неговата внучка К.
Спорен е и размерът на дължимото обезщетение.
Съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с вида, тежестта и продължителността на преживените от потърпевшия болки и страдания, както и с икономическите условия в страната към момента на увреждането.
В случая, търпените от въззиваемия ищец вреди сочат на преживявана и до момента дълбока душевна травма от процесната загуба, довела до личностна промяна с трайно депресивно състояние, затваряне в себе си, семейни конфликти, обвиняване на близките. Така очертаните по вид и тежест болки и страдания са и със значителна продължителност, като се има предвид, че увреждането е настъпилото преди пет години.
При горните съображения, настоящата инстанция счита, че първоинстанционният съд правилно, на основание чл.52 ЗЗД, по справедливост е определил размера на дължимото от застрахователя обезщетение от 50 000 лв. Същото е съответно и на икономическите условия в страната към момента на деликта, характеризиращо се с доходите на населението, отразено и в нивата на застрахователното покритие.
В случая, ограничението на пар. 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г., в сила от 7.12.2018 г.), въвеждащо максимален размера от 5000 лв. на обезщетението за други лица, извън най-близките, какъвто е настоящият казус, не намира приложение. Това е така, тъй като се касае до увреждане, настъпило по застраховка „гражданска отговорност“ със срок 21.05.2014г. – 20.05.2015г., за която е приложим редът по старият КЗ, действал до 01.01.2016г.
Освен това, дори и хипотетично да се приеме, че цитираната разпоредбата е приложима, то същата противоречи на правото на ЕС, доколкото е предвидена значително по-малка сума от посочените в чл.1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката "Гражданска отговорност", чийто чл. 9, ал. 1 предвижда, следните минимални суми: в случай на телесно увреждане - минимална застрахователна сума 1 000 000 евро за пострадал или 5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди - 1 000 000 евро за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите. Липсва предвиден максимален размер на обезщетението. В тази връзка, според Решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12, постановено по преюдициално запитване на национален съд на страна-член на ЕС, се приема, че чл.3, параграф 1 от Директива 72/166 и чл.1, параграф 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителна застраховка "Гражданска отговорност" при използване на МПС покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на ГО за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена сума, която да е по-малка от посочените в чл.1, параграф 2 от Втора директива 84/5. Съобразно разпоредбата на чл.633 ГПК, решенията по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България.
Ето защо, при зачитане горните актове и решения, настоящата инстанция намира, че за справедливо възмездяване на претърпените от процесния деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди. В тази насока първоинстанционният съд правилно е съобразил общностното право и съдебната практика на СЕС.
Несъстоятелен е и доводът във въззивната жалба за наличие на съпричиняване на процесното увреждане чрез незаконосъобразни действия на майката на загиналото дете, тъй като същата оставила без надзор количката с детето на тротоара край уличното платно. Горните фактически твърдения са голословни, като неподкрепени с доказателства. Освен това, дори и количката да е била на тротоара без надзора на майката, то това обстоятелство по никакъв начин не е в причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП.
Предвид на изложеното, решението на Бургаския окръжен съд, с което е уважен искът на А. Б. , като З. „А“ е осъдено да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., в едно със законната лихва и съдебни разноски, е правилно. Същото е обосновано от събраните по делото доказателства и съобразено с приложимия закон. Поради това, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от посоченото, Бургаският апелативен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 396 от 21.10.2019г., постановено по т.д. №552/2018г. на Бургаския окръжен съд в обжалваната уважителна част.
ОСЪЖДА З. „А“, гр. С.да заплати на адвокат П. от АК - Б. сумата от 2030 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, определено в минимален размер, съобразно защитавания в това производство обжалваем интерес.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.