Определение по дело №347/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 70/18.05.2011 г., постановено по гр. д. № 113/2011 г., Момчилградският районен съд признал уволнението на М. С. Д. за незаконно, отменил заповед № 159/07.12.2010 г. на директора на ДГС гр. Д., с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, както и заповед, с която е прекратено трудовото му правоотношение. С решението М. Д. е възстановен на предишната му работа като „горски надзирател" и ДГС- М. е осъдено да му заплати обезщетение в размер на 2032 лв. за времето, през което е останал без работа, поради уволнението за периода от 15.01.2011 г. до 15.05.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 23.02.2011 г. като в останалата част иска по чл. 344 ал.1 т. 3 от КТ е отхвърлен. С решението са присъдени разноски и държавна такса.

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателя ДГС- М., който го атакува като незаконосъобразно и недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се произнесъл по иск, различен от предявения. Ищецът предявил иск по чл. 344 ал. 3 от КТ, приет и в доклада по дел¯то, а съдът разгледал трудовия спор по същество. Обжалваното решение било необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В нарушение на процесуалните правила съдът приел, че не било налице злоупотреба с доверието на работодателя, ощетяване на гражданите от работници и служители в търговията и услугите чрез измама в цената, теглото, качеството на стоката или услугата и други тежки нарушения на трудовата дисциплина. Тези обстоятелства били извън предмета на спора с предмет чл. 344 ал. 3 от КТ, а и такава доказателствена тежест не била указана от съда. Моли да се обезсили атакуваното решение като недопустимо, или бъде отменено, като спора се реши по същество. Претендира разноски. В съдебно заседание жалбата се поддържа.

Недоволен от решението е останал и жалбодателят М. С. Д., в частта му, с която предявения иск по чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ във вр. с чл. 225 ал. 1 от КТ е отхвърлен за разликата от 2032 лв. за периода от 15.01.2011 г. до 15.05.2011 г. до 3048 лв., представляваща обезщетение за шест месечен период, начиная от 10.01.2011 г. до 10.07.2011 г. В тази част решението било незаконосъобразно и необосновано. Жалбодателят бил безработен и към настоящия момент и имал право да получи обезщетение за шестмесечен период. Моли да се отмени решението в атакуваната част като се уважи иска и за разликата от 2032 лв. до 3048 лв. Претендира разноски за тази инстанция. В съдебно заседание поддържа жалбата и сочи доказателства.

В писмен отговор, пълномощникът на М. Д., оспорва въззивната жалба на ДГС- М. и моли да се потвърди решението на Момчилградския районен съд. Поддържа, че решението в атакувана част е допустимо и по същество- законосъобразно и обосновано. Атакуваната заповед била издадена в нарушение на императивната разпоредба на чл. 195 ал. 1 от КТ, за чието законосъобразно прилагане от работодателя, съдът следял служебно, поради императивния й характер. В атакуваната заповед, работодателят не посочил времето на извършване на нарушението. Жалбодателят оспорил законосъобразността на актовете, с които работодателят му е наложил наказание дисциплинарно уволнение и прекратил трудовото му правоотношение, което било достатъчно, за да се приеме, че съдът е в правомощията си да се произнесе по съществото на спора, след като ответникът представил доказателства, че е искано и получено съгласие от Дирекция „Инспекция по труда" за прекратяване на трудовото правоотношение по време на ползване на отпуск по болест. Посочената в исковата молба правна норма като основание на иска, не задължавала съда.

Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства при и по повод подадените жалби, констатира:

Жалбите са подадени в срок от лица, имащи интерес от обжалването и са допустими, а разгледани по същество жалбата на ДГС- М. е неоснователна, поради което следва да не се уважава, а тази на М. Д.- е основателна. Съображенията на съда са следните:

Предявени са искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1 и във вр. с чл. 344 ал. 3 от КТ и такива по чл. 344 ал. 1 т. 2 и 3 от КТ.

В исковата молба ищецът твърди,че работел на длъжност „горски надзирател" при ДГС гр. Д., чийто универсален правоприемник бил ДГС- гр. М.. Със заповед № 159/07.12.2010 г., издадена от директора на ДГС- М., на основание чл. 190 ал. 1 т. 4, 5 и 7 от КТ, връчена при отказ на 14.01.2011 г., на ищеца било наложено наказание „уволнение" за злоупотреба с доверието на работодателя. Със заповед № 01 /без дата/, връчена при отказ на 14.01.2011 г., издадена на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 от КТ и във връзка със заповед № 159/07.12.2010 г., считано от 10.01.2011 г., било прекратено трудовото му правоотношение. Твърди, че бил в отпуск по болест от 08.12.2010 г. до 10.02.2011 г. Двете заповеди му били връчени по време на отпуск по болест, при което работодателят можел да го уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда. Липсата на такова разрешение в момент на ползване на болнични, само по себе си и с оглед разпоредбата на чл. 344 ал. 3 от КТ, било самостоятелно и достатъчно основание за признаване на извършеното уволнение за незаконно и за отмяната му. С допълнителна молба, ищецът навел доводи за незаконосъобразност на процесните заповеди като издадени в нарушение на императивнатÓ разпоредба на чл. 195 ал. 1 от КТ, за законосъобразното прилагане на която съдът следял служебно- не било посочено времето на извършване на нарушението, за което било наложено дисциплинарно наказание „уволнение”.

От фактическа страна се установява следното:

Ищецът М. С. Д. бил в трудово правоотношение с ответника и заемал длъжността „горски надзирател” на охранителен участък „У.”. Правоприемник на ДГС гр. Д. бил ДГС- гр. М.. Работодателят с писмо изх. № 1971/24.11.2010 г. поискал писмени обяснения от ищеца на основание чл. 193 ал. 1 от КТ в срок до 25.11.2010 г., което му било връчено на 25.11.2010 г. и ищецът представил такива на 03.12.2010 г.С писмо с изх. № 14-А/05.01.2011 г., до директора на дирекция „Инспекция по труда”- К., работодателят поискал да се даде предварително разрешение да бъде прекратено трудовото правоотношение с М. Д.. Разрешение по чл. 330 ал. 2 т. 6 от КТ било дадено с писмо изх. № 004б- 0072/07.01.2011 г., постъпило в ДГС- Д. на същата дата. Със заповед № 159/07.12.2011 г., директорът на ДГС гр. Д. в качеството си на работодател, наложил на ищеца Д. дисциплинарно наказание „уволнение” на основание чл. 190 ал. 1 т. 4, т. 5 и т. 7 от КТ, като в обстоятелствената част на заповедта са посочени допуснатите нарушения от работника. Със заповед № 01 /без дата/ на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 от КТ и във връзка със заповед № 159/07.12.2011 г. било прекратено трудовото правоотношение на ищеца, считано от 10.01.2011 г., и разпоредено да му се изплати обезщетение за неползван платен годишен отпуск и обезщетение на основание чл. 221 ал. 2 от КТ. Двете заповеди били връчени на Д. на 14.01.2011 г. при отказ, оформен с подпис на двама свидетели. От представените по делото копия на болнични листове с № 617/10.12.2010 г., 2434/28.12.2010 г., 18/03.01.2011 г. и 286/31.01.2011 г., се установява, че за периода от 08.12.2010 г. до 10.02.2011 г., ищецът ползвал отпуск „поради временна нетрудоспособност”, или към датата на налагането на дисциплинарното наказание, ищецът е ползвал разрешен отпуск за временна нетрудоспособност.От копие на трудовата книжка на ищеца и след направена справка в съдебно заседание пред тази инстанция се установява, че след дисциплинарното уволнение на ищеца, последният не е работил по трудово правоотношение. От служебна бележка № 801/04.05.2011 г., издадена от ДГС- М., се установява, че размера на брутното възнаграждение на ищеца за месец ноември 2010 г. възлиза на 508 лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира предявените искове за основателни и доказани, поради което следва да се уважат. Съображенията за това са следните:

Нормата на чл. 195 ал. 1 от КТ, съгласно която дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага, е императивна и за съдържанието й съдът следи служебно. Наличието на мотивирана писмена заповед с реквизитите по чл. 195 ал. 1 КТ е предпоставка за законосъобразност на дисциплинарното наказание. Липсата само на един от посочените реквизити е достатъчна, за да се приеме, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна. В исковата молба ищецът е изложил съображения за отмяна на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание уволнение и за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 344 ал. 3 от КТ. Съобразно сочената разпоредба в случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварителното съгласие на инспекцията по труда или на синдикален орган и такова съгласие не е било искано или не е било дадено преди уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение като незаконна само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество. В случая е безспорно, че към датата на налагането на дисциплинарното наказание, ищецът е ползвал разрешен отпуск за временна нетрудоспособност, за което се е ползвал от специалната закрила на чл. 333 ал. 1 т. 4 от КТ. По делото се установява, че с писмо с изх. № 14-А/05.01.2011 г., до директора на дирекция „Инспекция по труда”- К., работодателят поискал да се даде предварително разрешение да бъде прекратено трудовото правоотношение с М. Д. и такова е било получено.Или, към датата на връчването на заповедта- 14.01.2011 г., с която е наложено дисциплинарното уволнение и е прекратено трудовото правоотношение на ищеца, изискването на закона за предварително разрешение от Инспекцията по труда за прекратяване на трудовото правоотношение, дадено на 07.01.2011 г., било спазено. В хода на процеса ищецът на основание чл. 143 ал. 2 от ГПК допълнил исковата молба като е посочил като основание за отменяване на атакуваната заповед и това, че в същата в нарушение на разпоредбата на чл. 195 ал. 1 от ГПК, не било посочено времето на извършване на нарушението, за което било наложено дисциплинарното наказание. Следва да се посочи, че и при двете хипотези, се касае до оспорване законността на уволнението, атакува се законосъобразността на уволнителната заповед и се иска признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна, поради което правилно първоинстанционният съд е определил правната квалификация на спора като такъв по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ, като в първата хипотеза се изследват предпоставките на ал. 3 на чл. 344 от КТ, а при втората хипотеза- тези на чл. 195 от КТ, която пък се прилага служебно. Поради това, довода във въззивната жалба, че съдът разгледал непредявен иск, респ. че атакуваното решение е недопустимо, е несъстоятелен. Не е налице и твърдяното съществено процесуално нарушение, тъй като, както вече се посочи, нормата на чл. 195 от КТ е императивна и за наличието на предпоставките, визирани в нея, за формата и съдържанието на заповедта за уволнение, съдът следи служебно.В тази връзка, по делото се установява, че при издаването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение", работодателя не е изпълнил изискването на чл. 195 ал. 1 от КТ- дисциплинарното уволнение е наложено за нарушения на трудовата дисциплина, без обаче същите да са били конкретизирани по време.В случая, именно липсата на реквизита време на извършване на нарушението, прави заповедта незаконосъобразна и това налага нейното отменяване. Тази липса не може да бъде отстранена в хода на съдебния процес чрез останалите доказателства, респ. с нови такива.

Като е направил същите изводи, които се споделят от тази инстанция, първоинстанционният съд е постановил правилно решение в частта, с която е признал уволнението за незаконно, отменил го е и е възстановил ищеца на предишната работа. Правилно съдът е приел, че следва да се уважи и иска по чл. 225 от КТ, съгласно който при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца. Но тъй като първоинстанционният съд е присъдил на ищеца обезщетение за период от четири месеца, а по делото се установява, че същият е останал без работа в пероид от 6 месеца, следва атакуваното решение да се отмени в частта, с която иска за обезщетение е отхвърлен за период от два месеца и в тази част се постанови ново решение, с което на жалбодателя Д. допълнително се присъди и сумата в размер на 1016 лв., представляваща обезщетение за още два месеца.

В останалата част решението на първоинстанционния съд като правилно следва да се потвърди и на основание чл. 272 от ГПК следва да се препрати към мотивите му.

При този изход на делото разноски за жалбодателя ДГС- М. не се следват, а жалбодателят М. Д.- не е направил такива. Следва ДГС- М. да заплати по сметка на КОС допълнително държавна такса в размер на 40.64 лв. върху уважената част на иска за обезщетение.

Водим от изложеното въззивният съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА решение № 70/18.05.2011 г., постановено по гр. д. № 113/2011 г. по описа на Момчилградският районен в частта, с която е отхвърлен иска на М. С. Д. от с. П., община Д., Кърджалийска област против ДГС- М. по чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ във вр. с чл. 225 от КТ за разликата от 2032 лв. до 3048 лв. /за 1016 лв./, представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението, вместо което постановява:

ОСЪЖДА ДГС- М. да заплати на М. С. Д. от с. П., община Д., Кърджалийска област с ЕГН * допълнително и сумата в размер на 1016 лв., представляваща обезщетение по чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ във вр. с чл. 225 от КТ за период от два месеца за времето, през което е останал без работа поради уволнението, ведно със законната лихва, считано от 23.02.2011 г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА ДГС- М. да заплати по сметка на Кърджалийския окръжен съд допълнително държавна такса върху уважения размер на иска за обезщетение по чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ във вр. с чл. 225 от КТ в размер на 40.64 лв.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при предпоставките на чл. 280 от ГПК.

Председател: Членове: 1/ 2/