Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Искра Пенчева | |
за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 1118/ 12.12.2014 г. по Гр.дело № 1926/ 2014 г. по описа на РС В. Т. е прието за установено, че Х.Т.П. дължи на М.В.Д. сумата 2000 лв., представляваща дъжимо адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие във връзка с осъществена защита и процесуално представителство по ВНОХД № 23/ 2009г. по описа на ВТАС, ведно със законната лихва от 24.02.2014г. до окончателното изплащане на вземането, за което има издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 321/ 26.02.2014г. по ч.гр.д. № 649/2014г. на ВТРС. С решението са присъдени разноски в полза на ищеца Д.. Против това решение е постъпила въззивна жалба от Х.Т.П., който излага съображения за неправилност и незаконосъобразност на същото поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че съдът погрешно е интерпретирал фактическата обстановка, като избирателно е възприел само част от представените доказателства и необосновано е приел за безспорни факти и обстоятелства, за които своевременно били направени оспорвания, включително необосновано приел, че е налице оттегляне на оспорването автентичността на подписа му под процесния договор. Счита, че Д. не доказала наличието на валидна облигационна връзка, основана на процесния договор и самия факт на запазване на оригинала на договора, предназначен за клиента, у нея, сочел недостоверност на съдържанието му. Съдът неправилно тълкувал съдържанието на договора, поради което и неправилни били изводите му относно настъпването на изискуемостта на претендираното вземане и погасителния ефект на давността. Излага, че вземането на адвоката за възнаграждение става изискуемо след съставяне и съгласуване на отчет за свършената работа, а при спор между тях относно обема на извършеното и съответстващото му възнаграждение, дължимите суми се определяли от адвокатския съвЕ. В случая предвид договореността между страните за плащане на възнаграждението на вноски без определяне броя им и падежите им, означавало задължение без срок, при което изискуемостта настъпвала веднага – към датата на сключване на договора, а не както неправилно приел първоинстанционният съд – с постановяването на окончателен съдебен акт от ВТАС. Поради това към датата на подаване на заявлението за снабдяване със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК давностният срок бил изтекъл и вземането на кредитора – погасено по давност. Отделно сочи, че съдът се позовал на норма, която не била действащо право към момента на сключване и на изпълнение на договора, при което неоснователно приел, че некачественото изпълнение на задълженията на адвоката не води до недължимост изцяло или отчасти на договореното възнаграждение. Моли решението да бъде отменено и вместо него съдът да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск поради погасяването на вземането по давност. Претендира разноски. В срока по чл.263 ал.1 ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор, в който заема становище за неоснователност на жалбата, като развива аргументи за правилността на обжалваното решение. Сочи, че жалбоподателят – ответник пред РС В. Т. голословно оспорвал твърденията на ищеца, излагал противоречиви и взаимно изключващи се твърдения относно процесния договор и изпълнението му и районният съд правилно установил фактическата обстановка по делото, анализирайки събраните доказателства и процесуалното поведение на ответника. Ответникът не бил релевирал възражение относно размера на договореното адвокатско възнаграждение, нито такова, че възнаграждението е договорено до окончателното приключване на наказателното производство във всички инстанции, поради което направените възражения в тази насока едва при устните състезания, били преклудирани. Относно качеството на изпълнение на поетите с договора задължения излага, че е изпълнила същите добросъвсетно и в рамките на целия срок на правоотношението. Излага съображения против становището на жалбоподателя за настъпване изискуемост на задължението за плащане на адвокатското възнаграждение и оттам за начало на давностния срок за вземането от датата на сключване на договора. Счита, че правилно първоинстанционния съд е приел, че вземането е станало изискуемо от 27.06.2009 г., когато е приключило производството, във връзка с което е сключен процесният договор. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, решението на районен съд – потвърдено и да й бъдат присъдени направените за въззивното производство разноски. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.36 ал.1 ЗА. Ищецът е основал исковата си претенция на твърденията, че има спрямо ответника неудовлетворено изискуемо притезание за сумата 2000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, във връзка с което вземане е инициирал заповедно производство, снабдил се е със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, но депозирано от ответника възражение е обусловило правния му интерес от завеждане на отрицателен установителен иск за установяване на вземането му. Ответникът не е спорил осъщественото от ищеца процесуално представителство, но е възразил в отговора си, че не е подписвал процесния договор, че правната защита не е била качествено реализирана и отделно – че вземането на ищеца е покрито с давност, тъй като последният е релевирал претенцията си след изтичане на петгодишния давностен срок, считано от датата на сключване на договора. В съдебно заседание е направил допълнение на отговора си, като е възразил, че е изпълнил задължението си, поето устно, за заплащане на възнаградението на части, заплащайки веднъж 1000 лв., веднъж 600 лв. и по 100 лв. на всяко съдебно заседание. За да постанови обжалваното решение, с което е уважил заявената искова претенция, Районен съд В. Т. е приел, че налице е валидно облигационно правоотношение между страните, основано на процесния договор, изпълнение на задълженията на ищеца по договора при полагане на дължимата грижа, настъпила изискуемост на вземането му с извършването на последното съдопроизводствено действие по договора за правна защита – постановяването акта на въззивната инстанция, неизпълнение на задължението на ответника да заплати договореното възнаграждение, както и че направеното възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно. По делото е безспорно, че М.В.Д. има качеството на адвокат и е осъществила процесуално представителство и защита на Х.Т.П. по ВНОХД № 23/ 2009 г. по описа на ВТАС. От представения по делото договор за правна защита и съдействие серия А № 0464135/ 23.02.2009 г. се установява сключен договор за правна защита, по силата на който ответникът е възложил на ищцата в качеството й на адвокат да осъществи защитата и процесуалното му представителство по въззивното наказателно производство срещу договорено възнаграждение в размер на 2000 лв., за което е посочено, че е платимо „в брой на вноски”. По отношение на този договор ответникът първоначално е оспорил автентичността му, като е заявил, че не е подписан от него, по-късно е твърдил, че не си спомня да го е подписвал, но е възможно да го е подписал и вижда елементи от своя подпис в графичното изображение. Във връзка с оспорването е открито от съда производство по чл. 193 ГПК, но в последствие определението в тази насока е отменено поради оттегляне на оспорването. Не се спори, че Д. е осъществила защита само по ВНОХД № 23/ 2009 г. до приключването му с Решение № 109 от 26.06.2009 г., като след отмяната от ВТАС на първоинстанционната присъда и връщане на делото на прокурора тя не е осъществявала процесуалната защита на ответника в никоя от последвалите фази на процеса. Самият ответник в съдебно заседание на 08.10.2014 г. е заявил, че не я е тъсил да го защитава след връщане на делото. Д. е депозирала заявление за снабдяване със заповед за изпълнение по пощата на 24.02.2014 г. и по образуваното пред ВТРС ЧГр. дело № 649/ 2014 г. в нейна полза е издадена заповед по чл.410 ГПК № 321/ 26.02.2014 г., срещу която в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК ответникът е подал възражение. Тази фактическа обстановка е приета и от първоинстанционния съд. При така изяснената фактическа обстановка, се налагат следните правни изводи: Налице е валидно облигационно правоотношение между страните по спора, основано на процесния договор за правна защита и съдействие, който е сходен с договора за поръчка с оглед основните характеристики на адвокатската дейност, но отношенията между адвокат и клиент се уреждат при специалната регламентация на ЗА. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че събраните доказателства не установяват валидно сключен договор. Всички събрани доказателства аргументират този извод, а ответникът, в тежест на когото е да докаже своите възражения, не е сторил това. В противоречивите му твърдения в хода на производството се съдържа признание, че между него и А.Д. е имало договорна обвързаност с ясно очертани параметри на правоотношението им – предмет, възнаграждение, разсроченост на плащането му и че адвокатът е извършил действията, възложени му с договора. Вярно е, че тези признания са за устен договор, но следва да се отбележи, че за разлика от упълномощаването за процесуално представителство, където устно упълномощаване е допустимо само по изключение, писмено сключване на договора за правна защита и съдействие не е предвидено като форма за действителност или доказване и липсата на договор не лишава адвоката от правото да получи възнаграждение. Той винаги има право на такова при предоставена адвокатска услуга, като липсата на договореност относно възнаграждението се замества от минималния размер на същото, предвиден в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл.36 ал.3 ЗА. В случая съдът приема, че отношенията между страните са били уредени от процесния договор, т.е. в писмена форма. Неоснователно се твърди, че първоинстанционният съд в противоречие с обективните данни е приел за извършено оттегляне оспорването на подписа, положен под договора. Съдът не е допуснал нито процесуално нарушение във връзка с производството по чл.193 ГПК, нито нарушение при анализа на процесуалното поведение на ответника. В съдебно заседание на 13.11.2014 г. процесуалният представител на ответника А.Н. е заявил изрично, че доверителят му „желае да оттегли направеното оспорване на подписа си”, с което изявление е обусловил отмяната от съда на протоколно определение от 08.10.2014 г. за откриване на производството по чл.193 ГПК. Такова производство не се е развило с оглед процесуалното поведение на ответната страна и районният съд, при липсата на доказателства за противното, правилно е приел, че договорът е автентичен и клаузите му обвързват страните. Фактът, че оригиналът на този договор се намира в кочана на ищеца, не може да опровергае съществуването на договора, независимо, че оригиналът следва да бъде предоставен на клиента. По процесния договор адвокатът е изправна страна – осъществил е договорената престация – защита и процесуално представителство по ВНОХД № 23/ 2009 г. по описа на ВТАС. Видно от съдържанието на договора защита извън това въззивно производство не е договаряна между страните. Няма основание да се приеме, че предоставената адвокатска услуга не е качествена, като очевидно жалбоподателят се позовава за това на изхода на наказателното производство, който според него не е достатъчно удовлетворителен за него. Задълженията на адвоката обаче се свеждат до извършването с дължимата грижа на правни и фактически действия в защита на клиента му, но не и до постигане на благоприятно за същия решение, като по отношение на възнаграждението за защита по наказателни дела в ЗАд. – чл.36 ал.4 е изключена изрично и възможността да се договаря такова съобразно изхода на делото. Ако с действията си адвокатът е причинил някакви вреди на клиента си, то отговорността му се реализира по реда на чл.51 ЗА., но в закона ) както в редакцията му към датата на сключване на процесния договор, така и действаща към момента, не са предвидени хипотези на намаляване на договореното адвокатско възнаграждение. В случая то е договорено в общ размер за общо формулирани действия и се дължи за конкретното производство в рамките на посочената инстанция, като по делото безспорно е установено престирането на дължимото поведение, на което съответства задължението на жалбоподателя за заплащане на договореното възнаграждение. Той не е ангажирал никакви доказателства, установяващи погасяване на задължението му чрез плащане, при което следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува неудовлетворено парично притезание в размер на исковата сума. При този извод за съществуване в полза на А.Д. на вземане за незаплатено адвокатско възнаграждение, съдът дължи произнасяне по релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Възражението за давност представлява правопогасяващо претенцията на ищеца възражение, чието уважаване е обусловено от липсата на предприети действия по реализиране на вземането в определен период след настъпване на неговата изискуемост. Във връзка с изискуемостта на вземането за адвокатско възнаграждение по делото се спори от жалбоподателя моментът на настъпване й. Вземанията за адвокатско възнаграждение съгласно естеството на правоотношението по договора за правна защита и съдействие не са вземания за труд, поради което за тях е приложима общата петгодишна, а не кратката тригодишна погасителна давност по чл.111 б.”а ЗЗД. Направеното възражение е неоснователно. Правилно първоинстанционния съд е приел, че изискуемостта настъпва от извършването на последното съдопроизводствено действие в производството, за защита по което е сключен договорът между адвоката и клиента – в случая от датата на постановяване на въззивното решение – 26.06.2009 г. Това разрешение е в съответствие с цитираното от ВТРС Решение № 224/ 11.07.2011г. по Гр.д. № 371/2010г., ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен характер за него и за настоящата инстанция. Дори и да се приемеше становището на жалбоподателя за настъпване на изискуемостта, предвид липсата на визиран срок на изпълнение и съобразно чл. 69 ал.1 ЗЗД, в деня на сключване на договора – 23.02.2009 г., то към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 24.02.2014 г. давностният срок не е изтекъл. Установените в гражданското материално и процесуално право правила, съответно с 72 ал.2 ЗЗД и чл.60 ал.6 ГПК, категорично уреждат принципа, че когато срокът изтича в неприсъствен ден, какъвто е 23.02.2014 г. – неделя, извършено действие в първия следващ присъствен ден се явява валидно извършено и срокът се счита спазен, т.е. изводът би бил, че в случая ищецът е заявил вземането си пред съда в последния ден на 5-годишния срок. Като е достигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение и същото следва да бъде потвърдено. При този изход на делото следва да бъде осъден жалбоподателят да заплати на ответната страна направените от нея разноски, удостоверени в приложения по делото договор за правна защита и съдействие, а именно сумата 420 лв. Водим от изложеното, Великотърновски окръжен съд Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВАРешение № 1118/ 12.12.2014 г. по Гр.дело № 1926/ 2014 г. по описа на РС В. Т.. ОСЪЖДА Х. Т. П., ЕГН * от гр. В. Т., ул. З. № 29, .1, да заплати на М.В.Д., ЕГН * от гр. С. -..., ж.к. „Д.” Б.8. В.И, .2, А.1., сумата 420 /четиристотин и двадесет/ лв., представляваща направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Решението не подлежи на касационно обжалване. Председател: Членове: |