Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 05.10.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на трети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. д. № 8987 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 86595/08.04.2019 г., постановено по гр. д. № 31923/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 79 състав, е отхвърлен предявеният от „С.“ ООД иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.535 ТЗ - за признаване за установено, че Ж.Ц.К. дължи на „С.“ ООД сумата от 3 600 евро, представляваща част от задължение по запис на заповед, издаден на 16.02.2013 г., за обща сума от 15 772 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 10.09.2015 г., до окончателното изплащане, за която сума по ч. гр. д. № 54622/2015 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК. Ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 700, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „С.“ ООД, с
която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е
необосновано и неправилно. С отговора на исковата молба е релевирано възражение,
че процесният запис на заповед обезпечава вземанията по договор за финансов
лизинг № 73347/14.02.2013 г., макар да не е налице идентичност между страните
по менителничното задължение и каузалната сделка. Съгласно трайната съдебна
практика, както и съставеният доклад по делото в тежест на ответника е да
докаже връзката между каузалното правоотношение ценната книжа, а ищецът следва
да докаже вземането си по каузалното правоотношение. За установяване на това
обстоятелство по делото е изслушана съдебно - счетоводна експертиза, която е
установила, че непогасените задължения по договора за лизинг възлизат на 12
683, 70 лв. Твърди, че по делото е въведено и възражение за безпричинност на
записа на заповед, което изключва възражението за наличието на каузално
правоотношение. Счита, че за ответника липсва правен интерес да поддържа
възражение, че задължено лице по каузалната сделка е юридическо лице, а не
издателя на записа на заповед. Също така с погасяването на задължението по
записа на заповед се погасява задължението по каузалното правоотношение, поради
което необосновано СРС е приел, че връзката между менителничното и каузалното
правоотношение не е правно значима. Поддържа, че не е противоправно управителят
на дружеството - лизингополучател да е издател на записа на заповед, който
обезпечава задълженията по съответното каузално правоотношение. Моли съда да
отмени обжалваното решение, като уважи изцяло предявения иск и му присъди
сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор от ответника Ж.Ц.К., с който я оспорва. Излага
съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. По делото е
доказано, че записът на заповед е издаден в деня на подписване на договор за лизинг
на лек автомобил марка „Крайслер“ от 14.02.2013 г. Този договор обаче е сключен
между други лица - „Ф.Х.“ ООД - лизингополчател и „С.“ ООД - лизингодател.
Счита, че правилно решаващият съд е приел, че непосредственото основание за
менителничното задължение на ответницата - да гарантира удовлетворяване на
вземане, произтичащо от каузално правоотношение, в което не участва, води до
извод, че вземането по записа на заповед не съществува. Гаранционно -
обезпечителната цел , с която е издаден менителничния ефект, не може да бъде
реализирана, тъй като задължението по него се явява лишено от основание, поради
което е поето. Счита, че задължението на издателя на записа на заповед е лишено
от основание, тъй като не съществува вземане от ищеца към издателя. Решаващият
съд е съобразил и практиката на ВКС, съгласно която при липса на идентичност
между менителничната и каузалната сделка вземането по записа на заповед не
съществува. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди
сторените по делото разноски.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 415, ал.1 ГПК вр. чл.535 ТЗ вр. с чл.79,
ал.1 ЗЗД Ищецът твърди, че ответницата е издала на 14.02.2013 г. запис на
заповед, с който безусловно се е задължила да заплати на ищеца сумата от 15 772
евро с падеж на плащането 14.02.2015 г. За сумата от 2 600 евро е постановена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК. Счита, че представеният
по делото запис на заповед съдържа всички законоустановени реквизити по чл.535 ТЗ, поради което е редовен от външна страна. Моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено, че ответницата му дължи сумата от 3 600 евро по
силата на запис на заповед от 14.02.2013 г., ведно със законната лихва от
датата на завеждане на делото до окончателното изплащане. Претендира сторените
по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът оспорва предявения иск. Счита, че за ищеца не е налице правен
интерес от предявяване на иска към 13.06.2013 г., тъй като не е депозирала
възражение срещу постановената заповед, а определението на СГС, с което е прието
възражението по чл.423, ал.1, т.1 ГПК, е постановено на 05.12.2016 г. В
изпълнение на дадените от въззивния съд указания дружеството е предявило
установителен иск, във връзка с който е образувано дело № 16441/2017 г. Твърди,
че записът на заповед от 14.02.2013 г. е издаден във връзка с договор за лизинг
на лек автомобил марка „Крайслер“, сключен на същата дата. Страни по този
договор са „С.“ ООД - лизингодател и „Ф.Х.“ ООД- лизингополучател. Цената на
договора за лизинг е 41 668 лв., която включва главница, стойността на
допълнителните разходи, вноски за застраховка „Каско“ за първата година и
договорна лихва. Срокът на договора е 24 месеца. Първоначалната вноска е 10 834
лв., а остатъкът е разпраделен за заплащане на 27 вноски по 1 228, 50 лв. всяка
една от тях. При сключването на договора за лизинг е съставен предавателен протокол
във връзка с предаване владението на лекия автомобил, предмет на договора за
лизинг. Твърди, че лизингополучателят е започнал да погасява лизинговите
вноски, но поради настъпили финансови затруднения плащанията са били
преустановени и лекият автомобил е бил върнат на лизингополучателя, като е
подписан приемо - предавателен протокол. Позовава се на липсата на идентичност
на страните между каузалното правоотношение и менителничното правоотношение. Моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като му присъди сторените
по делото разноски.
Въз основа на заявление от 10.09.2015., подадено от „С.“ ООД, е постановена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 16.10.2015 г. по гр. д. № 54622/2015 г. по описа на СРС, IІ ГО, 79 състав, срещу Ж.Ц.К. за сумата от 3 600 евро, ведно със законната лихва за периода от 10.09.2015 г. до изплащане на вземането и 840, 82 лв. - разноски по делото, от които: 140, 82 лв. - държавна такса и 700 лв. - възнаграждение за адвокат.
С определение № 28670/05.12.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 12419/2015 г. по описа на СГС, ІV въззивен състав, е прието на основание чл.423, ал.1, т.1 ГПК възражението на Ж.Ц.К. срещу издадената в полза на „С.“ ООД заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК по ч. гр. д. № 54622/2015 г. по описа на СРС, 79 състав. Спряно е изпълнението на заповедта за незабавно изпълнение и делото е върнато на СРС, 79 състав, за изпълнение на процедурата по чл.415, ал.1 ГПК. С разпореждане от 03.02.2017 г. съдът е уведомил заявителя, че по делото е постъпило възражение и в едномесечен срок от получаване на съобщението следва да предяви иск за съществуване на вземането срещу длъжника.С молба от 17.93.2017 г. заявителят „С.“ ООД е уведомил заповедния съд, че е предявил иска по чл.422 ГПК. Към молбата е приложен препис от искова молба вх. № 2005699/17.03.2017 г. срещу Ж.Ц.К. с предмет – установителен иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с постановената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.9 ГПК.След извършена справка в официалния сайт на СРС се установи, че въз основа на горепосочената искова молба е образувано гр. д. № 16441/2017 г. по описа на СРС, ГО, 79 състав, като производството по делото е прекратено.
Исковата молба, въз основа на която е образувано
производството пред СРС е депозирана на 13.06.2016 г.
Видно от
представения в заповедното производство запис на заповед на 14.02.2013 г. Ж.Ц.К.
неотменимо и безусловно се е задължил срещу представяне на ценната книга да
плати на „С.“ ООД или на негова заповед на 14.02.2015 г. сумата от 15 772
евро. Като място на плащане е посочено: гр. София, бул. „*********. След
менителничното волеизявление е положен подпис на издателя. Удостоверено е, че
записът на заповед е предявен за плащане на издателя, за което е положен
подпис, като липсва отбелязване относно датата на предявяването му.
Между „С.“ ООД –
лизингодател и „Ф.Х.“ ООД – лизингополучател, чрез Ж.Ц.К., е сключен договор за
лизинг на лек автомобил № 73347/14.02.2013 г., по силата на който
лизингодателят отдава на лизингополучателя при условията на финаново – обвързан
лизинг лек автомобил марка „Крайслер“, модел 200 С 3.0 CRD, с посочена рама, при обща лизингова стойност от 41 668 лв., която включва начислен ДДС,
главница, стойността на допълнителните разходи, вноски за застраховка „Каско“
за първата година и договорна лихва, като след изплащането на всички вноски,
лихви, неустойки, данъци и изпълнение на всички останали задължения по договора
лизингополучателят има право да придобие правото на собственост върху
лизинговия автомобил при условията на сключения договор. Страните са уговорили,
че първоначалната вноска възлиза на 10 834 лв., като са определили и
точния размер на месечните лизингови вноски, което са 24 на брой, платими на
14-то число в размер на 1 228, 50 лв., от които: 853, 13 лв. – главница и
228, 50 лв. – лихва. В клаузата на чл.47 от договора страните са уговорили
заплащане на неустойка за забава. В т.1 е предвидено заплащането на неустойка
от неизправната страна за забава при просрочие след датата на падежа – по 1 %
от сумата на лизинговите вноски и други дължими плащания за всеки просрочен
ден, считано от датата на падежа, но не повече от 30 % от лизинговата цена на
автомобила.
На 14.02.2013 г. е
подписан приемо – предавателен протокол към договор № 73347/14.02.2013 г. между
„Ф.Х.“ ООД чрез Ж.Ц.К. и „С.“ ООД относно предаването на лизинговия автомобил
на лизингополучателя.
От заключението на
вещото лице Л.Б.Б.по изслушаната перд СРС съдебно – счетоводна експертиза,
неоспорено от страните, което съдът възприема като компетентно дадено, се
установява,че съгласно счетоводните записвания на ищцовото дружество по
процесния лизингов договор е заплатена сумата от 20 564, 30 лв., с която
са погасени лизинговите вноски до 15.10.2013 г. включително, както и 450 лв. за
застраховка „Каско“. По делото няма данни на коя дата е върнат автомобила,
предмет на разглеждания договор. Съгласно счетоводните извлечения автомобилът е
отписан от партидата на ответника на 20.02.2014 г. Към тази дата неплатените
суми по процесния договор за лизинг на лек автомобил № 73347/14.02.2013 г. са
общо в размер на 12 683, 70 лв., от които: 5 437, 35 лв. – главница и
1 876, 90 лв. – договорна лихва, както и 5 369, 45 лв. – договорна
неустойка по чл.47, т.1 от договора.
При разглеждане на делото в настоящата съдебна
инстанция като безспорно в отношенията между страните е признато
обстоятелството, че процесният запис на заповед от 14.02.2013 г. е издаден за
обезпечаване на задълженията, произтичащи от договор за лизинг №
73347/14.02.2013 г.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната
жалба е депозирани в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен
от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.417 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на
ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по
чл.417, т.9 ГПК.
Следва да се отбележи, че макар към момента на завеждане на
делото да не са налице предпоставките на чл.415, ал.4 ГПК, то след
постановяване на горепосоченото определение, с което е прието възражението на
длъжника срещу постановената заповед за изпълнение, на основание чл.423, ал.1,
т.1 ГПК и на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване
съществуване на вземането му, са отстранени пречките във връзка с допустимостта
на производството по делото. Също така повторно заведеното дело в рамките на
срока по чл.415, ал.4 ГПК е прекратено. Ето защо предявеният иск е допустим,
поради което като е разгледал спора по същество, решаващият съд е постановил
допустим съдебен акт. С оглед на това следва да се разгледат доводите относно
неговата правилност.
Записът на заповед
съставлява абстрактна, формална, едностранна сделка, за която законът допуска
да поражда права. За да породи записът на заповед правно действие, следва да се
установи, че е съобразен с реквизитите, установени в нормата на чл.535 ТЗ.
В представената по делото ценна книга се съдържа наименованието „запис на
заповед”, както в заглавието на акта, така и в контекста на същата. Налице е
безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 15 772 евро. Падежът на записа на заповед е уговорен,
съобразно нормата на чл. 537 ТЗ вр. чл.486, т.4 ТЗ – на определен ден: 14.02.2015
г. В записа на заповед като място на издаване и място на плащане е определен
гр. София, бул. „*********. Като ремитент (поемател) е посочен „С.“ ООД, с посочен ЕИК. Менителничният
ефект е издаден на 14.02.2013 г. и е положен подпис от името на издателя Ж.Ц.К..
Тъй като представеният запис на заповед съдържат всички законоустановени
реквизити, същият е действителен и е породил валидно менителнично задължение.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № от 18.06.2014 г. по т. д.
№ 4/2014 г. на ОСГТК, т.17, предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, се
определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на
подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение.
Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която
основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна
менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът
не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да
доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение
между него като поемател и длъжника - издател по повод или във връзка с което е
издаден записът на заповед. В случая ищецът не е въвел каузалното
правоотношение с издателя на менителничния ефект. С въвеждането
на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на
каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният
запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по
чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото
възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица
погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154, ал.1 ГПК
за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите,
на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между
страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието
изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените
от ответника - длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на
вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по
каузалното правоотношение.
С писмения отговор
на исковата молба ответницата е релевирала довод, че вземанията на кредитора по
каузалното правоотношение с дружеството „Ф.Х.“ ООД по договор за лизинг на лек
автомобил марка „Крайслер“, като автомобилът е върнат на ищцовото дружество без
заявени претенции от него. Ето защо въпросът относно основанието на поетото
задължение за плащане и съществуването на вземане по каузалното правоотношение,
във връзка с което е издадена процесната ценна книга, е включен в предмета на
делото.
Във въззивното
производство е отделено като безспорно между страните и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че процесният запис на заповед от 14.02.2013 г. е
издаден във връзка с договор за лизинг на лек автомобил № 73347/14.02.2013 г.
Ето защо следва да се приеме, че с издадения от ответницата запис
на заповед от 14.02.2013 г. същата се е задължила безусловно и неотменимо срещу
представянето на записа да заплати на 14.02.2015 г. сумата от 15 772 евро на „С.“
ООД, във връзка със сключения „Ф.Х.“ ООД - лизингополучател и „С.“ ООД -
лизингодател договор за лизинг на лек автомобил № 73347/14.02.2013 г., като
записът на заповед е издаден за обезпечаване изпълнението на задълженията на
лизингополучателя по посочения договор - търговско дружество.
С писмения отговор
на исковата молба ответницата е релевирала също така и възражение за липсата на
идентичност между страните по менителничното правоотношение и по каузалното
правоотоншение, което поддържа и във въззивното производството.
С обжалваното
съдебно решение съдът е възприел формираната съдебна практика - решение №
127/12.07.2013 г. по т. д. № 274/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение № 73/29.06.2016
г. по т. д. № 1025:2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; определение № 287/03.06-2015 г.
т. д. № 2177/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, с която е разяснено, че менителнично
правоотношение между две лица не може да обезпечава вземане по каузално
правоотношение между други две лица. Правно значима обаче е не всяка
връзка между двете правоотношения (менителничното и каузалното), а само онази
връзка, при която погасяването на задълженията по едното правоотношение има за
последица погасяване на задълженията и по другото правоотношение.
Тази съдебна
практика обаче не намира приложение в разглеждания случай, тъй като не е
налице липса на идентичност и на двете
страните по менителничното и каузалното правоотношение – кредиторът по договора
за лизинг е и поемател по записа на заповед. Макар ответницата да не е страна
по каузалната сделка, за нея съществува правната възможност да обезпечи чужд
дълг – на лизингодателя. В случая това е сторено посредством издаване на запис
на заповед, чрез който е обезпечено изпълнението на задълженията на
лизингополучателя по договора за лизинг. По този начин е постигната
релевантната връзка между каузалното и менителничното правоотношение –
погасяването на задължението по едното правоотношение има за последица
погасяване на задълженията по другото правоотношение.
По изложените
съображения въззивният съд счита, че менителничният ефект е действителен,
произвел е валидно менителнично задължение за издателя на ценната книга, който
обезпечава задължението на трето лице – страна по каузалното правоотношение
(лизингополучателя). В тази насока е и формираната съдебна практика - решение №
4 от 09.05.2019 г. по т. д. № 26/2018 г., на ВКС, ТК, І ТО. Ето защо неправилно
решаващият съд е приел, че гаранционно - обезпечителната цел, с която е издаден
менителничния ефект, не може да бъде реализирана, тъй като задължението по него
се явява лишено от основанието. Правното основание за издаване на менителничния
ефект е обезпечаване на чужд дълг, каквато възможност е допустима от закона. Субективните
причини, поради които ответницата – управител на дружеството лизингополучател и
съдружник в него, е поела задължение да обезпечи чужд дълг, нямат отношение към
валидността на менителничния ефект и съответно не са част от спорния предмет.
Ето защо релевираните от жалбоподателя доводи относно валидността на
менителничния ефект са основателни.
От заключението на
вещото лице по изслушаната съдебно – счетоводна експертиза се установи, че
непогасените задължения на лизингополучателя към лизингодателя, произтичащи от
договора за лизинг на лек автомобил № 73347/14.02.2013 г. към датата на връщане
на лекия автомобил, обект на договора – 20.02.2014 г., възлизат на 12 683,
70 лв. Тази сума се равнява на 6 485, 07 евро, определени по фиксинга на
БНБ за евро към лев (1, 95583). Същевременно искът е предявен за сумата от
3 600 евро. Ответницата не твърди, че задължението в претендирания от
ищеца размер е погасено от лизингополучателя или от нея, както и липсват
доказателства в тази насока. Ето защо предявеният иск се явява изцяло основателен.
Тъй като крайните
изводи на двете инстанции не съвпадат, обжалваното решение следва да се отмени,
като предявеният иск следва да се уважи изцяло.
По разноските по
производството:
При
този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя – ищец
следва да се присъди сумата от 140, 70 лв., представляваща заплатена държавна
такса за въззивно обжалване.
На ищеца следва да се присъдят
сторените разноски в исковото производство, които възлизат на 440, 82 лв.,
както и сторените разноски в заповедното производство – 840, 82 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 86595/08.04.2019 г., постановено по гр. д. № 31923/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 79 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ж.Ц.К., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес *** –
адв. Б.Н., че дължи на „С.“ ООД, ЕИК *********, с адрес *** и съдебен адрес ***,
вътрешна сграда, ет.3 – адв. Г.М., сумата от 3 600 (три хиляди и шестстотин) евро, представляваща част от
задължение по запис на заповед, издаден на 14.02.2013 г., за обща сума от 15
772 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по
чл.417 ГПК - 10.09.2015 г., до окончателното изплащане, за която сума е
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 16.10.2015 г. по ч.
гр. д. № 54622/2015 г. по описа на
СРС, ГО, 79 състав, по иска, предявен от „С.“ ООД, ЕИК *********, срещу Ж.Ц.К., ЕГН **********, с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.535 ТЗ.
ОСЪЖДА Ж.Ц.К., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес *** –
адв. Б.Н., да заплати на „С.“ ООД, ЕИК *********, с адрес *** и съдебен адрес ***,
вътрешна сграда, ет.3 – адв. Г.М., на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 140,
70 (сто и четиридесет лева и седемдесет
стотинки) лв., представляваща сторени разноски във въззивното производство; да
заплати сумата от 440, 82 (четиристотин и четиридесет лева и
осемдесет и две стотинки) лв., представляваща сторени
разноски в исковото производство пред СРС, както и да заплати сумата от 840, 82 (осемстотин и четиридесет лева и осемдесет и две стотинки)
лв., представляваща сторени разноски в заповедното производство.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.