Р Е Ш Е Н И Е
№262254/13.7.2021г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, тридесет и пети състав, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и девети юни, две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ВИОЛЕТА КОЖУХАРОВА
при участието на секретаря Олга Желязкова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 2657 по описа на Варненски районен съд за 2021 год., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано въз основа на предявен иск от „Ю.” ЕООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на управление:***, * срещу Б.Ц.М., ЕГН **********, с адрес: ***,
с искане до съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумите както следва: 101.94 лева, представляваща неустойка – сбор от трикратния размер
за месечните такси на всяка абонаментна услуга, съгласно т. 2 от Договор за
предоставяне на далекосъобщителни услуги с клиентски номер * от 18.12.2014 г.,
подновен на 18.11.2016 г., за ползване на мобилна услуга, за мобилен номер *,
сключен между „*“ ЕАД и Б.Ц.М.,.; 151.30
лева, представляваща незаплатена цена на лизингово устройство *, по Договор
за лизинг от 18.11.2016 г., сключен между „*“ ЕАД и Б.Ц.М., които вземания са
прехвърлени от „*“ ЕАД с договор за цесия от 16.10.2018 г. в полза на „*“ ЕАД,
ЕИК *, което дружество е прехвърлило вземането в полза на „Ю.” ЕООД с договор
за цесия от 01.10.2019 г., за които суми по ч. гр. д. № 16550 по описа на
Варненски районен съд за 2019 год. е издадена Заповед № 260152/ 26.08.2020 год.
за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК.
Претендират се и
извършените разноски.
В исковата молба се твърди, че между „*“ ЕАД и ответника е сключен договор далекосъобщителни
услуги с клиентски номер * от 18.12.2014 г., подновен на 18.11.2016 год.,
за ползване на мобилна услуга, за мобилен номер * с избран тарифен план * с
месечна абонаментна такса 23.99 лв., с
допълнителен пакет неограничени минути – включени минути за разговори към
всички мрежи в Б. и в роуминг в Европейски съюз, с месечен абонамент 8.00 лв.
и удвоени МВ на максимална скорост * с месечен абонамент от 1.99 лв. Поради неизпълнението договорът за
далекосъобщителни услуги е развален, а задълженията по лизинговия договор –
обявени за предсрочно изискуеми. Твърди се още, че процеснияте
вземания са прехвърлени от първоначалния кредитор „*“ ЕАД, в полза на „“*“ ООД, с
договор за цесия от 16.10.2018 год., което
от своя страна е прехвърлило вземането на „Ю.“ ЕООД с Договор за цесия от 01.10.2019 г.
Ответникът – Б.Ц.М.,
чрез пълномощник, депозира писмен отговор, в срока по чл. 131 ГПК, в
който излага съображения за недопустимост и неоснователност на предявените
искове. Оспорва валидността на извършените цесии. Възразява и срещу надлежното
уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземанията, а също и
срещу надлежното обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по двата
договора. Възразява срещу валидността на неустоечната клауза, поради противоречието и с добрите нрави. Релевира възражение за
погасяване на вземането по давност. Отправя искане за отхвърляне на исковете и
за присъждане на разноски.
Съдът, след като взе предвид представените по делото доказателства – по
отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните
актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено следното от фактическа
и правна страна:
Предявени
са обективно съединени искове, с правно
основание чл. 415, ал. 1 ГПК, чл.
79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Исковете
с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, са
предявени врамките на предвидения в закона преклузивен едномесечен срок от
получаване на указанията по чл. 414 ГПК от заповедния съд и при наличието на
останалите изисквания на ГПК, включително и идентитет между вземането по заповедта
за изпълнение и процесното, видно от приложеното ч. гр. д. № 9431/
2020 г. на ВРС.
Предявяването на вземания в по – малък размер от заявените в заповедното
производство не рефлектира върху допустимостта на настоящия исков процес, като
за горницата над претендирания размер заповедта за изпълнение подлежи на
обезсилване по реда на чл. 415, ал. 5 ГПК.
Предмет на претенцията по установителния иск са вземания по фактури, касаещи
лизингови вноски и неустойка.
Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи съществуването
на твърдяното вземане в негова полза по основание, в т. ч. валиден договор за
цесия, имащ за предмет съществуващо вземане от ответника в размер на исковата
сума; наличието
на валидно облигационно правоотношение между „*“ ЕАД и ответника, възникнало по
силата на договор за далекосъобщителни услуги и
договор за лизинг, по който доставчика
е изправна страна; доставката на далекосъобщителни услуги за релевирания
период, респ. предаване на лизинговата вещ, въз основа на които
за ответника е възникнало задължение за заплащане на търсените цена, лизингови вноски и неустойка; настъпване
изискуемостта на задълженията.
В тежест на ответника е да установи положителните факти, на които основава възраженията си.
Съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това, като
прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако
не е уговорено противното.
В
настоящата хипотеза, установява се от
представените писмени доказателства (договор за цесия,
потвърждание),
обстоятелството, че между „*“ ЕАД, в качеството
му на цесионер и „*“ ООД в качеството му на цедент, е сключен договор за прехвърляне на вземания от 16.10.2018 г., с който е
прехвърлено вземането на цедента от ответника в размер на 253.24
лева.
Същото вземане е прехвърлено от новия кредитор към ищцовото дружество,
видно от приобщения на л. 17 договор за цесия от 01.10.2019 г.
Съобразно
правилото на чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът е длъжен
да съобщи на длъжника за станалото прехвърляне на вземането, а съгласно ал. 4 -
прехвърлянето на вземането е действително тогава, когато предишният кредитор е
съобщил за него на длъжника.
В
настоящата хипотеза, липсват доказателства за надлежно съобщаване на длъжника
за сключения договор, преди депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК, респ. на
исковата молба. Независимо от последното,
настоящия състав приема цесията за редовно съобщена на длъжника с
получаването на преписа от исковата молба с приложеното към същата уведомление
за цесия, а именно - на 15.03.2021 год. (съгласно
съобщение на л. 52), което уведомяване по аргумент от чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде съобразено от съда. След като е известен за
цесията, дори и чрез връчване на исковата молба на особения представител,
длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение
на основание липсата на уведомяване (Решение № 40/ 13.05.2010 г. по т.
д. № 566/
На
следващо място, цедираното вземане, произтича от сключени
между ответника и „*“ ЕАД договор от 18.11.2016
год. за предоставяне на далекосъобщителни услуги, сключено за срок от 24 месеца, при месечни
абонаментни такси съответно в размер на 23.99 лв. с ДДС и договор за лизинг от
18.11.2016 г. Видно от съдържанието на последния, от страна на потребителя,
срещу предоставено от оператора мобилно устройство е поето задължение за
заплащане на 24 месечни лизингови вноски от по 8.90 лв., всяко.
С подписа си, положен в договора и приложенията към
него, потребителя е изразил съгласие за заплащане за месечни абонаментни такси и
лизингови вноски, при описаните условия, признал е и предаване на лизинговата
вещ. До колкото предмет на спора е вземания единствено за абонаментни такси, ирелевантен
в случая е начина на отчитане и фактуриране останалите предоставени услуги –
разговори, кратки съобщения, уведомяване за просрочено задължение и др. На
датата на сключване на договора за мобилни услуги, абоната е запознат и с
общите условия на оператора, видно от приобщената на л. 10 декларация от 18.11.2016
г. Следователно, за ответника е възникнало задължението за заплащане стойността
на абонаментните такса, цените на ползваните услуги и лизинговите вноски,
съгласно представените договори.
Лизингодателят е изправна
страна по отношение на задължението си да предостави за ползване лизинговата
вещ за процесния период, и липсват както наведени твърдения, така и доказателства за връщане на
предаденото мобилно устройство или погасяване на задълженията за лизингови
вноски в уговорения срок, то претендираните
лизингови вноски се явяват дължими.
От
друга страна, изискуемостта на претенцията за неустойка се предпоставя от
установяване на факта на предсрочно прекратяване на договорите. Неизпълнението
е този юридически факт, който възниква след сключването на договора, и който е
предпоставка за възникване на потестативното правоза прекратяване на
договорната връзка. Така постигната договореност между страните е свързана с
възможността при настъпване на определени условия кредитора да упражни
потестативното си право да прекрати договорната връзка чрез отправяне на
нарочно изявление в тази насока до длъжника. Тъй като ищецът твърди прекратяване
на договора на 18.11.2016 г., с оглед оспорването му от
ответника, в негова тежест бе да установи този факт. В случая, от страна на
ищеца не са ангажирани доказателства, установяващи надлежно упражнено потестативно
право, изявлението за което да е достигнало до длъжника, за да се приеме, че е
породило действие. Представените в тази насока фактури не съдържат подобно
изявление.
Ето
защо, до колкото неустойката се дължи при предсрочно прекратяване на договора
по вина на потребителя, което не е доказано по делото, то следва да се приеме,
че за кредитора не е възникнало правото за нейното получаване.
Независимо от горното, съществуването на неустоечното вземане в полза на
кредитора следва да бъде отречено, след съобразяване на въведеното с отговора възражение
за настъпил ефект на давността.
С оглед, релевираното с отговора възражение за недължимост на част от
вземанията, поради погасяването им по давност, следва да бъде отбелязано
следното:
В
случая, в предвид естеството на задължението, приложима кратката
давност по чл. 111,
б. ”б” ЗЗД. Искът се счита за предявен от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 11.08.2020
год., поради което и всички вземания с настъпил падеж
преди
11.08.2017
год. следва да се приемат за погасени по давност. В случая, ищецът
се позовава на възникнало задължение за неустойка, с падеж 16.06.2017 г., поради
което и следва да се приеме, че към момента на депозиране на заявлението,
същото е погасено по давност.
Заплащането на стойността на лизингови вноски съставлява „периодично плащане” по смисъла на
чл. 111, б.”в” ЗЗД (в този смисъл Решение № 92/ 26.07.2017 г. По т. д. № 1107
по описа за 2016 год., ВКС, ІІ т. о.), като вземането
се погасява с тригодишна давност. В този смисъл, в предвид датата на депозиране на заявлението
по чл. 410 ГПК, погасени по давност са лизинговите вноски за м. юни и юли 2017
г., в общ размер на 17.80 лв. (2 х8.90).
По изложените съображения, се налага извода, че
предявения установителен иск е основателен за сумата от 133.50 лв., представляваща
дължими вноски по договор за лизинг от 18.11.2016 г., за периода м. август 2017
г. – м. ноември 2018 г., поради което и следва да бъде уважен, на основание чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Предявеният иск за съществуване на вземане в размер
на 101.94 лв., съставляващо неустойка – сбор от трикратния размер за
месечните такси на всяка абонаментна услуга, съгласно т. 2 от споразумение за предоставяне на далекосъобщителни услуги от
18.11.2016 г., както и за сумата от 17.80 лв. – лизингови вноски по
договор от 18.11.2016 г., претендирани за м. юни и м. юли 2017 г., е
неоснователен поради което и следва да бъде отхвърлен, на
основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на спора и по
арг. от ТР № 4/ 18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/ 2013
г., ОСГТК, т. 12, в полза на ищеца следва да се присъдят и извършените в
заповедното производство разноски, съобразно уважената част на исковете, които възлизат
на 108.10 лв. В полза на ищеца следва да се присъди и сумата от 134.43 лв. –
разноски в настоящото производство.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, с оглед изхода на
спора и отправеното искане, в полза на ответника следва да се присъди сумата от
141.85 лв., представляваща извършени разноски, определени съобразно
отхвърлената част на исковете.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Б.Ц.М.,
ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Ю.”
ЕООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на управление ***, * сумата от 133.50 лв. (сто тридесет и три лева и петдесет стотинки), представляваща
незаплатена цена на лизингово устройство *, дължима по
Договор за лизинг от 18.11.2016 г., сключен между „*“ ЕАД и Б.Ц.М., за периода м. август 2017 г. – м. ноември 2018 г., което
вземане е прехвърлено от „*“ ЕАД с договор за цесия от
16.10.2018 г. в полза на „*“ ЕАД, ЕИК *, което дружество е прехвърлило
вземането в полза на „Ю.” ЕООД с договор за цесия от 01.10.2019 г., за което
вземане по ч. гр. д. № 16550 по описа на
Варненски районен съд за 2019 год. е издадена Заповед № 260152/ 26.08.2020 год.
за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК, на основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ю.” ЕООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на
управление:***, * срещу Б.Ц.М., ЕГН **********,
с адрес: *** иск за приемане за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумите от 101.94 лв. (сто и един лева и деветдесет и четири стотинки),
представляваща неустойка – сбор от трикратния размер за месечните такси на
всяка абонаментна услуга, съгласно т. 2 от Договор за предоставяне на
далекосъобщителни услуги с клиентски номер * от 18.12.2014 г., подновен на
18.11.2016 г., за ползване на мобилна услуга, за мобилен номер *, сключен между
„*“ ЕАД и Б.Ц.М., и 17.80 лв. (седемнадесет лева и осемдесет стотинки),
представляваща вноски по договор от за лизинг 18.11.2016 г., сключен
между „*“ ЕАД и Б.Ц.М., касаещ мобилно устройство *, претендирани за м. юни и м. юли 2017 г., които вземания са прехвърлени
от „*“ ЕАД с договор за цесия от 16.10.2018 г. в полза на „*“ ЕАД, ЕИК *, което
дружество е прехвърлило вземането в полза на „Ю.” ЕООД с договор за цесия от
01.10.2019 г., за които суми по ч. гр. д. № 16550 по описа на Варненски районен
съд за 2019 г. е издадена Заповед № 260152/ 26.08.2020 г. за изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 410 ГПК, на основание чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Б.Ц.М., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Ю.” ЕООД,
ЕИК: *, със седалище и
адрес на управление ***, * сумата от 108.10 лв.
(сто и осем лева и десет стотинки), представляваща извършени в заповедното
производство разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Б.Ц.М., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Ю.” ЕООД,
ЕИК: *, със седалище и
адрес на управление ***, * сумата от 134.43 лв. (сто тридесет и четири лева и четиридесет и
три стотинки), представляваща извършени в настоящото производство разноски,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „Ю.” ЕООД,
ЕИК: *, със седалище и
адрес на управление ***, * да заплати на Б.Ц.М., ЕГН **********,
с адрес: *** сумата от 141.85
лв. (сто четиридесет и един лева и осемдесет и пет стотинки),
представляваща извършени в настоящото производство разноски, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК.
Присъдените суми могат да
се заплатят от ответника на ищеца, по следната банкова сметка ***: ***, банков код: BPBIBGSF.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: