№ 80
гр. Пловдив, 05.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и седми септември, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Васил Ст. Гатов
Членове:Милена Б. Рангелова
Деница Ц. Стойнова
при участието на секретаря Мариана Н. Апостолова
в присъствието на прокурора Стефани Костадинова Черешарова (АП-
Пловдив)
като разгледа докладваното от Деница Ц. Стойнова Наказателно дело за
възобновяване № 20215000600330 по описа за 2021 година
взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. ХХХІІІ от НПК – чл. 420, ал. 2, вр. чл. 419 ал.1,
изр.1 - ро вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК.
Образувано е въз основа на искане, депозирано от адв. В., упълномощен изрично
от осъденото лице А. М. И., за възобновяване на НОХД №724/2020г. по описа на РС –
Пазарджик. В искането са изложени оплаквания в подкрепа на касационните основания
по чл.348 ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. Сочи се, че неправилна е приетата за установена
от районния съд фактическа обстановка, която е формирана след необективен, непълен
и неправилен анализ на доказателствената съвкупност, както и че в резултат на
посочените нарушения на процесуалните правила е направен незаконосъобразен извод
за виновност на осъденото лице. В искането се критикува и процесът по
индивидуализация на наказанието, чиято справедливост се оспорва. Прави се искане да
се възобнови НОХД №724/2020г. по описа на РС – Пазарджик, постановената по него
присъда да се отмени, осъденото лице да се признае за невиновно и да се оправдае
изцяло по предявеното му обвинение, или, делото да се върне на същия районен съд за
1
ново разглеждане от друг състав, или, да се приложи разпоредбата на чл.55 ал.1 т.2
б.“б“ от НК и на И. се наложи наказание „ Пробация“.
В съдебно заседание, осъденото лице и неговият пълномощник не се явяват и не
вземат становище по същество на делото.
Представителят на АП - Пловдив счита искането за възобновяване за
неоснователно и пледира да бъде оставено без уважение.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, като провери данните по делото,
съобрази становищата и доводите на страните и в пределите на правомощията си,
намери за установено следното:
Искането на възобновяване е допустимо – изпратено е до компетентен съд по
смисъла на чл.424, ал.1 от НПК, изхожда от легитимирано лице по смисъла на чл. 420,
ал.2 от НПК, касае акт от кръга, визирани в чл.419, ал.1 от НПК. Същото е депозирано
в 6 – месечния срок по чл.421, ал.3 от НПК, спазена е процедурата по
администрирането му. Разгледано по съществото си, в контекста на очертаната в него
аргументация, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО.
С присъда № 260000/ 11.01.20121г., постановена по НОХД № 724/2029г. по
описа на Районен съд - Пазарджик, А. М. И. е признат за виновен в извършване на
престъпление по чл.144, ал.3 във вр. с ал.1 от НК, за което на основание чл.54 от НК му
е наложено наказание шест месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е
отложено с изпитателен срок от три години, с възлагане на възпитателната работа с
условно осъдения на Наблюдателната комисия при Община *. И. е осъден да заплати
обезщетение от 2 000 лв. на пострадалия С. И. за причинените на последният
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 02.02.2020г. до
окончателното й изплащане, като за разликата до претендирания размер от 15 000 лв.
гражданският иск е отхвърлен. В присъдата е налице разпореждане с веществените
доказателства и разноските по делото.
По подадена от И. жалба против присъдата е било образувано ВНОХД №
168/2021г. по описа на ОС – Пазарджик, но в съдебно заседание жалбата е била
оттеглена от осъденото лице А.И. и въззивното производството е било прекратено.
Преди излагане на съображения по съществото на оплакванията следва да се
припомни, че настоящето производство е с извънреден характер. Апелативният съд е
ограничен в произнасянето си. Рамките на анализа са очертани от наведените в
искането за възобновяване касационни основания и то в контекста на изложените
доводи в тяхна подкрепа, като необосноваността на съдебните актове не попада в
2
лимитативно очертания в чл. 348, ал. 1 от НПК кръг от касационни основания.
Прочитът на искането за възобновяване показва, че в подкрепа на твърденията за
процесуална порочност на присъдата се излагат основно доводи, с които се оспорва
обосноваността на съдебният акт във връзка с приетата от районния съд фактическа
обстановка. Достоверността на доказателствените материали обаче не подлежи на
преобсъждане в това производство, с оглед препращащите норми на чл. 426 и нормите
на чл. 348 НПК, а в правомощията на Апелативния съд е да проследи само правилното
приложение на процесуалния и материалния закон, без да може да установява нови
фактически положения. Поради това, ако пълен, всестранен и обстоен контрол върху
присъдата осъденият И. е търсел, то към ОС – Пазарджик своите претенции е следвало
да отправи, но той е оттеглил въззивната си жалба.
По същество, прегледът на доказателствената дейност на РС не сочи на пороци
при събиране, проверка, оценка и анализ на доказателствата и средствата за тяхното
установяване.
Вярно е, че в гласните доказателства се съдържат противоречиви факти,
изнесени от пострадалият и негови близки – от една страна, и от осъдения – от друга,
относно развитието на инкриминирания инцидент. Но, точно поради това и в
изпълнение на изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, първата съдебна
инстанция е подходила задълбочено и отговорно към доказателствения анализ на
показанията на свидетелите и на обясненията на подсъдимия и е изложила подробни
съображения относно това на кои дава/не дава вяра, и кои са причините за това.
Неоснователно е оплакването в искането за едностранчив и процесуално порочен
подход на съда, мотивирано с това, че кредит на доверие е отдаден на показанията на
пострадалия и неговите близки, а не на обясненията на И.. Това, че С. И. е пострадал
от деянието и се е възползвал от правото да се конституира като страна в процеса и
това, че другите уличаващите И. свидетели /А., С. и И. И./ са близки на И. не
презюмира недостоверността на показанията им. Посочените лица са свидетели и в
последното им качество носят наказателна отговорност за лъжесвидетелстване и под
страх от реализиране на такава са дали еднопосочни, подредени, логични и
кореспондиращи си показания, които съдът не е имал основание да не ползва като
обективни. В същото време не са били игнорирани и обясненията на подсъдимия,
заинтересоваността на когото от изхода на делото също се предполага. И за това, и
обясненията са анализирани поотделно и съпоставени с останалия доказателствен
материал и е демонстрирана ясно волята на съда да не ги кредитира, която е
мотивирана с тяхната недостоверност, вътрешна противоречивост и липса на
кореспонденция с останалите доказателствени източници. Атакувайки решението на
съда да кредитира показанията на уличаващите И. свидетели, поради тяхната близост с
пострадалия, от осъденият се пропуска да се отбележи, че св. Х. е негов кум и ако
3
изложените срещу А., С. и И. И. съображения се споделят, то те ще са важими в същата
степен и за Х.. Всъщност, казаното от Х. и Д. не е отречено от съда като недостоверно
поради близостта им с осъдения, а поради това, че показанията на тези свидетели са
изпъстрени с твърдения за пълна непричастност към събитията – нито чули, нито
видели, нито разбрали какъв е поводът за възникването на конфликта между осъдения
и пострадалия, още по-малко възприели и запомнили какви са били разменените
между тях реплики, като свидетелите ясно са заявили, че не желаят да заемат страна
във възникналия конфликт. Последното без друго говори, че недотам обективни и
пълноценни са техните показания.
С действителното им съдържание и значение са оценени от районния съд и
останалите събрани по делото доказателства, в частност – другите гласни
доказателства, писмените сигнали във връзка с инцидента, подадени от пострадалия в
полицията, протоколите за оглед на ВД – видеозаписи от камери, като не се открива
тяхното превратно, едностранчиво и некоректно анализиране.
И, след като пороци в процесуалната дейност на РС не са откриват, очевидно не
може да се удовлетвори искането за връщане на делото на първата инстанция за
отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. Не може да се
удовлетвори и искането за оправдаване на А.И.. Защото, Апелативният съд няма
правомощия да внася промяна в приетите, нито да приема за установени нови факти.
Поради това, искането за оправдаване може да се удовлетвори само, ако приетите за
установени от предходния съдебен състав факти позволяват да се направи извод за
невинността на И., но случаят не е такъв.
Изведените от РС релеванти факти, без в процеса по тяхното събиране, оценка и
анализ да са допуснати съществени процесуални пороци, са били правилно съотнесени
към състава на чл. 144, ал.3 от НК. В тази връзка отправените от И. изрази към И.: „…
*“ , „ *“, „ *“, съпроводени с други обидни, цинични и заканителни думи / „*“, „ *“ и
др./ и с агресивно поведение, законосъобразно са подведени под посочената правна
норма. Съгласно трайната съдебна практика /ТР № 53/89 г. на ОСНК на ВС/, за
съставомерността на престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК не е необходимо лицето
действително да се е уплашило /макар, че в настоящият казус са налице доказателства
за противното/, а само да съществува основание, че заканата би могла да се осъществи.
По делото е налице достатъчен по обем доказателствен материал относно
психическото състояние на свидетеля И., който предвид продължаващото във времето
поведение на осъденото лице, а предвид и предходните им обтегнати
взаимоотношения е имал основание да изпита страх от изпълнение на заканите.
Практиката е непротиворечива, че при преценка на годността на заканата да възбуди
основателен страх от осъществяването й, следва да се отчитат влошените
взаимоотношения между дееца и пострадалия и предшестващи, съпътстващи деянието
4
агресивни действия и събития, които резонно всяват основателен страх, че тези
действия могат да ескалират до степен на осъществяване на заканата, а от показанията
на И., С. и И. И. става ясно, че инкриминираният „сблъсък“ не е първи между
пострадалия и осъдения. А и последният, по време на осъществяване на деянието, е
заявил, че някои от предишните „неблагополучия“ на И. / срязани гуми на колата му/
са резултат от негови действия. Неоснователно твърдението за нарушение на
материалният закон се мотивира с изображения от камерите, на които се вижда, че И.
не реагира остро на отправените му закани. Спокойствието на пострадалия, видимо на
тези кадри не означава, че заканителните думи не са повлияли на психичното му
състояние и не са възбудили страх у него / което е без правно значение/, като доказано
е, че са били годни да възбудят такъв страх и поради това извършеното от И. е
съставомерно по чл.1144, ал.3 от НК.
Поради изложеното, настоящият състав не констатира допуснати процесуални
нарушения от категорията на съществените, нито нарушение на материалния закон и в
тази връзка, не са налице основания за възобновяване на делото с отмяна на влязлата в
сила присъда и връщане на делото за ново разглеждане, респективно – за
оправдаването на осъдения.
Този състав не намира да са били допуснати съществени пороци в процеса по
индивидуализация на наказанието, а наложеното наказание е справедливо, поради
което не е налице и третото касационно основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК.
Наказанието, по вид и размер, е определено в законовите му рамки, след отчитане на
всички относими обстоятелства, като не е открива подценяване/ надценяване на
смекчаващите/отегчаващите отговорността на А.И. обстоятелства. Характеризираният
негативно, поради предходните си противоправни прояви – отново квалифицирани
като такива срещу личността – по чл.144 ал.3 и чл.130 ал.1 от НК, упоритостта в
поведението, видна и от кадрите от видоезаписите, според които на два пъти И. се
насочва към И., отправяйки не една, не две, а множество закани и обиди, говори, че не
пренебрежимо малка е обществената опасност и на извършеното, и на извършителя. И
тези особености с негативен знак не могат да се неутрализират от формално чистото
съдебно минало на осъдения, което не е пренебрегнато при индивидуализация на
наказанието, наред с трудовата му ангажираност. И правилно е преценено, че
последните не могат да обуславят приложението на чл.55 от НК, като коректно са били
отчетени от РС и наказанието е определено в размер, близък до възможният законов
минимум. И това наказание, в размер на 6 месеца лишаване от свобода не е явно
несправедливо. Следва да се припомнят указанията, дадени още в ППВС №6/61г. и
ППВС №7/74г. на ВС, които не са загубили своето значение, че изменение на
присъдата в санкционната част се оправдава, когато от събраните по делото
доказателства е установено по безспорен начин, че съществува явно, очевидно
5
несъответствие между обществената опасност на деянието и дееца и определеното
наказание и че се налага увеличението или намаляването му, макар то да не излиза
извън рамките на закона. Настоящият състав намира, че казуса не се вмества в тези
хипотези.
Воден от горното, ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД:
РЕШИ:
ОСТАВЯ без уважение искането на осъдения А. М. И. за възобновяване на
НОХД №724/2020г. по описа на РС – Пазарджик.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6