РЕШЕНИЕ
№ 283
гр. С., 09.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесет и втори юли през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Гергана Кузманова
при участието на секретаря Веселина Младенова
като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело №
20245440100305 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Н. А. С. против „И.“ АД и „Ф.“
ЕООД, в която се твърди от ищеца, че на 10.12.2021 г. в гр. С., е сключил Договор за
паричен заем № *** с първия ответник, по силата на който „И." АД като заемодател му е
предоставил заем в размер на 400,00 (четиристотин) лева. Заемателят се е задължил да върне
заемната сума на Заемодателя, при следните условия: 1. Вид на ползвания паричен заем:
потребителски заем по продукт: ***; 2. Размер на месечната погасителна вноска в лева -
88.17 лв. 3. Срок на заема в месеца: 4. Брой вноски: 5; 5. Датите на плащане на всяка от
погасителните вноски, последователно са: 10.01.2022, 09.02.2022,11.03.2022, 10.04.2022,
10.05.2022 6. Фиксиран годишен лихвен процент по заема - 40.00 %, приложим на годишна
основа към сумата на усвоения кредит. Размерът в лева на договорната лихва се равнява на
разликата между общо дължима сума, посочена в т. 7 и заемната сума. 6.1 . Условия за
прилагане на годишния лихвен процент, посочен в т. 6: Лихвеният процент е валиден за
целия срок на договора, фиксиран и не подлежи на промяна. Всяка една погасителна вноска
съдържа главница и лихва. С всяка вноска се погасява част от главницата и начислената
възнаградителна лихва върху остатъчната съобразно погасителния план главница за
съответния период в зависимост от периодичността на вноските. 6.2. Лихвен процент на
ден, приложим при отказ от договора - 0.11 % 7. Обща сума, дължима от Заемателя като се
вземат предвид допусканията, посочени в т.8 - 440.85 лв. Общата сума се състои от размера
на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на настоящия договор
и е изчислена към момента на неговото сключване. 8. Годишен процент на разходите на
заема: 48.33 % По време на изплащане на заема се оказва, че месечната погасителна вноска
не е в размер на 88,17 лева, както е записано в чл.2 от договора, а е 137,00 лева, тъй като към
всяка погасителна вноска заемополучателят дължи допълнително сумата от 48,83 лева,
1
представляваща възнаграждение за предоставяне на гаранция.
Възнаграждението се твърди да се дължи въз основа на Договор за предоставяне на
гаранция № *** от 10.12.2021г. с „Ф." ЕООД с ЕИК ***. Този договор всъщност е част от
договора за кредит, но е обособен като отделен договор, за да се заобиколи ограничението на
чл.19 ал.4 от Закона за потребителския кредит, който забранява годишния процент на
разходите (ГПР) да бъде поголям от петкратния размер на законната лихва. Считам, че
договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При
сключването му е нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът
за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването
на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая потребителят е поел
задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило
ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита
възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за
заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността
да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годиш ния процент на
разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в
положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е
императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е
базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да
влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да
бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската
печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от
стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е
съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е
следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
Действителният размер на ГПР надвишава 50%, което води и до недействителност на
договора. Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита. Освен това
2
сключеният между ищеца и „Ф." ЕООД договор за предоставяне на гаранция №
***/10.12.2021г. е нищожен поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1, предл.
III ЗЗД. В разглежданата хипотеза ищецът-потребител е бил поставен в положение, при
което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден
обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия
него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен, в деня на отпускане на кредита, с
юридическо лице-търговец, което но занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с
коиго обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо
длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност
представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за
предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е
лишен от правна основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната
страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от
неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е
нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността
на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително
възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение
№ 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че
добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на
поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая
и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на
членовете на общност. Нищожност поради противоречие с добрите е налице при съществена
нееквивалентност на престациите, каквато е налице в случая. Действително договорът за
потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция формално са оформени като
самостоятелни договори. Те обаче са функционално свързани, защото договорът за гаранция
е във връзка с договора за кредит, обезпечава вземането на кредитодателя, сключен е в
негова полза и с лице, одобрено от него, според текста на самия договор. Затова договорът
за гаранция има акцесорен характер. От тук не само няма пречка, но и при необходимост е
съдът трябва да вземе отношение по договора за кредит и неговите пороци, ако и
заемодателят да е трето за делото лице, тъй като действието на този договор за кредит има
съществено значение и за договора за гаранция. В тази връзка следва да се обърне внимание,
че възнаграждението по договора за гаранция е платимо на кредитора по договора за заем и
се изпдаща на посдедния ведно с вноските по кредита. Отчитайки свързаността между
заемодателя и дружеството-гарант съдът приема, че това е сторено, за да бъде заобиколена
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗЗПотр, като формално бъде посочен ГПР от 48,33%. Той обаче не е
действителен, тъй като в него не е отчетено възнаграждението по гаранционната сделка:
Това възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1
ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което реалният ГПР по договора многократно надхвърля
позволения от закона процент. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4
ЗПКр,потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите,
които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл.
11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като се касае за
3
необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. Така създадената обща конструкция
от два договора с потребителя - за кредит и за гаранция, като на насрещната на потребителя
страна и по двата от тях стоят две свързани лица, на практика съставлява разделяне на
приходите от кредита чрез тези два свързани стопански субекта с цел да се заобиколят
законовите норми за защита на потребителите и да се натовари заемополучателят с
допълнителни и чрезмерни плащания. При факта, че учредяването на обезпечението е
предвидено изначално като последващо договора за кредит, то е ясно, че неговата
единствена цел е да изиска от потребителя още едно плащане, при това в немалък размер,
съпоставен с главницата по кредита. Така биват нарушени и принципите на
добросъвестността и справедливостта, като се стига до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Затова и Договор за предоставяне на
гаранция № ***/10.12.2021г. е сключен в условията на неравнопоставеност по смисъла на
чл. 143 ЗЗПотр, което го прави и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона
и в нарушение на добрите нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПКр и чл. 26
ЗЗД. В изпълнение на договор за паричен заем № ***/10 12.2021г. ищецът е заплатил на „И."
АД, ЕИК *** сумата от 440,85 лева. Поради недействителността на договора за кредит за
него е възникнало задължение за връщане само на чистата стойност на кредита, а именно -
главницата от 400,00 лева. Поради това разликата в размер на 40,85 лева се явява платена
при липса на основание и подлежи на връщане от заемодателя на заемополучателя.
В изпълнение на Договор за предоставяне на гаранция № ***/10.12.2021г. ищецът е
заплатил на „Ф." ЕООД, ЕИК *** сумата от 244,15 лева. Доколткото възнаграждението от
244,15 лева е заплатено по нищожен договор, същото подлежи на връщане (ПП 1/1979г„ т.
1). Моли съда да постанови решение , с което ответникът „И.“ АД да бъде осъден зада
заплати на ищеца сумата от 40,85лв., представляваща недължимо платена възнаградителна
лихва по процесния договор за кредит., както и ответникът „Ф.“ ЕООД да бъде осъэден да
заплати на ищеца сумата от 244,15лв., представляваща недъэлжимо прлатено
възнаграждение по процесния договор да предоставяле на гаранция.Претендира и за
разноски по водене на делото.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника
„И.“ , с който оспорва иска. Твърди, че С претендираната от ищеца сума е получена от
дружеството-ответник на валидно правно основание - договор за паричен заем № ***.
Процесният договор за паричен заем е действителен. Клаузите на договора са в съответствие
с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за
потребителския кредит. Тъй като задълженията по договора са погасени предсрочно,
погасеното лихвено задължение е било в размер на 32.24 лв. Твърденията на ищеца, че
потребителят е поставен в неравностойно положение и не е можел да влияе на клаузите от
договора за паричен заем са несъстоятелни. Инициативата за сключване на договор за
кредит е била от ищеца. Ищецът се е обърнал към дружеството за кредитиране. Въз основа
на предлаганите от дружеството условия и съобразно изразените от ищеца предпочитания.
Дружеството-ответник е предоставило на ищеца предложение за кредит (Стандартен
европейски формуляр), в които параметрите на съответния кредит са изрично посочени -
общ размер на кредита, общата сума. която трябва да сс заплати, лихвен процент, годишен
4
процент на разходите, изискваните обезпечения и срока за представяне на избраното от
ищеца обезпечение. Ищецът, след като се е запознал с условията по предлагания кредит, е
решил да сключи договор за паричен заем. Договорът за паричен заем, който ищецът е
сключил възпроизвежда условията, посочени в стандартния европейски формуляр.
Договорът за паричен заем е изготвен и подписан в два екземпляра - по един за всяка страна.
Ответникът, съгласно уговореното в чл. 4 от договора за заем, се е задължил да представи
едно от алтернативно посочените обезпечения, по своя преценка, а именно: двама
поръчители, при посочените в клаузата изисквания или банкова гаранция, отговаряща на
уговорените условия или одобрено от Заемодателя дружество - поръчител, което предоставя
гаранционни сделки. С оглед на обстоятелствата и документите, в изпълнение на
задължението си за представяне на обезпечение по кредита, Н. С. е решил да сключи
договор за поръчителство с дружество-гарант - „Ф.“ ООД. Ищецът и „Ф.“ ЕООД са
сключили договор за поръчителство, по силата на който „Ф.“ ЕООД се задължава да
обезпечи изпълнението на задълженията на ищеца по договор за паричен заем, а той от своя
страта се е задължил да заплати възнаграждение за предоставената услуга.
Възнаграждението на дружеството-гарант е насрещна престация срещу поетото задължение
за обезпечаване на кредит. Възнаграждението на дружеството-гарант не е възникнало по
силата на договора за паричен заем, то не е част от заемното правоотношение. Същото е
дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от „Ф.“ ЕООД. След като ищецът,
предварително запознат със съществените условия на кредита кредита (общ размер на
кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на
разходите, изискваните обезпечения и пр.) е изразил съгласие за сключване на договор, то
съгласно практиката на ВКС, това съгласие и последващото подписване на договора следва
да се приема, като изразяване на становище по предложените условия, частен случай на
индивидуално уговорена клауза. ,, Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146
ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от
търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е
могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран
избор, я е приел. Твърденията на ищеца, че договорът за поръчителство е част от договора за
кредит са несъстоятелни. Към исковата молба е приложен договор за поръчителство,
сключен между ищеца и „Ф.". Както се вижда от договора, ищецът се е договорил да заплати
възнаграждение на дружеството-гарант за оказаната от дружеството услуга, платимо
разсрочено, на вноски от 22,24 лв. В същото време, ищецът с твърденията си се опитва да
създаде представа, че не е бил наясно, че дължи подобни вноски, чс изобщо съществува
такъв договор - ,, Възнаграждението се твърди да се дължи въз основа на Договор за
предоставяне на гаранция № ... “ А в следващо изречение вече посочва, че договорът за
поръчителство всъщност е част ог договора за кредит, но обособен като отделен договор.
Отношенията между заемателя и поръчителите или банката във връзка с предоставяне на
обезпечение не са част от кредитното правоотношение. Договорът, с който тези лица
уреждат отношенията си, не става част от съдържанието на договора за потребителски
кредит. Част от съдържанието на договора за потребителски кредит е единствено
акцесорното задължение на заемателя да осигури обезпечение. Основният предмет на
договора за поръчителство е различен от основния предмет па договора за потребителски
5
кредит (да се предостави в заем сума, която да бъде върната). Поемането в договор за
потребителски заем на акцесорното задължение от заемателя да осигури обезпечение не
лишава договора за поръчителство от основен предмет със страни поръчителя и длъжника.
Основният предмет на договора за поръчителство не става част от съдържанието на
договора за потребителски кредит. Част от съдържанието на договора за потребителски
кредит е единствено акцесорното задължение на заемателя да осигури поръчител. Следва да
се обърне внимание, че така наречената от ищеца „обща конструкция от два договора“ е
резултат от негови действия. Той е избрал да сключи договор за поръчителство в изпълнение
на поетото от него задължение по договора за паричен заем. Твърденията на ищеца, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са несъстоятелни. Договорът за
потребителски кредит е в съответствие е изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 от Закона за
потребителския кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение 1 начин. Видно от приложения към исковата молба
договор за паричен заем и противно на твърденията на ищеца, тази информация е налична в
договора за потребителски кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен
годишният процент на разходите, посочена е общата сума дължима от потребителя,
посочени са и взетите предвид допускания - ..... договорът ще е валиден за посочения в него
срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да
бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое
от задълженията по настоящия договор, както и други разходи, освен посочените в
настоящия договор.“ Годишният процент на разходите по договори включва всички разходи
по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Годишният процент на разходите включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита. В
годишния процент на разходите по процесния договор е включена само лихвата по кредита,
тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателят. Обезпеченията,
предвидени в чл. 4 от договора за паричен заем, не пораждат разноски по кредита, които да
следва да бъдат включени в ГПР. Съгласно легалната дефиниция на понятието „общ разход
по кредита за потребителя“, дадена в § I, т. 1 ДР ЗПК: "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия...“ С
оглед на цитираната разпоредба, евентуални разходи, свързани с представянето на банкова
гаранция, намиране на поръчители или дружество-гарант не могат да бъдат разглеждани
като елемент от общия разход по кредита за потребителя. Отношенията/правоотношенията
между заемополучателя и поръчителите, заемополучателя и банката, издала гаранцията,
заемополучателя и дружеството-гарант са отношения между заемополучателя и трети лица,
6
възникнали преди или след пораждане на правоотношението по договора за кредит. Те не са
част от заемното правоотношение и евентуалните разходи, които могат да възникнат във
връзка с тези отношения не биха представлявали пряк разход, свързан с кредита. С оглед на
цитираната разпоредба, евентуални разходи, свързани с представянето на банкова гаранция,
намиране на поръчители или дружество-гарант не представляват и разход за допълнителна
услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като не са задължително условие за
получаване на кредита. В процесния сЛучай поетото от потребителя облигационно
задължение по негов избор да осигури едно от възможни три вида обезпечения не само че не
е задължително условие за получаване на кредита, но дори не обвързано с последици от
неизпълнение. Възнаграждението по договора за поръчителство не е включено при
изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя.
Договорът за предоставяне на гаранция е отделно облигационно правоотношение, с
различен правен субект, възникнало след сключване на договора за паричен заем. Отделно,
както беше посочено по-горе, сключването на договор за поръчителство е възможност, а не
задължение, и може да се замени от други форми на обезпечение. Възнаграждението на
дружеството-гарант не е част от заемното правоотношение по Договора за заем и не
представлява пряк разход, свързан с кредита. Възнаграждението на дружеството-гарант е
насрещна престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Същото е
дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от „Ф.“ ЕООД, като е уговорено да
възникне задължение по нея. само при неизпълнение от страна на заемателя на
задължението му да представи едно от другите две обезпечения по договора за заем. Поради
което разходът по договора за поръчителство не се включва в общия разход по кредита и не
се включва в годишния процент на разходите на същия кредит. Отговорът е валиден
независимо кой е избрал поръчителя и дали поръчителят е свързан с първоначалния
кредитор. Възнаграждението по договора за поръчителство не представлява и разход за
допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като сключването на договор с
дружеството-гарант не е задължително условие за получаване на кредита. Заемополучателят
е можел да избира измежду три вида обезпечения, които да представи. Довереното ми
дружество е нямало как да прогнозира към момента на сключване на договора за паричен
заем, кое обезпечение ще избере ищецът, поради което и няма как да предвиди какви
разходи за заемателя ще възникнат във връзка с тези обезпечения и какъв би бил техния
размер, а и дори да е имало подобна информация, то тези разходи не са във връзка с
отпускането на кредита, поради което и не следва да бъдат включени в ГПР. Годишният
процент на разходите по договора е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и
неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. ГПР е изчислен по
определения в Приложение 1 (ЗПК) начин. Годишният процент на разходите не е по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от I януари, съответно от I юли, на текущата
година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/, с оглед на
което няма нарушение на чл. 19 от ЗПК. Надвишаването на законовия размер на годишния
7
процент на разходите не води до недействителност на договора. Съгласно чл. 19, ал. 5, само
клаузите, с които се надвишава размера на ГПР, се считат за нищожни. Предвид
задължението на съда, служебно да следи за неравноправни клаузи, моля да имате предвид
следното: Съгласно Закона за защита на потребителите, една договорна клауза може да се
приеме за неравноправна при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ клаузата
да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно
правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и
задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. При отпускане на
кредита дружеството е действало добросъвестно - на ищеца е предоставен Стандартен
европейски формуляр, в който са описани параметрите и условията на кредита (общ размер
на кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на
разходите, изискваните обезпечения и пр.), т.е. преди да сключи договора 4 * за кредит,
ищецът е знаел, както параметрите на кредита, така и условието за предоставяне на
обезпечение. Преди ищецът да е бил обвързан от договор за предоставяне на потребителски
кредит, в съответствие с чл. 5 от Закона за потребителския кредит, кредиторът своевременно
му е предоставил, съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на
предлаганите от дружеството условия на договора, необходимата информация за вземане на
информирано решение. След като ищецът, предварително запознат със съществените
условия на кредита кредита (общ размер на кредита, общата сума, която трябва да се
заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните обезпечения и пр.) е
изразил съгласие за сключване на договор, то съгласно практиката на ВКС, това съгласие и
последващото подписване на договора следва да се приема, като изразяване на становище по
предложените условия, частен случай на индивидуално уговорена клауза. „Индивидуално
уговорена клауза по смисъла па чл. 146 3311 е клауза в потребителски договор, която не е
била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена
предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание,
доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника
„Ф.“, с който оспорва иска. Твърди, че полученото от дружеството възнаграждение е
получено на валидно правно основание. Процесният договор за поръчителство е
действителен, гъй като отговаря на приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен
валидно - между лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по
чл.За ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към
момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на
постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната форма. Процесният договор за
поръчителство не страда от пороците, посочени в исковата молба или твърдените пороци не
водят до нищожност на договора. „Ф.“ ЕООД е вписано като финансова институция в
Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.За ЗКИ, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество - на търговец.
Дружеството сключва гаранционни сделки (поръчителство) - обезпечава изпълнението по
договори за кредит срещу възнаграждение (по занятие). [ гМ.Т./Ю 1 Дружеството отговаря
8
на изискванията на закона по отношение на лицата, които могат да предоставят гаранционни
сделки по занятие. Дружеството, сключва договори за поръчителство в рамките на
дейността, за която е регистрирано. Договорът за поръчителство, сключен между ищеца и
„Ф.“ ЕООД. урежда техните отношения по повод задължението йа „Ф.“ ЕООД да обезпечи
кредита на ищеца. По силата на договора за поръчителство, „Ф." ЕООД се задължава да
отговаря солидарно с кредотополучателя пред кредитната институция за изпълнение на
задълженията му по договор за паричен заем, както и да търпи последиците от
неизпълнението на тези задължения. Уговореното между „Ф.“ ЕООД и ищеца
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство е насрещната престация
срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Дружеството сключва гаранционни
сделки по занятие. Следва да се има предвид, че договора за предоставяне на поръчителство
е сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само при условие,
че ще получим уговореното възнаграждение. Дружеството, изпълнявайки гаранционни
сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни сделки. Не следва да се забравя,
че предоставянето на гаранционни сделки е от основният предмет на дружеството, поради
което не може да си позволим да ги извършваме безвъзмездно. Възнаграждението по
договора за поръчителство, като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване
на изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречи или нарушава
законови разпоредби или добрите нрави. В Закона за задълженията и договорите липсва
изрична регламентация на възмездното поръчителство, което е разбираемо, тъй като законът
е обнародван през 1950 г., но и в теорията и в практиката никога не е съществувало
схващане, че възмездното поръчителство е недопустимо или пък нарушава законова
разпоредба. Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в
противоречие е добрите нрави е неоснователно и неаргументирано. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момен та на сключване на договора. В гази връзка, позовавайки се на про тиворечие с
добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се изразява противоречието в
процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на «пределен
морален приннип. Каквато и да било обосновка в тази насока липсва в исковата молба, което
прави претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за добри
нрави е субективно и относително, то подлежи на изследване и доказване от страната, която
желае да се позове на него, в случая - от ищеца. Такива доказателства не са ангажирани.
Договорът за поръчителство не нарушава нито изрично формулиран правен принцип, нито
правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Договорът за
поръчителство е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и
справедливостта. Принцип на справедливостта и не/еквивалентпост па престациите
Процесуално представляваното от мен дружество, задължавайки се да отговаря солидарно с
цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга, който е много
над уговореното възнаграждение по Договора), не получава нещо в повече, от това което
предоставя, а дори напротив. Разбира се, като при всеки алеаторен договор, престацията по
договора за поръчителство на пръв поглед изглежда нееквивалентна. Но поръчителството се
простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително
и разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите може да бъдат
9
разглеждани като нееквивалептни, но в полза на ищцовата страна, а не в полза на
Поръчителя, чиято отговорност може да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много
полученото възнаграждение. Дължимото ни се възнаграждението по Договор за
предоставяне на поръчителство е определено след извършена преценка на риска. Ако
насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила
договора. Както споменах в началото на отговора, към момента на сключване на договора,
по времето па неговото изпълнение/действие и до приключването му спор между страните
не е съществувал. Съгласно Определение № 381 от 14.04.2016 г. по гр. д. № 1275 / 2016 г. на
ВКС, „Нееквивалентността на престациите не води до нищожност на договора. Когато
страните са договорили неравностойни насрещни 2 преспшции, заинтересованата страна
може в едногодишен срок да иска унищожаване на договора, ако той е сключен поради
крайна нужда. “ Принцип на добросъвестността При сключване на договора, процесуално
представляваното от мен дружество е действало добросъвестно. Клаузите в договора за
поръчителство за формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител -
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да
прецени икономическите последици от сключване на договора. Нещо повече, в договора за
поръчителство е предвидено, че той влиза в сила само, ако заемополучателят не представи
на кредитното дружество обезпечение под формата на поръчителство от физически лица
или банкова гаранция. Във връзка със задължението на съда служебно да следи за
неравноправни клаузи, моля да имате предвид следното: Съгласно чл. 4 от Директива
93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори, клаузите,
определящи основния предмет на договора и възнаграждението/цената, както и
съответствието между възнаграждението/цената и доставената стока или услуга не подлежат
на преценка за неравноправност, ако са изразени по ясен и разбираем начин. Разпоредбата е
транспонирана в чл. 145, ал. 2 от Закона за защита на потребителите, съгласно която
„Преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на
основния му предмет, както и съответствието между йената или възнаграждението, от една
страна, и стоката и услугата, която ше бъде доставена или извършена в замяна, от друга
страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, (чл. 145, ал. 2 ЗЗП) В
множество решения СЕС се е произнесъл, че чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО
установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправни клаузи,
предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите, при условие,
че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Преценка за неравноправност на клаузи от
основния предмет на договора се прави само в случай, че те са неясни и неразбираеми
/решение по дело С-186/16, т.1, изр.2 от диспозитива; решение по дело С-484/08,
Е1_1:С:2010:309, т.32; решение по дело С-26/13, т.68/ (Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по
т. д. № 105 / 2020 г. на ВКС, Ево тър. отделение) В договора за поръчителство ясно и
разбираемо е написано, че ,. Ф." ЕООД се задължава да сключи договор за поръчителство с
,,И. “ АД, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя за неговите задължения
по договор за заем, а потребителят се задължава да заплати на ..Ф. “ ЕООД посоченото в
договора възнаграждение. Всеки потребител — относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени потенциално значимите икономически
последици за него. Икономическите последици са се равнявали на сумата, която
10
потребителят е трябвало да заплати. Следва да се обърне внимание, че ищецът и преди е
ползвал услугите на ответното дружество, има предходни договори за поръчителство при
същите условия, поради косго добре е познавал условията на дружеството. След като
ищецът е ползвал услугите на дружеството при сходни условия преди процесния договор и
отново се е обърнал за осигуряване на поръчителство към дружеството, твърденията, че той
не е могъл да разбере икономически последствия, че не му е разяснено по ясен и разбираем
начин и пр. са несъстоятелни. Тези твърдения навеждат на идеята за недобросъвестност от
страна на ищеца и опит да злоупотреби с предоставени му от закона права и
възможности.
В съдебно заседание ищецът р.пр. не се явява. Вместо него исковете се поддържат от
пълномощника му адв.О..
Ответниците „И.“ АД и „Ф.“ ЕООД не изпращат представители. Оспорват
исковете с писмени становища.
Съдът, след преценка на изложеното от страните в исковата молба и
отговорите, на становищата на страните в съдебно заседание и като обсъди събраните
по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:
На 10.12.2021 г. между „И.“ АД като кредитор и Н. А. С. като кредитополучател
е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който кредиторът е отпуснал на
кредитополучателя кредит в размер на 400,00 лв. Кредитополучателят се задължил да върне
кредита на 5 месечни погасителни вноски в размер на 88,17 лв. всяка, заедно с договорената
лихва от 40 %, при ГПР 48,33 %. Според погасителния план към договора падежът на
първата погаситена вноска е 10.01.2022 г., а падежът на последната погасителна вноска е
10.05.2022 г. Общият размер на всички плащания, според допусканията при формиране на
ГПР е посочен в размер на 440,85 лв.
Съгласно чл. 4 от договора за кредит заемателят се задължил в 3-дневен срок от
сключването на договора да обезпечи кредита чрез две физически лица - поръчители,
отговарящи на определените условия; чрез банкова гаранция с бенефициер - заемодателя или
чрез одобрено от заемодателя дружество - гарант, предоставящо гаранционни сделки.
На основание чл. 4 от договора за кредит на 10.12.2021 г. е сключен договор за
предоставяне на гаранция № *** между „Ф.“ ЕООД и Н. А. С., с който „Ф.“ ЕООД се
задължило да отговаря за задълженията на заемодателя по договора за кредит и да заплаща
на кредитора „И.“ АД дължимите вноски при неизпълнение на задълженията от страна на
заемателя, срещу възнаграждение в размер на 244,15 лв. /чл. 3/, платимо от заемателя
разсрочено на месечни вноски в размер на 448,83 лв. всяка, ведно с вноските по договора за
заем на заемодателя. В чл. 2 от договора изрично е предвидено, че същият влиза в сила при
неизпълнение на задължението от потребителя да предостави обезпечение на кредита чрез
двама поръчители или чрез банкова гаранция.
От назначената и изслушата по делото СИЕ се установява, че Съгласно
представените от „И.” АД справки, Н. А. С. е извършил погасителни вноски в общ размер
11
699,12 лева. От извършените погасителни вноски 432,24 лева са разпределени по Договор за
паричен заем № *** от 10.12.2021 г., с които е погасено задължение, както следва: - 400.00
лева – главница - 32.24 лева – договорна лихва. Съгласно представените справки,
разпредЕ.та сума за възнаграждения за гаранта по Договор за предоставяне на гаранция №
*** е в общ размер 266.88 лева.
Съдът извърши служебно справка в Търговския регистър по партидите на
заемодателя и дружеството - гарант, от която се установи, че „И.“ АД и „Ф.“ ЕООД са
свързани дружества, тъй като едноличен собственик на капитала на „Ф.“ ЕООД е „И.“ АД.
При така установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни
изводи:
Предявените искове от ищеца са процесуално допустими, а разгледани по
съкщество са основателни.
Относно иска, предявен срещу ответника „И.“ АД:
Безспорно се установи, че в случая между ищеца и първия ответник „И.“ АД
ЕАД е бил сключен договор за кредит, по който ищецът е кредитополучател, а ответникът е
кредитор. По отношение на този договор са приложими изискванията на ЗПК. Отделно от
това сключеният договор за потребителски кредит представлява потребителски договор, по
който кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП, поради което за него са приложими и изискванията на ЗЗП.
Съгласно установената съдебна практика съдът следи служебно за
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало
следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.
20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Чл. 12 от ЗПК е неприложим за процесния договор, тъй
като кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
Ищецът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил през
2022 г. договора за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност.
Съдът извърши служебна проверка на цитираните текстове от ЗПК във връзка с
изложените твърдения от ищеца за нищожност на договора за кредит.
Според разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
12
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт -
не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал.
2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит,
които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен
реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение №
1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР - не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ
разход по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход
по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на Кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Съдът счита, че посоченият в договора за кредит ГПР от 47,36 % не е
действителният такъв и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият
ГПР е заблуждаващ и не отчита реално оскъпяването на договора за заем с дължимото
възнаграждение за допълнително сключения договор за предоставяне на гаранция.
Предвиденият в чл. 4 от договора 3-дневен срок за обезпечаване на кредита с
поръчители и банкова гаранция е трудно изпълним, поради което и към момента на
сключването на договора за кредит съществува сигурност за сключването на договор за
предоставяне на гаранция с одобрено от кредитора юридическо лице - гарант. Именно
поради тази причина в деня на сключването на договора за кредит е бил сключен и
договорът за предоставяне на гаранция, като ищецът е нямал друг избор под страх за
неодобрение на кредита при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
13
По начина, по който е формулирана клаузата на чл. 4 от договора за кредит не
става ясно каква точно е функцията на поръчителя и дали се касае за двустранно или
тристранно споразумение. Самият договор за кредит е сключен между кредитора „И.“ АД и
кредитополучателя Н. С., а тази клауза обвързва и третото за кредитното правоотношение
лице - „Ф.“ ЕООД, като договорът за кредит е двустранен и е сключен от страните по него,
но не и от гаранта. Отделното сключване на договора за предоставяне на гаранция на датата
на сключване на договора за кредит, въпреки предвидения 3-дневен срок за предоставяне на
обезпечение на кредита с поръчители - физически лица или банкова гаранция, също сочат на
невъзможност поради недостатъчното време и липсата на информация за конкретните
условия по този договор за гаранция, ищецът да може спокойно и разумно да прецени дали
договорът за кредит, съдържащ и тази клауза, е изгоден за него и дали изобщо би искал да го
сключи при тези условия. Именно поради липсата на конкретни данни в договора за кредит
за условията на обезпечението чрез предоставяне на гаранция са направили невъзможно
ищецът да се запознае с всички условия по кредита и да вземе мотивирано решение за
сключването му. По този начин клаузата на чл. 4 е неточна, неясна и двусмислена, тъй като
не предвижда конкретни права и задължения за потребителя; не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора досежно
поръчителството, а освен това и не е индивидуално уговорена, в какъвто смисъл ответникът
не ангажира доказателства. Освен това съдът счита, че конкретният избор на гарант е
фиктивен, тъй като гарантът „Ф.“ ЕООД изначално е предложен на потребителя от
кредитополучателя и то именно защото е свързано с кредитора лице. При това положение
клаузата на чл. 4 от договора за кредит е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП
и като такава е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Поради нищожност на основанието за сключването на договора за предоставяне
на гаранция е нищожен и самият договор за предоставяне на гаранция.
Клаузата за предвиденото по договора за предоставяне на гаранция
възнаграждение е сключена при изначална липса на еквивалентност на насрещните
престации и поставя в неблагоприятно положение икономически по-слабата страна по
договора - потребителя. Срещу заплащането на възнаграждение за тази допълнителна
услуга, реално потребителят не получава еквивалентна насрещна престация. Обратното,
кредитодателят получава обезпечение чрез гаранция от предложено от него свързано лице,
което е избрано от него и от потребителя поради липса на друга възможност за последния,
срещу което потребителят в негова вреда се задължил да заплати възнаграждение в размер
многократно надвишаващ допустимия размер и то почти равен на половината от отпуснатия
кредит. Впрочем размерът на възнаграждението за дружеството - гарант от 244,15 лв.
представлява 61,4 % от сумата на отпуснатия кредит от 400 лв., което не съответства на
тежестта на поетото от гаранта задължение.
Съдът счита, че посоченият в договора за кредит ГПР от 47,07 % не е
действителният такъв разход и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Посоченият ГПР е заблуждаващ и не отчита реално оскъпяването на договора за заем с
14
дължимото възнаграждение за допълнително сключения договор за предоставяне на
поръчителство.
Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит
се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт -
не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал.
2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит,
които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен
реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение №
1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР - не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ
разход по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход
по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на Кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Както се посочи, в договора за кредит, не е включено възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция. В случая то е в размер на 244,15 лева, при
предоставен кредит в размер на 400 лв.. Това възнаграждение представлява косвен бъдещ
разход по кредита, поради което следва да бъде изрично посочено и включено в ГПР, което в
случая не е сторено. Реалното включване на този разход в ГПР автоматично увеличава
неговия размер, надхвърлящ значително предвидения законов горен праг от 5 кратния
размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с допълнителни 10 пункта, което е в
15
противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Определяйки отделно стойността на поръчителството и то
в отделен договор, от страна на кредитора се цели заобикаляне на посочените законови
разпоредби.
Освен това клаузата, определяща ГПР, е заблуждаваща по смисъла на чл. 68е, ал.
1 и 2 ЗЗП и представлява нелоялна търговска практика по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП, тъй като
противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност,
противоречи на забраната на чл. 68в ЗЗП, поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал.
1, предл. първо и второ ЗЗД.
Съдът счита, че нищожността на клаузите, определящи ГПР и въвеждащи
задължение за ищеца да предостави обезпечение на кредита водят до нищожност на целия
договор на основание чл. 22 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК Когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. При това положение сумата от 32,24 лв., платена
от ищеца като договорна лихва е платена без основание поради нищожността на договора за
кредит и следва да бъде върната от ответника. Искът срещу този ответник е основателен и
следва да бъде уважен и да бъде осъден ответникът „И.“ АД да заплати на ищеца
недължимо платената по нищожния договор за кредит сума от 32,24 лв.
Относно иска, предявен срещу ответника „Ф.“ ЕООД:
Въпреки обстоятелството, че всеки един от процесните два договора - този за
кредит и този за предоставяне на гаранция формално представляват самостоятелни
договори, те следва да се разглеждат като един комплексен договор. Връзката между двата
договора е опредЕ. от клаузата за приоритетно разглеждане на искането за предоставяне на
кредит при сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с определено от
кредитора юридическо лице - гарант, както и сключването на договора за предоставяне на
гаранция е в същия ден, в който е сключен и договорът за кредит. Доколкото двата процесни
договора се намират във взаимовръзка помежду си и като комплекс от правоотношения
между страните, последиците от прогласяването на недействителността на договора за
потребителски кредит рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на
гаранция.
Кредитополучателят е икономически по-слабият субект на правоотношението, за
когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които „Ф.“
ЕООД да му предостави гаранция на изпълнението на договора за кредит. Гарантът по
договора за предоставяне на гаранция, който е и икономически по- силният субект,
разполага и със защитата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, която му дава възможност да иска от
длъжника главницата, лихвите и разноските, които е платил, както и законна лихва върху
платените суми от датата на плащането, което е и договорено в чл. 2, ал. 1 и чл. 4, ал. 2. Така
поетият от гаранта риск при предоставянето на гаранцията е напълно покрит от
предвидената законова защита на гаранта, а размерът на уговореното възнаграждение за
16
предоставянето на гаранцията е абсолютно необоснован и несъответен на този риск.
Следва също да се отбележи, че възнаграждението по договора за предоставяне
на гаранция представлява вземане на кредитора по договора за кредит, тъй като е
договорено да бъде плащано на него ведно с вноските по кредита. Това възнаграждение е
договорено да се заплаща от ищеца „Ф.“ ЕООД заедно с вноските за главница и лихва, което
вземане по икономическата си и правна същност, макар и наречено възнаграждение за
гаранта, представлява допълнителна печалба за кредитора в размер на сума, която е повече
от половината от главницата по кредита. Когато търговецът създава предпоставки за
получаване на допълнителна парична облага във връзка с предоставения кредит и когато
това се прави с цел да се избегнат законови ограничения - ЗПК, да се реализира по - голяма
печалба от страна на кредитодателя, чрез договаряне на по-високо възнаграждение,
независимо от начина на нейното наименуване, тази облага представлява печалба за него и
като такава следва да бъде калкулирана като елемент на договорната лихва.
По изложените съображения съдът приема, че договорът за предоставяне на
гаранция от 10.12.2021г., сключен между „Ф.“ ЕООД и ищеца е нищожен на две основания,
предвидени в чл. 26, ал. 1 от ЗЗД - поради заобикаляне на закона и поради противоречие с
добрите нрави, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Именно поради нищожността на
договора за предоставяне на гаранция, платеното по договора възнаграждение се явява
платено без основание и подлежи на връщане. Искът и срещу този ответник е основателен,
поради което следва ответникът да плати на ищеца сумата от 266,88 лв. недължимо платена
по нищожния договор за гаранция.
Относно разноските:
С оглед изхода от спора ответника „И.“ АД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ще
следва да бъде осъден к да заплати на ищеца направените от него разноски по предявения
срещу този ответник иск в размер на 50 лв. за ДТ и 100,00лв. разноски за вещо лице.
Ответника „Ф.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ще следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените от него разноски по предявения срещу този ответник иск в размер на
50,00 лв. за ДТ и 100,00лв. разноски за вещо лице.
Адв. О. - пълномощник на ищеца е заявила искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. по двата иска, предявени от ищеца срещу двамата
ответника. Съдът счита същото за основателно, тъй като осъществената правна защита и
съдействие от страна на адв. О. е безплатна за ищеца като материално затруднено лице,
съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 08.03.2024 г. на л. 6. Право
на преценка на адвоката е да установи условията за безплатната правна помощ при
сключването на договора с клиента, която преценка не подлежи на съдебен контрол,
съгласно установената съдебна практика. С оглед изхода от спора ще следва да бъдат
осъдени ответниците да заплатят на адв. О. по 200 лв. за адвокатско възнаграждение. При
определянето на размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът отчита
обстоятелството, че делото не се отличава с голяма фактическа и правна сложност,
17
разгледано е в две съдебни заседания, без да се налага събиране на доказателства чрез
експертизи, както и водените още две дела от ищеца срещу двамата ответници за други
договори за кредит и за гаранция, поради което и изложените от адв. О. съображения в
исковата молба и писменото становището са еднотипни за трите дела. Съдът в този смисъл
се съобразява с разрешенията в § 2 и 3 от Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-
438/22, и счита, че адекватният размер на дължимото адвокатско възнаграждение с оглед
положения труд, сложността на делото и защитавания материален интерес. Освен това съдът
отчита обстоятелството и че наложилата се по този вид дела съдебна практика е
еднопосочна и адв. О. е запозната с нея като процесуален представител на различни ищци
по серии от дела за нищожност на договори за кредит и на договори за предоставяне на
гаранция, респ. за неоснователно обогатяване по такива договори.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „И.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***,
представлявано от Г . Т.Т. и А. В.М. да заплати на Н. А. С., ЕГН **********, от гр. С., ул.
„*** сумата от 32,24 лева, представляваща платена без основание възнаградителна лихва по
нищожен договор за паричен заем № ***/10.12.2021г.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***,
представлявано от П. Б. Д., на основание чл. 55, ал. 1, предл.първо ЗЗД да заплати на Н. А.
С., ЕГН **********, от гр. С., ул. „*** сумата от 266,88 лева, представляваща платено без
основание възнаграждение по нищожен договор за предоставяне на гаранция №
***3/10.12.2021г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „И.“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. С., ***, представлявано от Г. Т.Т. да заплати на Н. А. С., ЕГН
**********, от гр. С., ул. „*** платената държавна такса в размер на 50 лева и 100,00лв.
разноски за вещо лице.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. С., ***, представлявано от П. Б. Д. и А. В.М. да заплати на Н. А. С.,
ЕГН **********, от гр. С., ул. „*** платената държавна такса в размер на 50 лева и
100,00лв. разноски за вещо лице.
ОСЪЖДА „И.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***,
представлявано от Г. Т.Т. и А. В.М. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. да заплати на
адвокат М. М. О., ЕГН **********, гр. Р., *** адвокатско възнаграждение в размер на 200,00
лв.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***,
представлявано от П. Б. Д. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. да заплати на адвокат М. М.
О., ЕГН **********, гр. Р., *** адвокатско възнаграждение в размер на 200,00 лв.
18
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред С.ски окръжен съд в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
19