№ 529
гр. Варна, 02.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на седми
февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Магдалена Давидова Янева
при участието на секретаря Светлана Ст. Г.а
като разгледа докладваното от Магдалена Давидова Янева Гражданско дело
№ 20213110113178 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявен от Г. Г. Г. срещу „ОТП Факторинг
България” АД, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 13349.07 лева, предмет на
изпълнително дело № 20117120400601 по описа на ЧСИ Ил.Станчева, рег. № 712 на КЧСИ с
район на действие ВОС, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. №
2830/2011г. по описа на ВРС.
В исковата молба се твърди, че въз основа на издадения изпълнителен лист по
горното ч.гр.д. № 2830/2011г. в полза на „Банка ДСК“ ЕАД е образувано изпълнително дело
№ 20117120400601 по описа на ЧСИ Ил.Станчева, рег. № 712 на КЧСИ, като вземанията по
същия са прехвърлени на ответника с договор за покупко-продажба на вземания от
18.12.2012. Счита, че правото на принудително удовлетворяне на вземанията по издадения
изпълнителен лист е погасено по давност. Излага, че по образуваното изпълнително дело и
въз основа на наложения запор по трудовото възнаграждение на ищеца, като последно
постъпилата сума по изпълнителното дело по този запор е от 10.10.2012г. След тази дата
действия по принудително изпълнение не са извършвани. Поради това и сезира съда с
искане да се установи, че не дължи горните суми. Претендира и присъдените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „ОТП Факторинг България” АД,
депозира отговор на исковата молба, с който признава иска. Поддържа, че не е дало повод за
образуване на настоящото производство, тъй като след датата на перемцията не е искало от
ЧСИ извършване на действия по принудително събиране на процесното вземане. С оглед
това и счита, че в тежест на дружеството не следва да се възлагат сторените от ищеца
разноски.
1
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено от
фактическа страна следното:
Със заповед № 1988/24.02.2011г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 2830/2011г., по описа на ВРС, 10-ти състав,
длъжниците И. В. Х., Н. В. Х. и Г. Г. Г. да заплатят солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД сумата
от 16282.58 лева, включваща 13349.07 лева главница по договор за кредит от 10.11.2006г.,
2093.12 лева - договорна лихва за периода от 04.05.2010г. до 22.02.2011г., 805.39 лева - такса
закъснение за периода от 21.05.2010г. до 22.02.2011г., 35-00 лева – заемна такса за периода
от 30.04.2010г. – 22.02.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението в съда – 22.02.2011г., до окончателното й изплащане,
както и сумата от 325.65 лева – заплатена държавна такса и 757.66 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
Въз основа на заповедта е издаден изпълнителен лист от 10.03.2011г.
По повод молба от 05.08.2011г. на „Банка ДСК“ ЕАД и въз основа на горния
изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 601/2011г., по описа на ЧСИ Илиана
Станчева. С молба от 18.12.2012г., ответникът, позовавайки се на сключен с „Банка ДСК“
ЕАД договор за покупко-продажба на вземания от 16.08.2012г.
От приложеното на л. 13-15 от делото подробна сметка за постъпили суми по изп.д.
№ 601/2011г. на ЧСИ Илиана Станчева, се установява, че в периода 21.10.2011г. –
08.10.2011г. по делото са постъпвали суми от запор на трудово възнаграждение и в периода
от 05.03.2021г. – 11.06.2021г. – от запор на банкова сметка.
От приложената на л. 50 от делото молба от 04.06.2020г., подадена по изп.д. №
601/2011г., се установява, че „ОТП Факторинг България” АД е отправило искане за
пристъпване към принудително събиране на вземането на дружеството като се извърши
опис на движими вещи по постоянен адрес на длъжниците И. В. Х. и Н. В. Х..
С постановление от 23.12.2021г. и въз основа на молба на „ОТП Факторинг
България” АД, изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 2
ГПК.
Въз основа на горната фактическа установеност, съдът формира следните правни
изводи:
Между страните не се спори, че изпълнителното производство е инициирано въз
основа на издаден изпълнителен лист, като спорното право, произтичащо от договор за
банков кредит, е било удостоверено като изпълняемо и безспорен дълг в стабилизираната
(предвид липсата на твърдения и данни за подадено възражение по чл. 414 ГПК) заповед №
1988/24.02.2011г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.д. №
2830/2011г., по описа на ВРС, 10-ти състав.
Съгласно нормата на чл. 110 ЗЗД исковете по договора за кредит за вземания –
главница и договорна лихва, представляваща цената на кредитирането, се погасяват с
общата петгодишно давност. С оглед действащата законодателна уредба относно издаването
2
на изпълнителен лист въз основа на заповед за незабавно изпълнение, съдът намира, че
същата има правните последици на съдебно решение. Това е така, тъй като влязлата в сила
заповед за изпълнение освен изпълнителна сила, има и присъщите на съдебното решение
последици – установително действие, непререшаемост и стабилитет. След влизане в сила на
заповедта за изпълнение, се преклудират всички възражения на длъжника, че вземането не
съществува и не могат да бъдат заявени с нов иск, извън извънредните способи по чл. 424
ГПК (за разлика от исковете по чл. 252, 254 и 255 от ГПК /отм./ и в този смисъл
разясненията дадени в т. 14 от тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. на ВКС по тълк.д.
№ 2/2013г., ОСГТК не намират приложение). Ето защото и разбирането на съда, че по
отношение установеното с влязлата в сила заповед за изпълнение вземане следва да намерят
приложение правилата на чл. 117, ал. 1 и 2 ЗЗД.
С оглед горното становище на съда относно правните последици на влязлата в сила
заповед, следва да се приеме, че давността е прекъсната с подаване на заявлението по чл.
417 ГПК, от който момент е започнала да тече нова давност, чийто срок е 5 години за всички
установени вземания. За да се прецени изтекъл ли е този срок към момента на обявяване на
устните състезания (тъй като правилото на чл. 115, б. „ж“ и чл. 116, б. „б“ ЗЗД не могат да
намерят приложение при предявен от длъжника иск за отричане съществуването на
вземането, тъй като не се каса за действие на кредитора, с което той търси защита на своето
субективно притезателно право), следва да се прецени прекъсвана ли е, респ. спирало ли е,
течението на давностния срок.
С решение № 170/17.09.2018г. на ВКС по гр.д. № 2382/2017г., ІVг.о., е прието, че
извършената с т. 10 от тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.10.1980г., поражда действие от датата на
обявяването на тълкувателното решение, като даденото в цитираната точка на
тълкувателния акт разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящи
към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди
това. Това становище е обосновано със задължението на органите на съдебната и
изпълнителната власт да зачитат задължителното тълкуване на правната норма и да я
прилагат в този смисъл, като това задължение отпада едва с отмяната им и не може да бъде
изисквано от тях да съобразяват действията си с тълкувателен акт, който все още не е
действащ. По нататък е прието, че макар задължителната сила на тълкувателните актова, да
не поражда такова задължително действие по отношение на другите правни субекти,
последните макар и да не са адресати на тази задължителна сила, могат да изискват от
съответния орган да съобрази решението си с тях и ако не сторят това имат възможност да
оспорват взетите от съответния орган решения по установения за това ред. Така застъпеното
становище, макар и в решение, което не представлява задължителна съдебна практика
според чл. 290, ал. 3 ГПК, напълно се споделя от настоящия състав.
Или, за да се даде отговор на въпроса кой тълкувателен акт следва да бъде приложен,
на изследване подлежи момента на прекратяване на изпълнителното производство.
Основанията за прекратяване на изпълнителното производство са уредени с нормата
3
на чл. 433 ГПК, като според т. 8 такова е бездействието на взискателя, който в течение на
две години не е поискал извършването на изпълнителни действия.
В настоящия случай между страните е безспорно, че последното изпълнително
действие по принудително събиране на дълга е от 10.10.2012г., от който момент следва да
бъде преценяван и срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Последователно в доктрината и в съдебната практика (тълкувателно решение №
47/01.04.1965г. по гр.д. № 23/1965г. на ОСГК на ВС, т. 10 от тълкувателно решение №
2/26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС) се приема, че прекратяването на
изпълнителното производство поради т.нар. „перемция“ настъпва по силата на закона,
поради което и не е необходимо изтичането на този срок да бъде констатиран с изричен акт
на съдебния изпълнител.
Съобразно горното тълкуване на нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК следва да се
приеме, че изпълнително дело № 601/2011г. е прекратено по отношение на Г.Г. на
10.10.2014г., или преди постановяване на тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по
тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Следователно приложение в настоящия казус
следва да намерят постановките на ППВС № 3/18.10.1980г., според които след образуване на
изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъсната вече давност се
спира. Или, за времето от образуване на изпълнително дело № 601/2011г. до перемирането
му, давност не е текла, като новата такава е започнала да тече с прекратяване на
изпълнителното производство – 10.10.2014г., респ. погасителният ефект е настъпил на
10.10.2019г.
С оглед горното съдът приема, че вземането на ответника в размер на исковата сума е
погасен понастоящем по давност и правото на принудително удовлетворяване не
съществува. Предявеният иск като основателен следва да бъде уважен.
Предвид изхода на спора и направеното от процесуалния представител на ищеца
искане по реда на чл. 38, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, в полза на мл.адв.
Р.Д. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, като съдът определя в размер на
930.47 лева, съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. Съдът
не споделя доводите на ответното дружество, че не е дало повод за иницииране на
настоящото производство, с оглед коментираното по-горе писмено доказателство –
подробна сметка за постъпили суми, в която изрично е посочено, че в резултат на
принудителни действия – запор върху банкова сметка на Г., по делото са събирани суми в
период от четири месеца, които са отишли за погасяване на дълга по изпълнителното дело.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати дължимата за производството държавна такса в размер на 533.96 лева.
Видим от горното, съдът
РЕШИ:
4
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г. Г. Г., ЕГН
**********, от ****, не дължи на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“, № 15, сумата от 13 349.07 лева
(тринадесет хиляди триста четиридесет и девет лева и седем стотинки), предмет на
заповед № 1988/24.02.2011г. и издадения изпълнителен лист по ч.гр.д. № 2830/2011г., по
описа на РС-Варна, 10-ти състав, поради погасяване по давност на правото на принудително
изпълнение.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. „Витоша“, № 15, да заплати на да заплати на мл.адв. Р.Д.,
вписана в АК-Варна, с личен № **********, със служебен адрес: ****, сумата от 930.47
лева (деветстотин и тридесет лева и четиридесет и седем стотинки), представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищеца Г. Г. Г., на основание чл. 38, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. „Витоша“, № 15, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт, по сметка на Районен съд – Варна, сумата от 533.96 лева (петстотин тридесет и три
лева и деветдесет и шест стотинки), на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5