Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София,
26.06.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II
"Д" въззивен състав, в
публично съдебно заседание, проведено на осми октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
СИЛВИЯ
ТАЧЕВА
при секретаря Ил. К., като разгледа докладваното от
мл. съдия Тачева в. гр. дело № 4827 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение
№ 1095/06.01.2020 г., постановено по гр. д. № 27131 по описа за 2016 г. на Софийски районен съд, 43 състав е признато за
установено по отношение на В.П.П., ЕГН: ********** и К. Р. П., ЕГН: ***********, че К.И.К., ЕГН: ********** и В.И.Г., ЕГН: **********, са
собственици при равни права – ½ ид.ч. от
недвижим имот, придобит по наследство, а именно: апартамент,
находящ се в гр. София, ул. *****, 1 етаж откъм улица „Страджа“, с изглед на запад, състоящ се от две стаи, кухня, коридор и
клозет, с площ от 66,76 кв.м., при съседи: Х.Т., Т.Б.,
Е.К.и ул. „Странджа“ , заедно с мазе с площ от 16 кв.м., при съседи: двор,
улица, К.К.и коридор, заедно с14.05% ид.ч. от общите части на сградата, съставляваща УПИ XX-1 в кв.156 по плана на гр. София, м.
„Зона Б-3“, ул. „*****, с площ 279 кв.м., при съседи: ул. „Пиротска“, ул.
„Странджа“, УПИ XIX детски
комплекс и УПИ XXI
– 23, който е идентичен с УПИ XX-21
от кв. 156 по плана на гр. София, местност „Центъра“, при съседи от две страни
улица, Е.К.и училище, като на основание чл. 108 ЗС
ответниците са осъдени да предадат на ищците държането на описания недвижим
имот.
С решението, на основания чл. 59, ал. 1 ЗЗД, ответниците В.П.П., ЕГН: **********
и К. Р. П. са осъдени да заплатят разделно на К.И.К., ЕГН: ********** и В.И.Г.,
ЕГН: ********** сумата от 575,00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от
ползване на собствения на ищците недвижим имот, а именно: апартамент, находящ
се в гр. София, ул. *****, 1 етаж откъм улица „Страджа“,
с изглед на запад, състоящ се от две стаи, кухня, коридор и клозет, с площ от
66,76 кв.м., при съседи: Х.Т., Т.Б., Е.К.и ул.
„Странджа“ , заедно с мазе с площ от 16 кв.м., при съседи: двор, улица, К.К.и коридор, заедно с14.05% ид.ч.
от общите части на сградата, съставляваща УПИ XX-1 в кв.156 по плана на гр. София, м.
„Зона Б-3“, ул. „*****, с площ 279 кв.м., при съседи: ул. „Пиротска“, ул.
„Странджа“, УПИ XIX детски
комплекс и УПИ XXI
– 23, който е идентичен с УПИ XX-21
от кв. 156 по плана на гр. София, местност „Центъра“, при съседи от две страни
улица, Е.К.и училище, за периода от 26.01.2016г. до 20.05.2016г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.П.П. и К.Р.П. са осъдени да заплатят на К.И.К.
и В.И.Г. сумата от 2 028,41 лв. от всеки от ответниците на всяка от ищците,
представляваща направените разноски в производство.
Подадена е въззивна
жалба от ответника В.П., чрез особен представител адв. К., с която решението се обжалва в
осъдителната част на иска с правно основание по чл. 108 ГПК, както и в, частта,
с която е уважен иска по чл. 59 ЗЗД. Твърди се, че решението
в тези му части е неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие на
материалния и процесуалния закон. В подкрепа на това се сочи, че от материалите
по делото не се установява, че ответниците са държали имота. Поддържа се, че след като първоинстанционният съд е приел,
че отговорът на исковата молба е подаден извън срока по чл. 131 ГПК, а вторият
подаден такъв е недопустим, то всички наведени в тях признания не следва да се
ценят при постановяване на крайния съдебен акт. На следващо място като
процесуално нарушение е изтъкнато обстоятелството, че при разпита на
единствения по делото свидетел, същият се е ползвал от писмени бележки, които
били предварително дадени му от процесуалния представител на ищците. По
отношение на иска с правна квалификация по чл. 59 ЗЗД са наведени единствено
твърдения за недоказаност ответниците да са ползвали неоснователно процесния
недвижим имот за процесния период. Прави се искане за отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлена исковата
претенция. Претендират се разноски.
Постъпила е и въззивна жална от другия ответник – К.П.,
чрез особен представител -адв. Г., в който единствено се твърди, че е останало недоказано ответниците да са
държали процесния недвижим имот.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК са постъпили писмени отговори от ищците, чрез адв. Ч., с който
оспорват въззивната жалба по подробно развити съображения в подкрепа на
доводите на първоинстанционния съд. Моли
се обжалваният съдебен акт да бъде потвърден в цялост.
Решението не е обжалвано от ответника и е влязло в
сила в установителната част на иска по чл. 108 ЗС.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:
При
спазване на процесуалните изисквания за редовност, въззивната
жалба, с която е сезиран настоящият съдебен състав, е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна,
с обоснован правен интерес срещу постановено от родово и местно компетентен съд
съдебно решение, подлежащо на инстанционен съдебен
контрол по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, поради което е процесуално допустима.
С оглед на това, че въззивните жалби съдържат сходни
възражения, съдът ще разгледа същите едновременно.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т. е. по действащия
ГПК, по който се развива настоящото съдебно производство, въззивният
съд действа като апелация (т. нар. "ограничен въззив").
В този смисъл е и задължителната за въззивните
съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – например Решение №
230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение №
189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК.
Настоящата
съдебна инстанция приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като
постановено в съответствие с императивните съдопроизводствени
правила на ГПК.
Относно
правилността на атакувания съдебен акт, въззивният
съд установява следното:
Според разпоредбата на чл. 108
ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или
държи без да има основание за това. Основателността на предявения иск
предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ ищецът да е
собственик на претендирания имот на посоченото основание; 2/ процесният имот да
се владее или държи от ответника /да се намира във фактическата му власт/ и 3/
ответникът да владее или държи имота без правно основание. Тежестта на
доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца, а на третото
/основанието за владение/ – върху ответника.
Спорен е въпросът дали ответниците са държали /в първото
съдебно заседание на осн. Чл. 214 ГПК е допуснато изменение на предявения иск
по чл. 108 ЗД, като ищците са поискали да бъде признато за установено, че са
собственици на процесния недвижим имот, като ответниците бъдат осъдени да
предадат държането върху него/ процесният апартамент без правно основание.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя извода на
първостепенния съд и тази предпоставка е безспорно доказана от страна на
ищците, чиято е доказателствената тежест. Още с първоначалния отговор от
ответника П. се признава, че последният е държал имота в качеството на наемател
по силата на договор за наем с починалия наследодател на ищците О.М., т.е. че
са държали имота за другиго, а не за себе си. Освен това, видно от приложеното
с исковата молба възражения от страна на ответниците по
повод отправената им нотариална покана, е че същите са изразили намерение да
освободят жилището, след като обаче ищците се легитимират като собственици
с представяне на официален документ за това. Установява се още, че след
изтичане на срока на нотариалната покана ответниците не са предали ключовете за
имота, напротив продължили да държат имота без да имат правно основание за това,
без значение дали са го ползвали или не. С тези си действия категорично са
възпрепятствали упражняване правото на ищците на фактическа власт върху имота
като част от правото им на собственост.
Неоснователно е възражението, застъпено във
въззивната жалба на ответника П., че не следва да се взима предвид направеното
с отговора на исковата молба признание, тъй като същият е депозиран след преклузивния за това срок.
С чл.131, ал.1 от приетия през 2007 г. Граждански
процесуален кодекс е въведен преклузивен едномесечен
срок, в който ответникът може и следва да упражни защитата си срещу иска като
представи отговор на исковата молба, съдържащ становище по допустимостта и
основателността на предявения иск и възраженията против него, и ангажира
доказателства. Пропускането на преклузивния срок по
чл.131, ал.1 ГПК е обвързано с настъпване на указаните в чл.133 ГПК
неблагоприятни последици - ответникът губи възможността да извърши предвидените
в чл.131 ГПК процесуални действия в по-късен момент, освен ако пропускът се
дължи на особени непредвидени обстоятелства.
Разпоредбата на чл.133 ГПК не следва да се тълкува и
прилага буквално, а корективно, в духа на основните начала на гражданския
процес - състезателно и служебно начало /чл.7 и чл.8 ГПК/, равенство на
страните /чл.9 ГПК/ и установяване на истината /чл.10 ГПК/. Съблюдаването на
тези начала изисква от съда, разглеждащ иска, да осигури в равна степен
възможност на ищеца и на ответника да установят твърдените от тях факти, които
имат значение за правилното решаване на делото, и да им съдейства за изясняване
на делото от фактическа и правна страна, за да бъдат защитени пълноценно
признатите им от закона права и интереси. Буквалното тълкуване на чл.133 ГПК в
смисъл, че пропускането на преклузивния срок по
чл.131, ал.1 ГПК лишава изобщо ответника от процесуалното право да оспори иска
и наведените от ищеца фактически твърдения, респ. да изрази становище по иска,
несъмнено води до недопустимо ограничаване на правото на защита на ответника.
Същевременно, подобно тълкуване създава недопустима процесуална привилегия за
ищеца, който само поради липсата на своевременно направено от ответника
оспорване на иска ще бъде освободен от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК и от задължението да установи фактите, на които основава исковата си
претенция. Ограничаването на правото на защита на една от страните в процеса и
поставянето на насрещната страна в привилегировано положение противоречи на
духа на ГПК от 2007 г. и на закрепените в него основни начала на гражданския
процес. За да се избегне неправилното тълкуване и прилагане на разпоредбата на
чл.133 ГПК, с решение № 67 от 06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г. състав на
ВКС, І т. о, се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че : Параметрите на спора
се считат очертани едва след доклада по чл.146 ГПК; Неподаването на писмен
отговор в срока по чл.131 ГПК не преклудира правото
на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както
и да изрази становище по представените от ищеца доказателства; Липсва
презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или, че освобождава ищеца от
доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК.
Ограниченията които следват от неподаване на отговор
на исковата молба не означава обаче, че такъв не съществува в правната
действителност. Ето защо е допустимо да бъде ползвано направеното в него
самопризнание, а именно, че ответниците са държали без правно основание
процесния недвижим имот.
Дори и това признание да не беше взето предвид от
първостепенния съд, както стана ясно по – горе, от представеното в поделото
възражение от страна на ответниците по повод отправената им нотариална покана,
се установява, че в процесния период ответниците са стопанисвали имота, като са
ремонтирали същия и недвусмиследно са изразили
намерение да освободят жилището.
Не на последно място това обстоятелство се
установява и от разпита на свидетеля К.. Същият е категоричен, че при посещение
на имота е установил, че в него живеят ответниците, заедно с двете им деца. При
анализа на това гласно доказателствено средство първата инстанция не е
допуснала процесуално нарушение, каквото е разбирането на въззивника
П.. Според ГПК свидетеля има право да си служи с писмени бележки, както е и в
конкретния случай. При разпита си в открито съдебно заседание на 10.12.2019г.
пред състава на СРС свидетеля е обяснил, че ползва същите, с оглед изминалия
голям период от време, като това не са отговор на въпроси, предварително
представени от процесуалния представител на ищците, а бележки. Освен това,
както правилно е посочил СРС показанията на този свидетел не са изолирани,
напротив изцяло са в корелация с писмените доказателства по делото.
Всяко владение (държане) без основание води до
обогатяване на владелеца (държателя) за сметка на собственика, поради което се
дължи обезщетение. Налице е общата хипотеза на чл. 59 ЗЗД - когато собственик
на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и ползва от
друго лице - несобственик, обедняването на собственика се изразява в пропуснатите
от него наемоподобни доходи, които би получавал при
отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно
действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Неоснователното
обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия
се от неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който би
получавал за спорния период, както е изяснено в ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и
последователно е прилагано в практиката на Върховния съд и Върховни касационен
съд.
В случая по делото ищците са претендирали
обезщетение за периода 26.01.2016г. до 20.05.2016г. в общ размер на 1 150,00
лв. /по 575,00 лв. за всеки от двамата поотделно/. По отношение размера на
обезщетението е прието заключение на съдебно оценителна експертиза, неоспорено
от страните, от което се установява, че месечния пазарен наем за имота в
процесния период е в размер на 1 255,00 лв. / по 627,50 лв. за всеки от ищците
поотделно/, т.е. повече от претендирания с исковата молба размер. Поради
липсата на изменение на иска обаче, правилно първоинстанционният съд е уважил
претенциите до първоначално предявените такива.
Въззивният съд напълно споделя доводите на
първостепенния съд, че за да възникне правото на обезщетение за ползване на
чуждия недвижим имот е достатъчно да се установи, че за ползвателя не
съществува основание да държи имота, каквото в случая безспорно се установи,
като покана за плащане не се изисква.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното
решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По
отговорността за разноски:
При този
изход на спора в полза на въззивниците не се следват
разноски.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемия се
следват разноски за въззивната инстанция в размер на
3 347,68 лв. /за особени представители и
адвокатско възнагражение/ по представения списък.
Съдът намира за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, доколкото същото е общо и за двете въззиваеми
страни.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е
Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1095/06.01.2020 г., по гр.д. №
27131/2016г. по описа на СРС, 1 ГО, 43 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА В.П.П.,
ЕГН ********** и К.Р.П., ЕГН ********** да заплатят на К.И.К., ЕГН ********** и
В.И.Г., ЕГН *********** сумата от 3 427,68 лв. от всеки от ответниците на всяка
от ищците, представляваща направените разноски в производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/