РЕШЕНИЕ
№ ...88
гр. Самоков, 06.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното съдебно заседание, проведено
на двадесет и осми октомври през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Дарина
Николова сложи за разглеждане докладваното от съдията АНД № 167 по описа на
съда за
В.Й.Т. ***
обжалва Наказателно постановление № 21/01.04.2019 г., издадено от Директора на Дирекция „Национален
парк Рила” – Благоевград в Министерството на околната среда и водите, с искане
за неговата отмяна поради незаконосъобразност.
Пред съда жалбоподателят се
представлява от пълномощника си адв. В. С., който заявява, че поддържа жалбата
и в хода на съдебните прения писмено допълва изложените в нея съображения в
подкрепа на нейната основателност.
Въззиваемата страна се
представлява пред съда от пълномощника си адв. Д. Б.,
която заявява, че оспорва жалбата и в хода на съдебните прения излага
съображения за нейната неоснователност, обосноваващи искането й обжалваното
наказателно постановление да бъде потвърдено.
Съдът, след като подложи на
преценка събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Производството е по чл. 59 и сл.
от ЗАНН. Жалбата е допустима като подадена от легитимирано лице в
законоустановения срок срещу подлежащо на съдебно обжалване пред РС – Самоков наказателно
постановление (НП).
Разгледана по същество, жалбата е
основателна.
В административно-наказателното
производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,
които да са довели до накърняване на правото на защита на наказаното лице.
Актът за установяване на
административно нарушение (АУАН), въз основа на който е издадено обжалваното
наказателно постановление (НП), съдържа всички установени в чл. 42 от ЗАНН реквизити.
Същият е съставен от св. М. Б. – П.,
на длъжност „главен експерт” в отдел „Административно-правно обслужване” в
Дирекция „Национален парк Р.” – Б., която е надлежно
оправомощена за това на основание чл. 85, ал. 1, изр. първо от Закона за
защитените територии (ЗЗТ) с представената Заповед № РД-515/21.07.2017 г. на
Министъра на околната среда и водите. Актът е съставен в отсъствие на жалбоподателя
след изтичане на определения в констативен протокол № 001798/28.12.2018 г. срок
за явяването му на посоченото в същия протокол място за съставяне на акта.
Действително, може да се определи най-малко като дискусионно дали уведомяването
на жалбоподателя за краен срок, в който следва да се яви на определено място за
съставяне на АУАН съставлява надлежна покана до него по смисъла на чл. 40, ал.
2 от ЗАНН като основна предпоставка за съставяне на акта в отсъствието му, тъй
като поканата за присъствие на извършване на определено процесуално действие
следва да извести адресата за конкретното време на неговото предстоящо
извършване. Независимо от това АУАН е надлежно връчен на жалбоподателя по реда
на чл. 43, ал. 4 от ЗАНН, а НП е издадено след изтичане на тридневния срок за
писмени възражения по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН. Поради това следва да се приеме,
че съставянето на АУАН в отсъствието на жалбоподателя при липсата на
установените за това предпоставки по чл. 40, ал. 2 от ЗАНН не е довело до
ограничаване на правото му на защита в административно-наказателното
производство, в частност да научи в какво точно административно нарушение е
обвинен и да организира защитата си срещу фактическите констатации и изводи на
актосъставителя.
Аналогични съображения могат да
се изложат и за неспазването на изискването на чл. 40, ал. 3 от ЗАНН, а именно –
при липса на свидетели, присъствали при извършването или установяването на
нарушението, или при невъзможност да се състави акт в тяхно присъствие, актът
да се състави в присъствието на двама други свидетели и това изрично да се
отбележи в него. В конкретния случай АУАН е съставен не в присъствието на
свидетели, присъствали при извършване или установяване на твърдяното нарушение,
а в присъствието на един свидетел при съставянето му – св. М.Д..
От показанията му се установява, че той е присъствал при съставяне на акта от
св. Б. – П. в отсъствието
на жалбоподателя поради неявяването на последния в определения за това срок.
Целта на разпоредбата на чл. 40, ал. 3 от ЗАНН е не да абсолютизира броя на
свидетелите при съставяне на АУАН, а да осигури възможност за събиране на
достатъчно доказателства в производство по съдебен контрол за законосъобразност
на НП относно обстоятелствата по съставяне на акта в случай, че при това
процесуално действие не присъстват свидетелите, присъствали при извършване или
установяване на нарушението. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 40, ал. 4 от ЗАНН, позволяваща на актосъставителя да състави акта в отсъствие на свидетели
ако нарушението е установено въз основа на официални документи. В случая,
противно на отбелязването в АУАН, не може да се приеме, че той е съставен на
основание чл. 40, ал. 4 от ЗАНН за нарушение, установено въз основа на
официални документи. Видно от показанията на свидетеля Г.В.,
съставил констативния протокол № 001798/28.12.2018 г. и на свидетеля Н.Н., който е участвал при съставянето му, те не са
възприели лично отразените в протокола обстоятелства по извършване на вмененото
на жалбоподателя деяние, т. е. протоколът сам по себе си не се ползва с
материална доказателствена сила за тези обстоятелства по смисъла на чл. 179, ал.
1 от ГПК (дефиницията за официален документ по чл. 93, т. 5 от НК е неотносима към прилагането на чл. 40, ал. 4 от ЗАНН, тъй
като има за цел да дефинира официалните документи като предмет на престъпни
посегателства). Независимо обаче от неправилното посочване в АУАН, че същият е
съставен на основание чл. 40, ал. 4 от ЗАНН, с оглед съдържанието на
показанията на св. Д. – свидетел при съставяне на акта, съдът намира, че
обстоятелствата относно съставянето му, които и бездруго не са спорни, са
надлежно установени по делото и не може да се направи извод, че присъствието
само на този свидетел при неговото съставяне е довело до ограничаване на
правото на защита на жалбоподателя в административно-наказателното
производство.
Въз основа на така съставения АУАН срещу
жалбоподателя е издадено НП от компетентен орган, оправомощен за това съгласно
чл. 85, ал. 1, изр. второ от ЗЗТ с представената Заповед № РД-514/21.07.2017 г.
на Министъра на околната среда и водите. Наказателното постановление съдържа
задължителните реквизити, предявени към съдържанието му с императивната
разпоредба на чл. 57, ал. 1 от ЗАНН. В него не се съдържат нови фактически
обстоятелства, против които в административно-наказателното производство
наказаното лице да не е могло да се защитава.
Описанието на нарушението е
идентично в АУАН и в НП и до известна степен страда от словесна тромавост, като
спецификите му произтичат от бланкетния характер както на разпоредбата на чл.
81, ал. 1, т. 1 от ЗЗТ, така и на чл. 21, т. 16 от ЗЗТ, която от своя страна
препраща към Плана за управление на „Национален парк Рила”. То обаче не е противоречиво,
двусмислено или неясно – на жалбоподателя е вменено деяние, изразяващо се в
това, че е преминал, управлявайки моторна шейна „.. без регистрационен номер, през
забранена за това територия на Национален парк „Рила” по туристически маршрут
от хижа „За.” – връх М. до билото на Ч.ч. в нарушение
на режимите и нормите, определени със закон и утвърдения План за управление на
Национален парк „Рила”.
Тези фактически обстоятелства
кореспондират с посочените в АУАН и в НП като нарушени с деянието законни
разпоредби, както и с възприетата в НП правна квалификация на деянието като
административно нарушение. С оглед описанието им, тези факти са относими към извършване на дейност, за която е установена
конкретна забрана в раздел ІІ, т. 4.0, подточка І-11 от Плана за управление на
Национален парк „Рила” (приет с решение № 522/04.07.2001 г. на МС, обн. ДВ, бр.
66/2001 г.) и чието извършване представлява нарушение на разпоредбата на чл.
21, т. 16 от ЗЗТ, съставомерно като административно нарушение по чл. 81, ал. 1,
т. 1 от ЗЗТ. Определянето на тази дейност в НП (а и в АУАН) и като
„несъгласувана” не води до противоречие между описанието на нарушението и
правната му квалификация като административно нарушение с оглед разпоредбата на
чл. 81, ал. 1, т. 2 от ЗЗТ, тъй като съгласно посочения План за управление на
Национален парк „Рила” забраната за извършването й не е абсолютна, а в
определени хипотези за движението и паркирането на пътни превозни средства на
територията на парка извън определените и обозначени за тази цел пътища и
паркинги може да бъде издадено разрешение, каквото в случая се твърди да липсва
(в случая разликата между разрешителен и съгласувателен режим не е особено
съществена с оглед последиците от неспазването му). В допълнение, словоупотребата в НП (а и в АУАН) за несъгласуваност на дейността
на жалбоподателя е израз и на стремежа на актосъставителя и
административно-наказващия орган да не се отклоняват съществено при описанието
на нарушението от съдържанието на предявения на жалбоподателя констативен
протокол, съставен преди образуване на административно-наказателното
производство.
От детайлния и съвкупен анализ на
събраните гласни и писмени доказателства обаче не се установява по несъмнен
начин жалбоподателят да е извършил деянието, за което е санкциониран с
обжалваното НП и да е действал виновно. Съображенията на съда в тази насока са
следните:
На 28.12.2018 г. свидетелите Г.В. и Н.Н., двамата на длъжност
„главен специалист паркова охрана и контрол” в Дирекция „Национален парк Рила”
заедно с колегата им И. Г. се отправили към
местността „М.” по сигнал за движение на моторни шейни в парков участък „Б.”. До тази местност се стигало по път от к. к. „Б.”, като от нея пътят продължавал през хижа „М.” за хижа
„За.”. По целия този път до х. „З.” било позволено движението на моторни шейни.
На широко място в местността „М.” били паркирани пет автомобила с ремаркета за
моторни шейни, в близост до обозначителни табели за
Национален парк „Рила”. Около автомобилите нямало никой и В. и Н. продължили с
моторни шейни в посока към хижа „З.”. По пътя те срещнали трима туристи, които
им съобщили, че са видели пет моторни шейни над тази хижа по пътеките към връх
М.. Когато стигнали до х. „З.”, свидетелите видели следи от моторни шейни в
снега над хижата. Тъй като ставало късно, те не продължили по тях, а се върнали
до м. „М..”, където били автомобилите. Впоследствие, в посока откъм х. „З.” там
пристигнали с моторни шейни жалбоподателят и още четири лица. В тяхно
присъствие св. В. съставил констативни протоколи, като в констативния протокол,
съставен относно деянието на жалбоподателя, било посочено, че същият преминава
с моторна шейна . през туристически маршрут х. „З.” – вр. М. и по билото до
Ченгене чал. Жалбоподателят вписал в протокола обяснение „Не знаех, че е забранено движението на моторни шейни” и подписал
протокола.
Тези безспорно установени от
доказателствата факти могат да обосноват извод, че жалбоподателят е управлявал
моторна шейна по пътя от м. „М.” до х. „З.” и обратно, по който според
показанията на В. и Н. е било разрешено движението на моторни шейни, но не и че
същият е управлявал моторната шейна по туристическите пътеки над хижа „З.” към
връх М.и по билото на Ч. ч., където това е било забранено.
Над х. „Заврачица” свидетелите В.
и Н. са видели само следи от моторни шейни в снега, без от показанията им да
може да се определи броя на шейните, които са ги оставили. Наред с това, сведенията,
които тези свидетели сочат да са получили от няколко туристи за броя моторни
шейни в близост до връх М., не могат да се приемат за солидна доказателствена
основа за извод, че поради съвпадението на този брой с броя на лицата, които
впоследствие пристигнали с моторни шейни до автомобилите си в м. „.”, то един
от тях е бил жалбоподателят. Това е така, защото самоличността на тези туристи
не е установена от свидетелите в хода на проверката, а това осуетява
възможността те да бъдат разпитани като свидетели и при това положение за
степента на достоверност на техните изявления пред В. и Н. могат да се правят
само хипотетични предположения.
На следващо място, изявлението на
жалбоподателя, което той е вписал в констативния протокол от 28.12.2018 г., не
може да се приеме като признание за виновно извършване на нарушение. На първо
място, то е направено при съставяне на протокола в м. „М.” след установяване на
обстоятелството, че жалбоподателят е управлявал моторна шейна, включително и по
пътя на връщане от х. „Заврачица” до тази местност, поради което е логично, с
оглед словесното му изражение, това изявление да обхваща извинение за
цялостната дейност на жалбоподателя по управление на моторна шейна, включително
и по пътища, за които това в действителност не е забранено.
Далеч по-съществено е обаче друго
– дори и ако изявлението на жалбоподателя в констативния протокол, че не е
знаел за забраната за движение с моторни шейни, се приеме стриктно относимо
единствено към посочените в протокола факти – преминаване с моторна шейна през
туристически маршрут х. „З.” – връх М. и по билото на Ченгене чал, това негово
изявление сочи на липса на вина за нарушение на забраната и то не е опровергано
от други доказателства.
Конкретна такава забрана е
установена не с нормативен акт, чието незнание не извинява никого, а с План за
управление на Национален парк „Рила”. Този план е приет с Решение № 522 на
Министерския съвет от 04.07.2001 г. В „Държавен вестник”, бр. 66/2001 г. е
обнародвано решението на Министерския съвет, но не и самият план, до който
съдът достъпи чрез страницата на въззиваемата страна в интернет. Така при
положение, че планът за управление на Национален парк „Рила” не е нормативен
акт, забраната за движение на пътни превозни средства в посочените в констативния
протокол, в АУАН и НП местности, е следвало да бъде достатъчно ясно обозначена
в непосредствена близост до началото им.
От доказателствата по делото се
установява друго – че от една страна в м. „М.” е имало обозначителни
табели за Национален парк „Рила”, но от друга страна – че по продължението на
пътя от тази местност към х. „М.” до х. „З.” преминаването с моторна шейна не е
било забранено. Наред с това, както от показанията на свидетелите В. и Н., така
и от други доказателства не се установява след края на пътя до х. „З.” да са
били налични табели, знаци и др., указващи забрана за движение с моторна шейна
по туристическите пътеки над хижата. Това обстоятелство, от своя страна
съпоставено с показанията на посочените свидетели, че в деня на проверката над
х. „З.” е имало много сняг, подкрепя възможността жалбоподателят, дори и да се
е движил с моторна шейна над хижата – да не е знаел, че пътят свършва и се
трансформира в туристически пътеки, по които такова движение е забранено.
Съгласно разпоредбата на чл. 14,
ал. 1 от НК, субсидиарно приложима в материята на административното наказване
на основание чл. 11 от ЗАНН, незнанието на факт от състава на нарушението, а
именно че преминаването с моторна шейна през посочените в констативния протокол
местности е забранено, изключва умисъла относно това нарушение. Тъй като в чл.
7, ал. 2 от ЗАНН е установен принцип за наказуемост като административни
нарушения и на непредпазливите деяния, следва да се посочи, че съгласно чл. 14,
ал. 2 от НК, вр. чл. 11 от ЗАНН незнанието на факт от състава на
административното нарушение изключва и непредпазливостта, когато самото
незнание на този факт не се дължи на непредпазливост. По делото не се
установяват конкретни обстоятелства, които жалбоподателят да е бил длъжен и да
е могъл да вземе предвид, за да узнае, че пътят над х. „Заврачица” се
трансформира в туристически пътеки, по които движение с моторни шейни е
забранено.
С оглед приложимите в настоящото
производство на основание чл. 84 от ЗАНН принципи относно презумпцията за невиновност
(чл. 16 от НПК) и относно тежестта на доказване (чл. 103, ал. 1 и 2 от НПК),
съгласно които разпоредби жалбоподателят не е длъжен да доказва, че е невинен,
съдът намира, че от детайлната и съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства не се установява по необходимия съгласно чл. 303, ал. 2 от НПК
несъмнен начин жалбоподателят да е извършил деяние, което от обективна и
субективна страна съставлява нарушение на забрана, установена съгласно чл. 21,
т. 16 от ЗЗТ с раздел ІІ, точка 4.0, подточка І-11 от Плана за управление на
Национален парк „Рила”, съставомерно като административно нарушение по чл. 81,
ал. 1, т. 1 от ЗЗТ, за което той е наказан с обжалваното НП с глоба в размер
500 лв.
Поради това обжалваното НП е
издадено в нарушение на материалния закон и следва да бъде отменено.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 21/01.04.2019 г., издадено от Директора на Дирекция „Национален парк Рила” – Благоевград
в Министерството на околната среда и водите.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Административен съд – София-област в 14-дневен срок от
съобщенията до страните за обявяването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: