Р Е Ш
Е Н И Е
град
София, 30.03.2022 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и
с участието на прокурор ….……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№8760 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273
от ГПК.
С решение №11658 от 14.01.2020г.,
постановено по гр.дело №56062/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 49-ти състав, е отхвърлен
предявения от М.Г.М. срещу П.Г.С. иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.535 от ТЗ за признаване за установено в отношенията между
страните, че П.Г.С. дължи на М.Г.М. сумата от 10200 лв. по запис на заповед от
30.01.2005г.. С решението е осъден М.Г.М. да заплати на П.Г.С. на основание
чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 800 лв., сторени разноски за адвокатско
възнаграждение.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца - М.Г.М., с която се
обжалва изцяло решение №11658 от 14.01.2020г., постановено по гр.дело №56062/2018г.
по описа на СРС, І Г.О., 49-ти състав, като са инвокирани доводи за нищожност и
алтернативно за неправилност и незаконосъобразност. Твърди се, че обжалваното
решение е постановено от незаконен състав доколкото изборът на съдия-докладчик
е извършен ръчно, без да е спазен случайния принцип за разпределение на
новообразувани дела чрез въведена компютърна програма. Излага се, че
извършеното разпределение на делото по посочения начин от длъжностно лице, без
да са посочени неговите правомощия, е довело до нарушаване на императивни норми
на Конституцията на Р България, Закона за съдебната власт и Хартата за
основните права на ЕС. Твърди се още, че при разглеждане на делото
първоинстанционният съд е допуснал съществени процесуални нарушения като е
приел за валидни извършени процесуални действия от пълномощника на ответницата,
която е действала без представителна власт като в заповедното производство е
подала от името на ответницата възражение по реда на чл.414 от ГПК, без да е
било налице надлежно упълномощаване за това. Поддържа се още, че
първоинстанционният съд е допуснал и друго съществено процесуално нарушение,
изразяващо се в това, че без да са налице основания в закона е отложил
разглеждането на делото за друга дата, като по този начин е нарушил основни
принципи, залегнали в гражданския процес – безпристрастност на съда,
равнопоставеност на страните и бързина на процеса. Твърди се още, че
незаконосъобразно първостепенният съд е присъдил в полза на ответницата
разноски, без да са представени доказателства, че реално са направени такива,
без представен списък по чл.80 от ГПК и без да е била предоставена възможност
за релевиране на възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК. По изложените
аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да прогласи нищожността
на обжалваното решение или алтернативно да го отмени като неправилно и
незаконосъобразно и да постанови друго, с което да уважи предявения установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ. Претендира присъждане
на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна - П.Г.С. не депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез адв.А. изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага доводи за законосъобразност на обжалвания съдебен акт като постановен при правилна преценка на събраните по делото доказателства и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Предявен е от М.Г.М. срещу П.Г.С. установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ за признаване за
установено по отношение на страните, че П.Г.С. дължи на М.Г.М. сумата от 10200 лв.
по запис на заповед от 30.01.2005г..
Софийският градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е
изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които
да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните и се
установява от доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от
приложеното ч.гр.д. №55739/2010г. по описа на СРС, І Г.О., 49 състав, въззивника-ищец- М.Г.М. е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК на 16.11.2010г.
и е постановена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК срещу П.Г.С. за
заплащане на сумата, посочена в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е
подадено от длъжника - П.Г.С., чрез пълномощник с приложено пълномощно, възражение,
поради което дължимата от нея сума, посочена в заповедта на изпълнение, е
предмет на предявения в настоящото производство установителен иск.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от М.Г.М. срещу П.Г.С. установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ за признаване за
установено по отношение на страните, че П.Г.С. дължи на М.Г.М. сумата от 10200 лв.
по запис на заповед от 30.01.2005г.. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да
постанови обжалваното съдебно решение, с което е отхвърлен предявения установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ, първоинстанционният съд е приел, че досежно
претендираното вземане е приложима кратката тригодишна давност, като началната
дата, от която започва да тече давностният срок е датата на предявяване на
процесния запис на заповед - 05.01.2006г. и съответно към датата на подаване на
заявлението за издаване за заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК – 16.11.2010г.
са изминали повече от три години, т.е. вземането е погасено по давност,
съответно погасено е правото на кредитора да иска принудително изпълнение на процесната
сума. Въззивният състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд, на основание на които предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ е отхвърлен, поради което препраща към
тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/.
Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Неоснователен е доводът на въззивника, че
обжалваното решение е постановено от незаконен състав на съда и като такова е нищожно.
Изложените във въззивната жалба твърдения, че съдията-докладчик разгледал
правния спор е определен, без да е спазен принципа за случайно разпределение на
делата, не може да обоснове извод за незаконен състав на съда, постановил
обжалвания акт. Под незаконен състав следва да се разбира актът да е постановен
от лице, което няма качество "съдия" към
момента на постановяване на решението, т.е
без съдийска правоспособност, или от лице, което
правораздава в друг съд. В конкретния случай обжалваният съдебен акт е
постановен от законен състав /определеният съдия-докладчик е съдия в
СРС, постановен е еднолично, каквото е и изискването на закона/, в пределите на
правораздавателната компетентност на съдията-докладчик /спорът е
гражданскоправен/, в писмена форма, същият е подписан и волеизявлението на съда
се явява логично, разбираемо и последователно. Актът на съда е ясен, волята му
е точно изразена и не буди съмнение. Не е налице нито една от хипотезите,
водещи до нищожност на съдебен акт. На
следващо място поддържаните във въззивната жалба доводи за нарушения на
материалния закон, включително на норми от правото на Европейския съюз, нямат
за последица нищожност на съдебния акт поради липса на валидно формирана
правораздавателна воля. Противно на поддържаното във въззивната жалба обжалваното
първоинстанционно решение отговаря на всички изисквания за валидност на
съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен
състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма,
подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе
нейното съдържание.
Относно доводите във въззивната жалба за
допуснато процесуално нарушение от СРС във връзка с отлагане на делото за друга
дата са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната
инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради
което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат
само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но в случая
направените във въззивната жалба доказателствени искания са неотносими към
предмета на спора и като такива са оставени без уважение от въззивния съд. Липсват
по делото данни първостепенният съд да е нарушил основни принципи, залегнали в
гражданския процес – безпристрастност на съда, равнопоставеност на страните и
бързина на процеса. С оглед на което довода на ищеца за допуснато процесуално
нарушение от СРС, изложен в депозираната
от него въззивна жалба се явява неоснователен.
Досежно релевираното оплакване във
въззивната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в
това, че първоинстанционният съд е приел за валидни извършени процесуални
действия от пълномощника на ответницата, която е действала без представителна
власт като в заповедното производство е подала от името на ответницата
възражение по реда на чл.414 от ГПК, без да е било налице надлежно
упълномощаване за това, настоящият състав намира за неоснователно. В
производството пред СРС ответницата е депозирала молба на 20.06.2019г., с която
е потвърдила всички извършени от пълномощника й процесуални действия с оглед
защита на законните й прави и интереси, поради което липсва основание в закона
да се приеме, че пълномощника на ответницата е действал без представителна
власт като е подала в заповедното производство от името на ответницата
възражение по реда на чл.414 от ГПК.
Във въззивната жалба няма наведени твърдения досежно
материалната незаконосъобразност на оспореното решение. Жалбоподателят се е
задоволил единствено да посочи общо, че решението на СРС е неправилно и
незаконосъобразно, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания. Предвид
липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ищец във връзка с
незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка следва да се
ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При
тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни
материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
Относно доводите във въззивната жалба досежно
незаконосъобразно присъждане в полза на ответницата на разноски, без да са
представени доказателства, че реално са направени такива, без представен списък
по чл.80 от ГПК и без да е била предоставена възможност за релевиране на
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът намира за неоснователни. В
случая тези доводи са относими и е следвало да бъдат наведени в производство по
реда на чл.248 от ГПК, каквото по делото няма данни да е било инициирано от
ищеца. Само постановеният съдебен акт в производство по чл.248 от ГПК подлежи
на инстанционен контрол от настоящата инстанция. Доколкото в случая няма
проведено такова производство, респективно подадена частна жалба срещу такъв
акт, настоящият състав с оглед изхода на спора следва да потвърди
първоинстанционното решение и в частта за разноските.
По разноските:
С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна, но доколкото по делото няма данни
за реално сторени такива, съдът не следва да се произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №11658 от 14.01.2020г., постановено по гр.дело
№56062/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 49-ти състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните,
че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./