РЕШЕНИЕ
№ 159
гр. Велико Търново, 25.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд Велико Търново – трети състав, в съдебно заседание на двадесет и трети
юни две хиляди и двадесета година в състав:
Административен съдия: Евтим Банев
при
участието на секретаря М.Н., изслуша докладваното от съдия Банев Адм. д. № 222 по описа на АСВТ за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс /ДОПК/, вр. с чл. 4, ал. 1 от
Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/.
Образувано е по жалба, подадена от ***М.Л.-С., като пълномощник на С.А.К.,
роден на *** г., с адрес ***, срещу Акт за установяване на задължение по чл.
107, ал. 3 от ДОПК, с № 805-1/ 16.08.2019 г., издаден от старши експерт в
Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново, потвърден след обжалване по
административен ред с Решение № 19/ 28.02.2020 г., издадено от директора на
Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново. С оспорения АУЗД на жалбоподателя са
определени задължения за данък върху превозни средства – данък върху лек автомобил марка „Ауди“, модел „А 6“
с рег. № ***, рама № WAUZZZ4BZXN013215, за данъчни
периоди от 01.01.2014
г. до 30.09.2017 г., в размер общо на 534,60 лв. и лихви 193,68
лева. В жалбата се твърди незаконосъобразност на оспорваното решение, в частта
му, в която са изложени съображения за недопустимост на обжалването по
административен ред, тъй като при връчването на АУЗД не са спазени изискванията
на чл. 32 от ДОПК. По същество се сочи, че лекият автомобил марка „Ауди“, модел
„А 6“ с рег. № *** е заявен като откраднат в периода 06.07.2009 г. – 07.07.2009 година, за което е издадено и удостоверение от ОД
на МВР – Бургас. Изтъква се, че съгласно действащите към него момент разпоредби
на чл. 54, ал. 3 r ал. 4 от ЗМДТ,
при кражба и унищожаване на превозното средство, декларация не се подава, а
според чл. 60, ал. 5 от ЗМДТ, също в относимата за
периода редакция, за унищожените или откраднатите превозни средства, данъкът се
възстановява пропорционално на броя на пълните месеци до края на годината,
считано от месеца на настъпване на събитието. Отделно от това жалбоподателят счита, че задълженията
за 2014 г. /главница 142,56 лв. и лихви 71,79 лв./, са погасени по давност,
поради нередовното връчване на АУЗД в рамките на 2019 година. От съда се иска
обжалваният акт
за установяване на задължения да бъде отменен изцяло. В съдебно заседание оспорващото лице, чрез
пълномощника си по делото, поддържа жалбата с направените искания, по
съображенията изложени в нея и допълнителни доводи, развити в хода на устните
състезания и в писмена защита. Претендира
присъждане на направените по делото разноски, прави възражение за прекомерност
на претендираното от ответника юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът, директорът на Дирекция „Местни данъци и такси” при Община Велико
Търново, чрез пълномощника си ***О.П., оспорва жалбата като неоснователна.
Твърди валидност, процесуална и материална законосъобразност на АУЗД. Изтъква,
че
актът е редовно връчен по реда на на чл. 32 от ДОПК, доколкото преди това е предприето връчване чрез изпращане по пощата на
известния адрес на С.К., където лицето не е било открито. Сочи, че на същия
адрес на К. е било изпратено и писмо с обратна разписка на 15.08.2017 г., с
определяне на срок за деклариране промяна в обстоятелствата, получено лично от
жалбоподателя. Поради това намира за правилни изводите относно неспазването на
срока за оспорване по административен ред. По същество развива доводи, че
собственикът на МПС е следвало да представи пред компетентния орган документ за
твърдяната кражба, за да бъде приложена сочената разпоредба на чл. 60, ал. 5 от ЗМДТ, в относимата редакция, а такива действия не са
били предприемани от К.. Счита за неоснователно и възражението за изтекла
погасителна давност по отношение на публичните задължения за 2014 г., тъй като
същата е прекъсната по реда на чл. 172, л. 2 от ДОПК, с издаването на оспования АУЗД. С тези доводи ответникът моли жалбата да
бъде отхвърлена, претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300,00 лв., съгласно представен списък.
Съдът, като
взе предвид събраните по делото писмени доказателства, прие за установено от
фактическа страна следното:
Между страните
не се спори, че считано от 17.06.2009 г. С.А.К. е придобил в собственост лек
автомобил марка „Ауди“, модел „А 6“ с рег. № ***, рама № WAUZZZ4BZXN013215, мощност 81 kW,
дата на първа регистрация 01.01.1998 година. Няма
данни и не се твърди това обстоятелство да е било заявено от К. ***, чрез
подаването на декларация по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ. Съгласно отразеното в оспорвания
акт, за придобиването на собствеността върху посоченото МПС, Община Велико
Търново е уведомена чрез получени на
основание чл. 51 от ЗМДТ, справки от сектор „Пътна полиция“ в ОД на МВР –
Велико Търново, като според същите справки, автомобилът е с прекратена
регистрация, поради кражба, от 26.09.2017 година. При така получената
информация, от директора на дирекция „МДТ“ при общината, до С. К.е изпратено
Уведомление изх. № 9194-00-20/ 15.08.2017 г., с което последният е приканен в
14-дневен срок от връчването, да подаде декларация по чл. 54 от ЗМДТ, със
съответните посочени приложения. Съгласно отразеното в уведомлението, същото е
изпратено за връчване на адрес ***, според известие за доставяне на л. 17 от
делото, уведомлението е връчено на К.лично, срещу подпис, на същия адрес, на
дата 13.09.2019 година. Няма данни адресатът на уведомлението да е предприел последващи действия за подаване на декларация по чл. 54 от ЗМДТ. Междувременно, с Акт за
установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК с № 805-1/
16.08.2019 г., издаден от старши експерт в Дирекция „МДТ“ при Община Велико
Търново - орган по приходите при Община
Велико Търново, на С.А.К. са
установени задължения за данък върху посоченото превозно средство, за
периодите от 01.01.2014 г. до 26.09.2017 г. /съгласно
отразеното на стр. 1 от АУЗД и размера на начисленото задължение за 2017 г./, в
размер общо на 534,60 лв. и лихви за забава, изчислени до датата на издаване на
акта, в размер общо на 193,68 лева. Съгласно отразеното в АУЗД, посочените
задължения са определени на база посочени данни в декларации, собствени данни, данни получени от трети лица и организации за
характеристиките им. Видно от копията от пощенски пликове и известия за
доставяне на л. 23 – л. 26 от делото, актът е бил изпратен за връчване,
първоначално на адрес ***/адрес посочен в АУЗД като
такъв по чл. 8 от ДОПК/, а впоследствие и на адрес *** /адресът за
кореспонденция на лицето/. И двете пратки са били върнати с отбелязвания на
пощенски служител, че не са потърсени /л. 23 и л. 25/. След извършване на две посещения на адрес гр.***, на него не е бил намерен С.К. или друго
упълномощено за контакти с приходната администрация лице, обстоятелство,
отразено в протоколи за посещения на адрес от 21.10.2019 година и 31.10.2019
година. Предприето е връчване на АУЗД по реда на чл. 32 от ДОПК, чрез
поставянето на съобщение на определените за това места на дата 06.12.2019 г. и
снемането му на дата 20.12.2019 г. /л. 29 – л. 32 от делото/.
С жалба вх. № 97ММ-19953-1/ 11.02.2020 г. от деловодството на Община
Велико Търново, С. К.е оспорил по административен ред установените в АУЗД № 805-1/
16.08.2019 г. задължения пред директора на Дирекция „МДТ“ към общината,
твърдейки, че не е получил акта и е уведомен за него на дата
28.01.2020 г. от частен съдебен изпълнител Д.К., по повод образувано
изпълнително дело. По същество е развил доводи за недължимост
на определените му задължения за данък върху превозно средство, идентични с
тези, изложени в жалбата пред съда, вкл. е направил възражение за погасяване по
давност на тези задължения за 2014 година. Към жалбата си по административен
ред К. е приложил Удостоверение рег. № 14-895/09 г от 21.09.2017 г., издадено
от началника на РУ – Несебър при ОД на МВР – Бургас, с цел да послужи пред КАТ
и НАП – гр. Велико Търново. Съгласно въпросното удостоверение, на 07.07.2009 г., С.А.К. е заявил, че е пострадал от престъпление
по чл. 346, ал. 1 от НК, като за времето от 20:30 на 06.07.2009 г. до 08:30 на
07.07.2009 г. от неохраняем
паркинг в к.к. „Слънчев бряг“ неизвестен извършител
противозаконно е отнел МПС - лек автомобил марка „Ауди“, модел „А 6“ с рег. № ***,
черен металик на цвят, с рама № WAUZZZ4BZXN013215, негова
собственост. Според удостоверението автомобилът е обявен за издирване на 07.07.2009 г., по случая е образувано досъдебно производство №
14-895/ 2009 г. по описа на РУ – Несебър, което е спряно с постановление от
17.102009 г. на РП – Несебър, на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 от НПК, към
момента на издаване на удостоверението автомобилът не е установен и се издирва.
По подадената жалба директорът на Дирекция „МДТ“ се е произнесъл с Решение №
19/ 28.02.2020 г., като е потвърдил оспорения АУЗД. Посочил е, че данните за
прекратена регистрацията на процесния автомобил са
получени чрез автоматизиран обмен от регистъра за ППС на МВР до общината, на
дата 27.09.2017 г., при което на основание чл. 58, ал. 4 от ЗМДТ,
прекратяването на данъчното облагане е обвързано с прекратяване на
регистрацията на откраднатия автомобил. Освен това решаващият орган е изложил
мотиви за просрочие на административното оспорване,
тъй като актът е връчен на 20.12.2019 г., влязъл е в сила и са предприети
действия по принудителното му изпълнение. Решението е връчено на С.К. на дата 10.03.2020 г. /л. 12 от
делото/, жалбата срещу АУЗД пред АСВТ е подадена чрез решаващия орган, на дата
17.03.2020 г., видно от дадения входящ номер в деловодството на ответната
администрация.
В съдебната
фаза на производството като писмени доказателства по делото са приети
документите, съдържащи се в административната преписка по издаване на оспорения
АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, съдържаща посочените по-горе документи и
Удостоверение рег. № 171275002707/ 26.09.2017 г. на сектор „Пътна полиция“ при
ОД на МВР – Велико Търново, както и представена от ответника справка–извадка
от регистъра на ППС, поддържан от МВР. От страните не са ангажирани други
доказателства.
Съдът като взе предвид становищата на
страните и представените по делото доказателства, прави следните изводи:
Жалбата е подадена от лице с надлежна
процесуална легитимация - адресата на акта, до компетентния съд, в срока по чл.
156, ал. 1, вр. с чл. 144, ал. 1 от ДОПК, след
изчерпване на процедурата по административно оспорване. Доколкото решаващият
орган се е произнесъл по същество и е отхвърлил подадената пред него жалба, в
случая не е налице хипотезата на чл. 147, ал. 1 от ДОПК, съответно липсва
процесуалната пречка по чл. 156, ал. 2 от ДОПК, за разглеждане на жалбата от
съда. Все пак, за пълнота на изложението, тъй като ответникът в решението си е
развил и съображения за просрочие на подадената пред
него жалба, настоящият състав намира за необходимо да отбележи следното. За да
стигне до заключението, че жалбата по административен ред е подадена след
установения в чл. 152, ал. 1 от ДОПК преклузивен
срок, директорът на Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново, е приел, че АУЗД е бил редовно връчен по реда на чл. 32, ал. 6, вр. с чл. 33 от същия кодекс и чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, на
дата 20.12.2019 година. При това положение 14-дневният срок за обжалване изтича
на дата 03.01.2020 г. – присъствен ден, като жалба е била подадена на дата
11.02.2020 г., т.е. много след изтичането на посочения краен срок. Тези изводи
на решаващия орган не се споделят от съда. Връчването на съобщения и актове в
административното производство намира своята основна уредба в нормите на чл. 29
и чл. 30 от ДОПК, където са установени способите за извършване на съобщенията,
адресите на които същите да бъдат връчвани, лицата, които могат да ги приемат,
и начините за удостоверяване на връчването. Разписаният в чл. 32 от ДОПК ред за
връчване предвижда отклонение от общите правила, поради което е извънреден
такъв и следва да се прилага само когато установените в чл. 29 от кодекса
способи за съобщаване не са дали резултат. Ето защо като необходимо предварително
условие за прилагане на особените правила на чл. 32 от ДОПК, нормативно е
въведено изискването за неуспешно връчване на конкретното съобщение по общия
ред, т.е. следва винаги да се извършат първо необходимите законоустановени
действия за връчване по общия ред и едва след като се установи, че те са
неуспешни, да се прибегне до извънредния способ за връчване. Според
установеното в чл. 29, ал. 1 от ДОПК правило, връчването на съобщенията следва
да се извършва на адреса за кореспонденция на субекта, определен по реда на чл.
28 от същия кодекс.
Съгласно чл. 28, ал. 1, т. 1 от ДОПК, адресът за
кореспонденция е постоянният адрес - за физическите лица, ако не е посочен
писмено друг адрес. В конкретния случай в
самия обжалван АУЗД, като адрес за кореспонденция на С.К. ***. Действително, в същия акт като адрес по чл. 8
от ДОПК /т.е. постоянен адрес на лицето/, е посочен гр.***, но
възприемането на този адрес като „адрес за кореспонденция“ е субсидиарно, предвид цитираната по-горе правна уредба. При
посочен от задълженото лице друг адрес за кореспонденция, съобщенията от
приходната администрация при общината е следвало да бъдат връчвани на него,
както впрочем е сторено с Уведомление изх. № 9194-00-20/ 15.08.2017 г., успешно
връчено на К. именно на адреса му за кореспонденция. Наместо това, видно от
наличните документи, органите по приходите са насочили усилията си основно към
връчването на АУЗД на адрес гр.***, вкл. на този адрес съобщаването е било
първоначално изпратено по пощата и единствено на този адрес са били извършвани
посещенията на място с цел връчване на АУЗД. Същевременно такива посещения не
са били извършени от органи по приходите в общината, на изрично посочения от
задълженото лице адрес за кореспонденция, т.е. не е изпълнено изискването на
чл. 32, ал. 1 от ДОПК. При това положение, с оглед на изложените по-горе съображения за хипотезите, в които се
прилага чл. 32 от ДОПК, в процесния случай връчването
по особения ред е било извършено, без да били са налице необходимите за това
условия. Поради това не може да бъде възприето становището на решаващия орган,
че е налице редовно връчване на АУЗД № 805-1/ 16.08.2019 г., на сочената в оспореното решение дата
20.12.2019 г. и доколкото в делото липсват доказателства, които да ги
опровергават, следва да се приемат за верни твърденията на жалбоподателя, че е
узнал за акта за установяване на задължения на дата 28.01.2020 г.,
при съобщаване от частен съдебен изпълнител. Жалбата по административен ред е подадена от е била подадена от С.К., чрез
пълномощник, на дата 11.02.2020 г., т.е.
в срока по чл. 152, ал. 1 от ДОПК и е била процесуално допустима, и е следвало
да бъде разгледана по същество, както в крайна сметка е постъпил директорът на
Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново.
От външна страна подадената пред АСВТ
жалба отговаря на изискванията на чл. 149, вр. с чл.
144, ал. 2 от ДОПК и предвид всичко изложено по-горе, е процесуално допустима
за разглеждане по същество. Оспорването е насочено срещу административния акт,
установяващ данъчните задължения, и съобразно приложимия процесуален закон,
съдът в настоящото производство дължи проверка на законосъобразността на АУЗД,
потвърден след обжалване по административен ред.
При извършената на основание чл. 160,
ал. 2 от ДОПК, вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ се
установява, че оспореният акт за установяване на задължения е издаден от М.Т.-К.,
старши експерт при Община Велико Търново. На съда е служебно известно във
връзка с други дела със сходен предмет /напр. адм.д.
№ 410 от 2018 г. на АСВТ, адм. д. № 409 от 2019 г на
АСВТ/, че с посочената в акта Заповед №
РД 22-170/ 03.02.2017 г. на кмета на Община Велико Търново и съобразно
заеманата от нея длъжност, същата е определена да извършва дейности по чл. 4,
ал. 1 и ал. 3 от ЗМДТ. С оглед на това, настоящият състав на АСВТ намира, че
оспореният акт е издаден от компетентен орган, в рамките на предоставените му
по закон правомощия. Същият е в предвидената от закона писмена форма и съдържа
правните основания и фактически обстоятелства, обосновали издаването му. Решение,
с което АУЗ е потвърден е издадено в
изискуемата писмена форма, от директора на
Дирекция „МДТ“ при общината, т.е. ръководителят на звеното за местни приходи, също в пределите на неговата компетентност, съгласно
чл. 107, ал. 4 от ДОПК, вр. с чл. 4, ал. 5, предл. второ от ЗМДТ.
В глава ХІV от
ДОПК са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните
осигурителни вноски, като от тях за местните данъци са приложими два способа:
предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на
задължение по данни от декларация по чл. 107, ал. 3 от ДОПК и установяване,
което се осъществява с ревизионен акт по чл. 108 от ДОПК. В случая се касае за
определяне на задължения за местни данъци и такси по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК, което е изрично посочено и в самия акт. Съгласно последно цитираната
разпоредба, установеното задължение за данък по декларация се съобщава на
задълженото лице. По искане на последното органът по приходите издава акт за
установяване на задължението в 30-дневен срок от искането. Акт може да се
издаде и служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни
и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът па
чл. 103 от ДОПК, както и когато не е подадена декларация или задължението не е
платено в срок и не е извършена ревизия. Акт може да се издаде и служебно въз
основа на собствени данни, данни, получени от трети
лица и организации, когато по закон не е предвидено подаване на декларация и
задължението не е платено и не е извършена ревизия. В конкретния случай от
фактическа страна се твърди наличие на обстоятелство по чл. 107, ал. 3, изр.
трето, предл. второ от ДОПК – не е подадена декларация по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ /в
приложимата към 2009 г. редакция/, което обстоятелство не е спорно между
страните. Действително, с въведените след 01.01.2015
г. редакции на чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ, това задължение на собствениците на
превозни средства е отпаднало, с изключение на изрично посочените в чл. 54, ал.
4 от ЗМДТ хипотези, като е предвидено, че размерът на данъка върху превозните
средства се определя от служител на общинската администрация въз основа на
данни от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от МВР, които данни
се предоставят от МФ на общините ежедневно – чрез изградена и функционираща
автоматизирана връзка или ежемесечно – на електронен носител. Предвид датата на
придобиване от жалбоподателя на процесното МПС,
коментираните законодателни изменения, действащи занапред не касаят неговото
задължение за подаване на декларация по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ. Такава
декларация не е подадена от К. и е налице възможност за издаване на АУЗД в претендираната от органа по приходите хипотеза, в която не
е необходимо да се предприема процедура по чл. 103 от ДОПК. В конкретния случай
такава процедура все пак е предприета, чрез изпращане на Уведомление изх. №
9194-00-20/ 15.08.2017 г., което не съставлява съществено процесуално
нарушение, доколкото е позволило участие в административното производство на
задълженото лице. Съдът не констатира процесуани
нарушения от категорията на съществените при издаването на оспорения АУЗД.
Актът за
установяване на задължения е издаден при неправилно приложение на материалноправните разпоредби на закона.
По същество спорът
по делото се свежда до въпроса за дължимостта на
установения от органа по приходите данък върху превозни средства, за лек
автомобил марка „Ауди“, модел „А 6“ с рег. № ***, за времето от 01.01.2014 - 26.09.2017 година. Не е спорно, че въпросният
автомобил е придобит от С.К. на
17.06.2009 г., като в периода от 20:30 на 06.07.2009 г. до 08:30 на 07.07.2009 г. същият е бил противозаконно отнет и по сигнал на
собственика е обявен за издирване, като няма данни до датата на издаване на
АУЗД това издирване да е прекратено или автомобилът да е установен. Съгласно
чл. 54, ал. 3, изр. второ от ЗМДТ, /в редакцията обн.
ДВ, бр. 110 от 2007 г., преди изменението, обн. ДВ
бр. 95 от 2009 г., в сила от 1.01.2010 г./, при кражба
на МПС, декларация за освобождаване от данък не се подава. Според чл. 54, ал.
4, изр. второ от ЗМДТ /в същата относима редакция/, при кражба и унищожаване на
превозно средство данъчно задълженото лице представя документ от компетентен
орган, удостоверяващ съответното обстоятелство. От своя страна чл. 60, ал. 5 от ЗМДТ /също в редакцията изменението, обн. ДВ бр. 95 от 2009 г., в сила от 1.01.2010 г./ е
предвиждала, че за унищожените или откраднатите превозни средства платеният данък се
възстановява пропорционално на броя на пълните месеци до края на годината,
считано от месеца на настъпване на събитието, след представяне на документ от
съответния компетентен орган. Или съгласно така изложената правна уредба, към
момента на противозаконното отнемане на процесния
автомобил, дължимостта на данък върху превозното средство
отпада от края на месеца, в което е настъпило събитието, като задълженото лице
няма задължение нарочно да декларира това обстоятелство пред общинската
администрация, а следва да го установи чрез представяне на документ от
компетентен орган. Въпросната правна уредба значително се отличава от тази,
действаща към момента на издаване на АУЗД, която обвързва възникването и прекратяването на данъчното задължение
основно с регистрацията на ППС и на която се позовава ответникът в настоящото
производство. Тази действаща към момента уредба обаче е неотносима
към предмета на спора, тъй като в случая автомобилът е бил отнет и задължението
за заплащане на данък е отпаднало през м. юли 2009 г., при действието на
цитираните редакции на чл. 54, ал. 3 и ал. 4 от ЗМДТ, респ. чл. 60, ал. 5 от
същия закон, и облагането с данък върху ПС следва да се преустанови от месец
август 2009 година. В този смисъл е и съдебната практика, вкл. цитираните в
жалбата решения, а също и Решение № 15554/ 13.12.2018 г. по адм.
д. № 10025/ 2018 г. ва ВАС, Първо отделение, Решение
№ 2494/28.02.2017 г. по адм. д. № 8883/ 2016 г. на
ВАС, Седмо отделение и други.
В делото се съдържа Удостоверение
рег. № 14-895/09 г от 21.09.2017 г. на началника на РУ - Несебър при ОД на МВР
– Бургас, което има характера на документ по чл. 54, ал. 4 от ЗМДТ /в
коментираната редакция/ и от което се установяват посочените по-горе
обстоятелства, вкл. противозаконното отнемане на процесния
лек автомобил в период 06 – 07.07.2009 година. Няма
данни дали въпросното удостоверение е било известно на органа по приходите при
издаването на АУЗД, за да бъде взето предвид при определяне на данъчните
задължения за процесния автомобил. То обаче безспорно
е било доведено до знанието на директора на Дирекция „МДТ“ при Община Велико
Търново, чрез прилагането му към жалбата по административен ред. При това
положение и съгласно правомощията си по чл. 155, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК, вр. с чл. 4, ал. 5 от ЗМДТ, директорът на Дирекция „МДТ“ е
следвало да извърши преценка на представения документи и съобразявайки неговото
съдържание, да разреши въпроса по същество, като отмени обжалвания АУЗД. Налице
е визираното в чл. 146, т. 4 от АПК, вр. с § 2 от ДР
на ДОПК, основание поради което потвърденият по административен ред АУЗД следва
да бъде отменен.
При установената
материална незаконосъобразност на АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ЗМДТ, обсъждането на
въпроса дали отразените в него задължения за 2014 г. са погасени по давност е
излишно да бъде обсъждан. Само за пълнота следва да се отбележи, че задълженията
за данък върху ПС, в това число и лихвите за просрочие
са публични общински вземания /чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 9 от ДОПК/ и се
погасяват по давност в сроковете
предвидени в ДОПК. Съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК, публичните вземания се
погасяват с изтичането на 5 годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща
годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в
закон е предвиден по-кратък срок. Съобразно цитираното правило, погасителната
давност за задълженията на жалбоподателя за данък ПС за 2014 г., ако такива
съществуваха, би изтекла на 01.01.2020 г., ако не
бъде прекъсната. Съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК, давността се прекъсва с
издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането
на действия по принудително изпълнение. Ако актът за установяване бъде отменен,
давността не се смята прекъсната. Видно е, че последно цитираната норма
обвързва прекъсването на давността с издаването на акта за установяване на
публичното вземане, в случая на 16.08.2019 година. В действащата правна уредба
липсва правило за което да обвързва прекъсването на погасителната давност с
редовното връчване на този акт, в каквато насока са твърденията на
жалбоподателя. Връчването касае
единствено уведомяване на задълженото лице и предоставянето на възможност то да
защити правата си, вкл. чрез подаване на жалба срещу акта за установяване на
публични вземания, но няма соченото от оспорващото лице действие по отношение
прекъсването на давността за погасяването им. Както се посочи, последно
изложеното е само за пълнота и не променя изводите за незаконосъобразност на
оспорения акт за установяване на задължения.
При този изход на
делото, на ответника не следва да бъдат присъждани разноски. На основание чл.
161, ал. 1, изр. първо от ДОПК, вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски, поискани в
съдебно заседание, в размер общо на 610,00 лв., от които 10,00 лв. държавна
такса и 600,00 лв. – договорено и
заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно Договор за правна защита и
съдействие от 10.03.2020 г. /л. 42 от делото/.
Водим от горното и на основание чл. 160,
ал. 1 от ДОПК, вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, съдът
Р Е Ш
И :
Отменя по жалба на С.А.К., роден на *** г., с адрес ***, Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, с № 805-1/ 16.08.2019 г., издаден от старши експерт в Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново, потвърден след обжалване по административен ред с Решение № 19/ 28.02.2020 г. на директора на Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново.
Осъжда Община Велико Търново да заплати
на С.А.К., роден на *** г., с адрес ***, разноски по делото в размер на 610,00 /шестстотин и десет/ лева.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването
му на страните.
Решението да се съобщи на страните чрез
изпращане на преписи от него по реда на чл. 138, ал. 2 от АПК.
Административен
съдия: