РЕШЕНИЕ
№ 244
гр. Пловдив , 15.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и осми юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20215300501374 по описа за 2021 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.439, ал.1 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от И. Я. К.
чрез адв. Х.М., срещу решение № 260695 от 07.03.2021 г. по гр.дело № 13994
от 2019 г. на РС - Пловдив, Х гр. състав, с което е отхвърлен предявения иск
на И. Я. К. против „Айкарт“ АД за признаване за установено на основание
чл.439, ал.1 ГПК, че ищецът не дължи сумите: 25000 лв., представляваща
сума, дължима по договор за издаване и ползване на международна кредитна
карта „Ай Карт Мастеркарт Голд“ от 30.12.2008 г., ведно със законната лихва
от 05.05.2011 г. до окончателното изплащане, както и сумата 1672.24 лв.
деловодни разноски по гр.д. №30363/2011 г. по описа на СРС, за които са
издадени изпълнителен лист от 11.10.2013 г. по ч.гр.д. №8253/2011 г. по описа
на Пловдивския районен съд и изпълнителен лист от 09.09.2013 г. по гр.д.
№30363/2011 г. по описа на СРС, поради погасяване на вземанията по
давност.
В жалбата се излагат съображения за неправилност и
незаконосъобразност на съдебния акт. Твърди се, че същият е постановен в
противоречие със събраните доказателства, материално правните норми и
практиката на ВКС. Не са извършвани действия от ЧСИ Павлов от
1
02.06.2014 г. до 02.06.2016 г., като изпълнителното производство е
прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК и в този
случай не е необходим акт на ЧСИ. На длъжника е изпратена ПДИ на
06.06.2016 г., но тя не е получена от К.. Не е установено прекъсване на
давността, като е изтекла и 5-годишната давност. Иска се отмяна на
решението и уважаване на иска.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответната страна, като се излагат подробни съображения, че жалбата е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а решението като
правилно и законосъобразно да се потвърди, като се присъдят и разноските по
делото. Иска се да не се присъждат разноски на въззивника, тъй като липсват
доказателства за направени такива. Прави се възражение и за прекомерност
на разноските. Излагат се подробни съображения, че вземането не е погасено
по давност. Не са налице и основанията за прекратяване на изпълнителното
дело поради перемпция.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната
квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват
отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Според решение № 200 от 23.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6459/2014 г., IV г. о., ГК, след като са изчерпани контролните функции на
въззивния съд (да провери валидността и допустимостта на решението и да
определи вярната правна квалификация на предявените искове и на
насрещните права, възраженията, репликите и т.н. на страните), той
2
проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на
посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените
в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема
предвид установените във въззивното производство новооткрити и
новонастъпили факти, съответно - последиците от недоказването.
Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно
оплакване, да проверява обосноваността на която да било фактическа
констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е
направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените
правила (при разменена доказателствена тежест, при липса на доказателства,
извращаване на събраните доказателства или необсъждането им). Ако във
въззивното производство не са събрани доказателства за новооткрити или
новонастипили факти, съдът не може да преценява, нито да обсъжда наново
доказателствата по делото. Въззивният съд може да приеме за доказани
различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при
съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на
съдопроизводстве-ните правила, както и при обсъждане на събраните във
въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили
факти. Като изхожда от своята правна квалификация на материалните
субективни права, предмет на делото, той може да приеме за правно
релевантен факт, чието правно значение е отречено от първоинстанционния
съд, като и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при
постановяване на първоинстанционното решение.
Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните,
съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.
439, ал.1 ГПК.
В исковата молба се твърди, че спрямо ищецът К. е образувано
изпълнително дело въз основа на изпълнителен лист за сумата 25 000 лева
главница по договор за кредит, предоставен чрез кредитна карта, както и за
сумата 1 672.24 лева деловодни разноски. Поддържа, че в период, по-дълъг от
две години, считано от образуване на изпълнителното дело, не са
предприемани изпълнителни действия и правено искане за такива, поради
което производството е било прекратено по силата на закона. С оглед това,
последващите изпълнителни действия не били годни да прекъснат давността
за вземането и тя била изтекла. Иска се съдът да признае за установено, че
сумата по изпълнението не се дължи.
Ответникът „Айкарт“ АД с предишно наименование „Интеркарт
файнанс“ АД оспорва твърденията за липса на изпълнителни действия, годни
да прекъснат давността. Поддържа, че давността не е изтекла, поради което и
предявеният иск е неоснователен.
3
Въз основа на събраните доказателства съдът е приел за
установено следното:
С решение от 13.06.2013 г., постановено по гр.д. №30363/2011 г.
по описана Софийския районен съд, било признато за установено по
отношение на ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата 25000
лева, дължима по договор за издаване на международна кредитна карта от
30.12.2008 г., законната лихва върху нея, считано от 05.05.2011 г. и разноски
от 680 лв. За тези суми била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д. №8253/2011 г. на ПРС. Със същото решение в полза на ответника
били присъдени и деловодни разноски за исковото производство в размер на
1672.24 лв. Решението е влязло в сила на 15.07.2013 г.
За вземанията относно главница и разноски са издадени
изпълнителен лист от 11.10.2013 г. – за вземането по заповедта за изпълнение,
и изпълнителен лист от 09.09.2013 г. за разноските пред СРС. По молба на
взискателя от 02.06.2014 г. било образувано изпълнително дело №1535/14 г.
по описа на ЧСИ Константин Павлов. С молбата взискателят възложил на
съдебния изпълнител, на осн. чл.18, ал.1 ЗЧСИ, да определя начина на
изпълнение, като същевременно и посочил два конкретни изпълнителни
способа – запор върху трудово възнаграждение и запор на банковите сметки
на длъжника.
След извършване на справки от страна на съдебния изпълнител, на
06.06.2016 г. до длъжника била изпратена покана за доброволно изпълнение,
която останала невръчена. На 02.06.2016 г. ЧСИ Павлов с разпореждане
насрочил опис на движими вещи на длъжника. Опис на движими вещи бил
насрочен и с разпореждане от 03.02.2017 г. По приложеното изпълнително
дело липсват доказателства длъжникът да е бил уведомяван за тези
изпълнителни действия или такива да са били осъществявани. На 16.01.2019
г. съдебният изпълнител наложил запори върху банкови сметки на ответника.
На 07.03.2019 г. взискателят поискал да му бъде върнат изпълнителния лист,
като се позовал на настъпило прекратяване на изпълнителното дело по право.
С постановление от 11.03.2019 г. съдебният изпълнител прекратил
изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1 т.2 ГПК. Впоследствие, по
молба на взискателя от 11.03.2019 г., подадена пред същия ЧСИ, било
образувано ново изп. д. № 654/2019 г. за същите вземания.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства,
като се възприеха така установените факти, с изключение на констатираната
техническа грешка от състава на районния съд – ПДИ е изпратена на
06.06.2014 г., видно от приложената такава на л.116 от първоинстанционното
дело. Спорът в случая не е по фактите, а по правото – има ли прекъсване на
давността, след като длъжникът не е бил уведомен за предприети от ЧСИ
действия, и изтекла ли е петгодишна давност до образуване на второто
изпълнително дело - №654/2019 г.
4
Както правилно е отбелязано, изпълнително дело №1535/2014 г.
на ЧСИ Павлов е образувано на 02.06.2014 г. В молбата /л.82 от
първоинстанционното дело/ изрично е посочено, че взискателят възлага на
основание чл.18, ал.1 от ЗЧСИ изцяло проучване на имущественото
състояние на длъжника, да прави справки, да набавя документи, книжа и
други, както и да определи начина на изпълнение. Посочени са и способи - да
се насочи изпълнението срещу трудовото възнаграждение на длъжника и
запор върху банкови сметки. Посочването на способ за изпълнение /искането
да бъде приложен/ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи /мотивите към т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д.
№2/2013 г. на ВКС, ОСГТК/. Ето защо, въпреки че самото образуване на
изпълнителното дело не прекъсва давността, искането на взискателя да се
извършат принудителни действия я прекъсва.
По делото са изисквани различни справки, изпратена е ПДИ до К.,
проучвано е имущественото му състояние, но тези действия не са
изпълнителни и не прекъсват давността /същата точка на цитираното ТР,
което е задължително за съдилищата/.
Основателно е възражението на жалбоподателя, че за периода от
02.06.2014 г. до 02.06.2016 г. не са извършвани действия, които да прекъснат
давността, като доводите на първостепенния съд в обратната насока и в
отговора на въззивната жалба не се споделят.
С разпореждане /л.133 от първоинстанционното дело/ е насрочен
опис на движими вещи на длъжника за 02.06.2016 г. Разпореждането не е с
посочена дата, не е посочен и час, в който да се извърши действието.
Насрочването на изпълнителното действие не е известено на страните по
изпълнителното дело. Самото действие е от естество да прекъсне давността,
но са основателни възраженията, че няма достоверна дата. Съществува
огромна разлика във вида и съдържанието на този акт на ЧСИ и
разпореждането на следващия лист – 53 от изпълнителното дело (134 от
първоинстанционното). В този смисъл се споделя възражението на
жалбоподателя, че в продължение на две години по изпълнително дело
№1535/2014 г. по описа на ЧСИ Константин Павлов не са извършвани
действия, като са били налице основанията за прекратяването му поради
перемпция. Без значение са последващите действия, които не са породили и
правни последици, тъй като перемпцията настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правнорелевантни факти. Делото обаче е прекратено едва на 11.03.2019 г. с
постановление на ЧСИ по искане на взискателя /л.156 от
първоинстанционното дело/.
На същата дата е образувано с разпореждане изпълнително дело
№654/2019 г. на ЧСИ Павлов, със същите страни въз основа на същите
5
изпълнителни листове, по молба на взискателя, в която са посочени способи
за изпълнение – запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и върху
вземанията по банкови сметки /л.175, 176 от първоинстанционното дело/.
Петгодишната давност, започнала да тече на 02.06.2014 г., изтича
на 02.06.2019 г. Изпълнително дело №654/19 г. е образувано на 11.03.2019 г.,
преди изтичането , като от тази дата, с оглед посочения изпълнителен
способ, е налице прекъсване, като започва да тече нова давност. С
разпореждане от 12.09.2019 г. изпълнителното производство е спряно поради
допуснато обезпечение на настоящия иск.
Не се възприема довода в жалбата, че следва да се съобрази като
начален момент на давността датата на влизане в сила на решението по
установителния иск, тъй като се изложиха съображения, че в посочения
период е имало прекъсване на давността – с подадената молба за образуване
на изпълнително дело №1535/2014 г., в която е посочен способ за изпълнение.
По изложените съображения решението на първоинстанционния
съд е правилно и законосъобразно като краен резултат и следва да се
потвърди, макар и по различни от изложените в него съображения, а жалбата
– да се остави без уважение.
С оглед изхода на делото – отхвърляне на жалбата, не следва да се
присъждат разноски в полза на жалбоподателя, а само на ответната страна.
Ето защо се присъжда сумата от 1330.17 лв., представляваща заплатено от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение за представителство пред
въззивната инстанция, за което е представено преводно нареждане.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 260695 от 07.03.2021 г.,
постановено по гражданско дело № 13994 от 2019 г. на РС - Пловдив, Х
граждански състав.
ОСЪЖДА И. Я. К., ЕГН **********, от гр. П., ул. ***, да заплати
на „Айкарт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление град
Варна, район Младост, Бизнес Парк Варна №Б1, направените по делото
разноски в размер на 1330.17 (хиляда триста и тридесет лева и седемнадесет
ст.) лева.
6
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7