РЕШЕНИЕ
№ 652
гр. гр. Хасково, 15.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20225640103167 по описа за 2022 година
Предявени са от С. Й. Д. с ЕГН:********** с постоянен адрес
***************, със съдебен адрес ************, адв.М.В.М., против
„Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.”Витоша“ №146 /сграда А/, ет.4, Бизнес център „България“,
представляван от изпълнителния директор С.Р.Я., обективно съединени искове
с правно основание чл.26, ал.1 и чл.55, ал.1 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцата сключила ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 2520769/14.02.2022г. с ответното дружество
„Кредисимо" ЕАД.
Съгласно този договор трябвало да върне сумата по кредита в общ
размер на 891.20 лева, при получена сума от 800.00 лева, при ГПР 20.27 %,
ГЛП 18.60 %, срок на кредита от 13 месеца.
Въз основа на чл.4 ал.1 от договора ищцата сключила с "АЙ ТРЪСТ"
ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство с цел обезпечаване на вече
сключения Договор за потребителски кредит.
По сключения Договор за предоставяне на поръчителство тя следвало да
заплати сумата от 731.08 лева, разпределена на 13 месечни вноски, включени
и начислени към всяка една вноска по договора за потребителски кредит.
Ищцата твърди, че погасила и двата договора, като заплатила на
„Кредисимо“ ЕАД сумата от 800 лева главница, 50 лева лихва и 50 лева
възнаграждение за поръчителство.
Считам договора за потребителски кредит за нищожен на основание
1
чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, поради следните съображения :
На първо място договора бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
вр. с чл.22 от ЗПК, а именно на специалните основания по чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В случая бил посочен годишен лихвен
процент, но липсвали каквито и да било условия за прилагането му. Липсвало
изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на
кредита или е променлив. Нарушението било още по съществено, доколкото
нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и
съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да
може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено
ограничава правата на ищцата и била основание за недействителност на
договора.
В чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК било предвидено, че в договора трябва да се
съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая имало
погасителен план, но той изцяло не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, в
него липсвала задължителната информация по ЗПК. Доколкото в договора за
потребителски кредит и договор за гаранция била предвидена дължимостта на
главница, договорна лихва, такса гарант, същите следвало да бъдат
индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Така
претендираната сума по договора за потребителски кредит и договора за
поръчителство не била индивидуализирана по никакъв начин, не ставало ясно
каква част от нея е главница, каква част е лихва и каква част е такса гарант,
както и дали не се съдържа в нея и друга сума. Това не било сторено от
кредитодателя, а единствено и само се задоволил с посочване на общо
дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума.
Това създавало невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея
вноски по погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и
на каква база. Посоченото се явявало още едно самостоятелно основание за
нищожност на договора за паричен заем. В този смисъл била трайната
практика на съдилищата.
Наред с това разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
2
възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването
на това изчисление давало информация на потребителя как е образуван
размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния договор
била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно
разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Доколкото е предвидена дължимостта на възнаграждение за поръчителство, не
ставало ясно, дали същото е включено в ГПР, изобщо нямало никаква
информация, какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само лихвата,
дали е лихва и други разходи, които следвало да бъдат подробно описани. В
случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала.
Следвало да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо.
Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по-горе, остават
неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса Не ставало ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена
дължимост и на неустойка. От изложеното не можел да се направи еднозначен
извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са
изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни били както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената
на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти,
които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи
какво точно е включено в тях.
Наред с това, посочената годишна лихва в договора за паричен заем, не е
ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По
този начин потребителя бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално
е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде
спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следвало в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно
да бъдат посочени всички разходи, които заемателя ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да
разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в
договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
паричния заем, невключена в ГПР било в противоречие с изискването за
3
яснота, въведено в чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК.
На следващо място, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /
лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно § 1, т.1 от ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед
цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство
следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за
потребителя, тъй като било пряко свързано с договора за потребителския
кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. Доколкото
сключването на Договор за поръчителство е въздигнат като елемент от
сключването на договор за паричен заем, без когото последният не може да
бъде сключен. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК
като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за
поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута определена с ПМС№426/2014г.
Освен това, при извършена справка в Търговския регистър по партидата
на ответника се установило, че двете дружества са свързани лица, а именно,
едноличен собственик на капитала на "Ай Тръст" ЕООД е "Кредисимо" АД.
Основен предмет на дейност на ответника е гаранционни сделки, каквато е
процесната. Печалбата на "Ай Тръст" ЕООД от извършената от него търговска
дейност като поръчител се разпределяла в полза на едноличния собственик
"Кредисимо" АД. С оглед това обстоятелство можело да се заключи, че със
сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се уговоря
възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба на
"Кредисимо" АД. С договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с "Кредисимо" АД, доколкото
плащайки задължението на потребителя в полза на "Кредисимо" АД
кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Със сключването на договор за
поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит,
допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго
правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4
от ЗПК, което от своя страна води до недействителност на договора за кредит
и договора за поръчителство. В тази насока била и практиката на съдилищата
в страната.
4
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита
на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието,
че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и
сл.ЗЗП.
В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК,
която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това процесния договор
за потребителски кредит следвало да се прогласи за недействителен.
С оглед на нищожността на договора на гореизложените основания
ищцата не следвало да заплаща сумата за лихва и възнаграждение за
поръчителство в общ размер на 100 лева, а само главницата на основание
чл.23 от ЗПК, т.е. сумата от 100 лева, която заплатила за лихва и
възнаграждение за поръчител по договора за потребителски кредит следвало
да й бъде върната, като получена без правно основание, съгласно чл.55, ал. 1
от ЗЗД.
В условията на евентуалност, ако съдът счете, че договора е
действителен и отговаря на всички законови изисквания, се иска осъждане на
ответната страна да заплати на ищцата сумата от 50 лева, представляваща
заплатено възнаграждение за поръчител.
Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да
се приеме, че процесния договор за потребителски кредит е нищожен на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК.
На основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД се иска осъждане на „Кредисимо" ЕАД
да заплати на ищцата сумата в размер на 314,99 лева, недължимо платена по
недействителен договор, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата, а при
условията на евентуалност, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД да бъде
осъден „Кредисимо" ЕАД да заплати на ищцата сумата в размер на 254,05
лева, недължимо платена като възнаграждение за поръчител, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до
окончателното изплащане на сумата. Претендира присъждане на направените
по делото разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба,
с който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва, че за
ищцата е било задължително да сключи договор за предоставяне на
поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД. Оспорва твърдението, че сключването на
договора за поръчителство е задължително условие за получаване на кредита.
5
Оспорва също така, че договорът за кредит нарушава чл.11, ал.1, т.9, т.10 и
т.11 от ЗПК. Оспорва, че „Кредисимо“ ЕАД има такса гарант. Твърди, че не
ограничава клиентите си да избират необезпечени кредити. Оспорва
твърдението, че вземанията на „Ай Тръст“ ЕООД е следвало да се включат в
ГЛП и ГПР, съгласно чл.19 от ЗПК. Твърди, че договора за предоставяне на
поръчителство е такъв за поръчка по смисъла на чл.280 и сл. от ЗЗД и
уговореното по него възнаграждение не попадало в обхвата на общи разходи
по кредита. Оспорва като неоснователни твърденията за нарушение на
изискванията за добросъвестност, справедливост, неравновесие в правата на
страните и на добрите нрави при договора за предоставяне на поръчителство.
Твърди, че ищцата можела да се възползва от правото си по чл.29 и сл. от ЗПК
и да се откаже от сключения договор за кредит без да дължи обезщетение или
неустойка или да сочи причини за отказа. Счита, че наличието на свързаност
между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД само по себе си не води до
скрито оскъпяване на кредита.
Предвид подробно изложените в отговора на исковата молба
съображения счита, че следва да се остави без уважение предявения иск за
прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит и иска с
правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищцата сумата от 314,99лв., представляваща недължимо платена във връзка с
договор за потребителски кредит. Претендира присъждане на направените по
делото разноски. Оспорва размера и основанието на претендираното от
ищцата адвокатско възнаграждение.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност намира за установена следната фактическа обстановка:
По делото е представен договор за потребителски кредит №2520769,
сключен между „Кредисимо“ АД и ищцата на 14.02.2022г. Във връзка със
същия е сключен договор за предоставяне на поръчителство между ищцата и
„Ай Тръст“ ЕООД на същата дата – 14.02.2022г.
Ответното дружество представя по делото справка за извършените от
ищцата плащания по така сключения между тях договор за кредит, от която се
установява, че за периода от 13.04.2022г. до 28.06.2022г. е заплатена вноска по
поръчителство 254,05лв., съответно е погасена главница от 800лв., договорна
лихва – 40,65лв. и лихва за забава – 0,23лв. От изготвената от ответника
справка става ясно, че са заплатени от ищцата също така 15лв. разходи по
извънсъдебно събиране на просрочени задължения и е останала
неразпределена сумата от 5,06лв. С отговора на исковата молба прилага по
делото и приложение №1 към договора за потребителски кредит, съдържащо
условията на кредита, както и СЕФ.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно и субективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 143
и чл.146, ал.1 ЗЗП, във връзка с чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК и чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 10а, чл.11, чл.19 ал.4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, във
6
връзка с чл. 143, ал.1 ЗЗП, които са процесуално допустими. Разгледани по
същество, същите са основателни. Несъмнено процесния договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че
националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Съдът намира, че уговорената в чл.4 от договора за потребителски
кредит клауза за осигуряване на обезпечение е нищожна. Поставено е като
задължително условие към потребителя да сключи договор за поръчителство
или да предостави банкова гаранция. В чл.4, ал.2 от процесния договор за
потребителски кредит е посочено, че при непредоставяне на съответното
обезпечение на кредита от кредитополучателя, ще се счита заявлението му за
неодобрено от Кредисимо.
При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на
закона, тъй като с тази разпоредба на договора се вменява на длъжника
задължение да осигури обезпечение или не би могъл да получи заема. С така
договореното възнаграждение за поръчителство обаче се благоприятства
достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за
противоречието на клаузата с добрите нрави.
На основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се
заобикаля и законът – чл.33, ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесните клаузи за заплащане на
възнаграждение за поръчителство в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение,
което се дублира с предвидените лихви за забава. Наред с това
възнаграждението за предоставяне на поръчителство всъщност обезпечава
вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но
именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1
ЗПК. Подобно кумулиране на възнаграждението за поръчителя с мораторна
лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.
Поради същите съображения, изложени по-горе нищожен се явява и
сключения въз основа на нищожната клауза от договора за потребителски
кредит договор за поръчителство.
Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на
изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и
задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че
7
същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал
възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият
случай. Общите условия са били изготвени предварително, без да бъде
предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето
защо, коментираната клауза е нищожна. В процесния договор за
потребителски кредит е предвиден размер на годишния процент на разходите
в допустимите от закона граници под 50 %. Въпреки това настоящият съдебен
състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена.
Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1
от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Следователно, когато потребител извърши разходи за
допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя
сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент
на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на
възнаграждението за поръчителство. В настоящия случай предвидената сума
за възнаграждение за поръчителство не е включена в годишния процент на
разходите, с което е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК.
С оглед гореизложените съображения предявения иск за прогласяване
нищожност на договора за потребителски кредит, сключен между страните, се
явява основателен, поради което следва да се прогласи същият за нищожен на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.143 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, поради
нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК.
Нищожността е пречка за възникване на задължение по същия договор,
поради което платените суми по него са предадени при начална липса на
основание и подлежат на връщане, съгласно чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Ето защо
и след като съдът достигна до извод за нищожност на този договор,
включително и въз основа на чл.23 от ЗПК, платените суми се явяват получени
без основание и се дължи връщането им на ищцата.
Не се оспорва от ответника, а и съдът както бе посочено по-горе прие за
доказано обстоятелството, че ищцата е погасила търсените суми по процесния
договор, начислени от ответника за лихви, възнаграждение за предоставяне на
поръчителство, разходи за извънсъдебно събиране на просрочени вземания,
което се установява и от приложената по делото справка, изготвена от
ответника. В случая липсва основание за получаване на тези суми от
ответника, поради липсата на просрочие, доколкото ищцата е заплатила
повече от дължимото по процесния договор. В случая дължима е била само
главницата по договора за потребителски кредит, предвид гореизложените
8
съображения за неговата нищожност, поради което няма основание да се
приеме, че ищцата е изпаднала в забава, за да й се начисляват лихви и такси за
извънсъдебно събиране на просрочени задължения. При тези данни по делото
следва несъмнено извода, че заплатените суми извън тази за главницата по
договора за потребителски кредит подлежат на връщане от ответника, като
получени без основание на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, поради което този
иск също се явява основателен и следва да бъде уважен като такъв.
Като законна последица от уважаване на иска с правно основание чл.55,
ал.1 от ЗЗД, следва да се присъди претендираната сума от 314,99лв. С оглед
уважаване на главния иск за прогласяване нищожност на целия договор за
потребителски кредит и съответно за връщане на всички суми, получени по
този договор извън главницата по реда на чл.55, ал.1 от ЗЗД, съдът не следва
да разглежда и да се произнася по предявените в условията на евентуалност
искове за прогласяване нищожност на отделни клаузи от договора и за
връщане на сумата, заплатена за възнаграждение за поръчителство.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищцата е направила изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, следва да се
присъдят такива в размер на 100лв. за държавна такса.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния
представител на ищцата адв. М.В.М. сумата от 480лв. с включен ДДС,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено
според размерите на всеки от съединените искове и по правилата на чл.38,
ал.2, вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.2, ал.2 и ал.5, вр.
чл.7, ал.2, т.1 и § 2а от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за потребителски кредит №
2520769/14.02.2022г., сключен между С. Й. Д. с ЕГН:********** и
„Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.”Витоша“ №146 /сграда А/, ет.4, Бизнес център „България“,
представляван от изпълнителния директор С.Р.Я..
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.”Витоша“ №146 /сграда А/, ет.4, Бизнес център
„България“, представляван от изпълнителния директор С.Р.Я., да заплати на С.
Й. Д. с ЕГН:********** с постоянен адрес ***************, на основание
чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 314,99лв., представляваща недължимо платени по
недействителен договор за потребителски кредит суми, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 14.12.2022г. до
окончателното изплащане, както и направените по делото разноски за
държавна такса в размер на 100лв.
9
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.”Витоша“ №146 /сграда А/, ет.4, Бизнес център
„България“, представляван от изпълнителния директор С.Р.Я., да заплати на
адв.М.В.М., на основание чл.38 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер
общо на 480лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: Ц.С.
10