№ 3576
гр. София, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100503578 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение №20006324 от 21.01.2022 г., постановено по гр. дело №
21386/2021 г., Софийският районен съд е приел за установено по иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, че ответникът „М.Г.“ ООД дължи на
ищеца „И.Т.“ ООД сумата от 5 215,48 лв., представляваща стойността на
дължимо възнаграждение за извършени куриерски услуги, ведно със
законната лихва, считано от 17.12.2020 г. до изплащане на вземането, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело №
63612/2020 г. по описа на СРС, 25 ти състав.
Постъпила е въззивна жалба от „М.Г.“ ООД чрез адвокат Д. П., с която
решението се обжалва в цялост. Жалбоподателят излага становище, че
постановеното решение е неправилно поради необоснованост, както и поради
липса на съответствие на релевираните обстоятелства с направените правни
изводи. Поддържа, че съдът в решението не е обсъдил направените в
отговора на исковата молба възражения за това, че задължението не се
доказва от представените по делото писмени доказателства, както и че
ищецът едностранно е определил размера на дължимото възнаграждение.
Твърди, че договорът, на който се позовава ищецът пред първата инстанция
от 01.06.2015 г. е със срок на действие от 12 месеца и максималният му срок
на действие е бил до 01.06.2017 г. Въззивникът счита, че договорът е
прекратен преди издаването на фактурите, които са представени пред
първоинстанционния съд, а датите, изписани върху товарителниците, не
1
следва да се вземат предвид, с оглед характера им на частен неподписан
документ. Заявява, че ищецът по делото не е представил електронните
товарителници във формата, в която са издадени, въпреки дадените от съда
указания, поради което ищецът не е изпълнил разпределената му
доказателствена тежест и първоинстанционният съд е следвало да приеме
тези обстоятелства за неслучили се. На следващо място посочва, че
решението е постановено при нередовна искова молба, в която не е посочена
банкова сметка на ищеца, както и липсва начинът, по който е изчислен
размерът на претендираната главница. Въззивникът оспорва наличието на
облигационна връзка с ищеца, като посочва, че приетите по делото фактури
не доказват основанието и съдържанието на такова правоотношение. Твърди,
че са налице несъответствия между представените товарителници и
фактурите и за релевантно следва да се приеме теглото, посочено в
товарителниците. Оспорва и извода на съда, че с подписване на издадените
фактури, ответникът е приел извършената работа. Моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и вместо него да постанови решение, с което
изцяло да отхвърли предявените претенции.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от „И.Т.“ ООД, чрез адвокат
С. И., с който се поддържа допустимост, но неоснователност на жалбата.
Въззиваемата страна излага становище, че възприетите от първата инстанция
правни и фактически изводи са обективни, основани на съвкупния анализ на
всички събрани по делото доказателства, на закона и в съответствие с
утвърдената съдебна практика. Твърди, че ищецът е вписан в регистъра по чл.
59, ал. 5 от Закона за пощенските услуги и има качеството на пощенски
оператор, съгласно издадено от Комисията за регулиране на съобщенията
удостоверение № 0030/03.11.2009 г. Твърди, че между страните е сключен
договор № 2436 от 01.06.2015 г. с предмет извършване на международно
транспортиране на пратки. Оспорва твърдението на въззивника, че ищецът
едностранно е определил размера на възнаграждението, като се позовава на т.
3 от договора, съгласно който цените на предоставените услуги се определят
по действащия към датата на изпращане на пратките „UPS Справочник за
услугите и тарифите“ за клиенти в България / Раздел 2/. Заявява, че ищецът не
е оспорил издадените фактури в срока по т.2.5 от договора. На следващо
място посочва, че по делото не са налице доказателства за прекратяване на
действието на сключения между страните договор, доколкото чл. 4.1. от
същия предвиждал, че действието му се продължава автоматично за още една
година с изтичане на предвидения едногодишен срок. Излага становище, че
подадената искова молба е редовна, доколкото изискването за посочване на
банкова сметка по чл. 127, ал. 4 се отнася до осъдителни искове, а
предявеният иск е установителен. Твърди, че не е налице и твърдяното
разминаване в теглото на процесните пратки, доколкото същите са изготвени
в съответствие с правилата и условията на UPS за превоз на пратки. По
изложените съображения моли съда да остави без уважение въззивната жалба
и да потвърди постановеното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
2
Съдът, като прецени доводите и становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Районният съд е бил сезиран с положителен установителен иск с правно
основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено по
отношение на „М.Г.“ ООД, че дължи на „И.Т.“ ООД сумата от 5 215,48 лв.,
представляваща възнаграждение за извършено международно транспортиране
на пратки /куриерски услуги/, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявление по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че между двете дружества е бил сключен договор №
2436 от 01.06.2015 г. за извършване на неуниверсална пощенска услуга по
смисъла на чл. 38 от Закона за пощенските услуги /ЗПУ/. Твърди, че в т. 3.1.
от договора между страните е постигнато съгласие за начина на
ценообразуване – за вид пратка, транспорт, такса, гориво и допълнителни
такси, съгласно Справочник за услугите и тарифите на UPS, както и отстъпка
в размер на 80 %. Твърди, че в периода от 05.02.2018 г. до 08.02.2018 г. са
били съставени 96 бр. товарителници по заявка за изпращане на пратки,
възлагани от адрес гр. София, ул. *******, по ежедневна заявка, заложена в
електронната система на „И.Т.“ ООД, въз основа на която представител на
изпращача е предавал подготвените пратки на куриер за доставка на „И.Т.“
ООД. Твърди, че пратките са били доставени на получателите, като се
позовава на уведомление за доставка и липсата на подадени рекламации от
страна на възложителя. Заявява, че за извършените услуги ищцовото
дружество е издало шест броя фактури: 1./ фактура № ********** от
09.03.2018 г. на стойност 1 457,30 лв.; 2./ фактура № ********* от 09.03.2018
г. на стойност 1 480,96 лв.; 3./ ********** от 09.03.2018 г. на обща стойност
1 316,07 лв.; 4./ фактура № ********** от 09.03.2018 г. на обща стойност
522,72 лв.; 5./ фактура № ********** от 08.11.2017 г. на обща стойност 261,90
и 6./ фактура № ********** от 13.11.2017 г. на стойност 176,54 лв. с описани
номера на товарителници, дестинация, вид, тегло, транспорт по тарифа,
отстъпка, гориво, допълнителни такси и обща дължима сума в размер на
5 215,48 лв. Твърди, че фактурите са получени и подписани от М. -
съдружник в „М.Г.“ ООД и същите не са били оспорени в предвидения по
т.2.5. от договора тридневен срок, считано от получаване на издадените от
изпълнителя фактури. Ищецът посочва, че за претендираните суми е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, по
което е било образувано ч. гр. дело № 63612/2020 г. по описа на Софийския
районен съд. Срещу заповедта е било подадено възражение, поради което в
законоустановения срок ищецът е предявил искова молба по реда на чл. 422
ГПК за установяване на вземането.Моли съда да постанови решение, с което
да приеме за установено, че „М.Г.“ ООД дължи на ищцовото дружество
сумата от 5 215,48 лв., представляваща незаплатена парична сума по договор
от 01.06.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 17.12/2020 г. до изплащане на вземането.
Претендира разноски.
С молба от 27.09.2021 г. ищецът уточнява, че начинът на формиране на
3
цените е регламентиран в т.3.1. и т. 3.3. от договора, като посочва, че цените
на предоставените услуги се определят съгласно действащия към датата на
изпращане на пратките UPS справочник за услугите и тарифите за клиентите
в България, който е част от рамковия договор и чието съдържание е известно
на страните, съгласно т. 5.2 от договора. На следващо място посочва, че не са
подавани рекламации в установения срок по чл. 86, ал. 2 ЗПУ и ответникът е
приел пратките за редовни с подписване на процесните фактури.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „М.Г.“ ООД, с който
ответникът оспорва предявените искове като нередовни и неоснователни по
основание и размер. Излага становище за нередовност на исковата молба,
доколкото в нея не е посочен начинът на определяне на претендираната
главница, както и че липсва банкова сметка на ищеца, съгласно чл. 127, ал. 4
ГПК. По основателността на иска поддържа, че договорът, на който се
позовава ищецът от 01.06.2015 г. е със срок на действие от 12 месеца и при
автоматично подновяване за срок от още една година, е с максимален срок на
действие до 01.06.2017 г. Посочва, че приложените по делото фактури и
товарителници са издадени след настъпване на тази дата, поради което за тях
не намира приложение цитираният договор. На следващо място се твърди, че
няма информация относно начина на формиране на претендираното
възнаграждение, което е определено едностранно от ищеца, без съгласие на
ответното дружество. Твърди се, че от представените доказателства не може
да се установи получаването на извършените доставки. Оспорва твърдението
на ищеца, че с подписване на фактурите от служителите на ответното
дружество е налице приемане на извършените доставки от страна на
ответното дружество.
Към делото е приложено ч. гр. дело № 63612/2020 г. по описа на
Софийския районен съд, от което е видно, че ищцовото дружество „И.Т.“
ООД е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК, въз основа на което в полза на заявителя е била издадена заповед,
срещу която е постъпило възражение по чл. 414 от ответното дружество.
Настоящата искова молба е подадена в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК по реда на
чл. 422 ГПК.
Между страните не е спорно и се установява и от представените по
делото писмени доказателства, че са сключили договор за извършване на
неуниверсални пощенски услуги по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗПУ за
извършване на многократно международно транспортиране на пратки от
страна на „И.Т.“ ООД, в качеството му на оторизиран изпълнител на услугите
на Ю Пи Ес за България. В чл. 4.1. от договора е предвидено, че договорът се
сключва за срок от 12 месеца,, считано от деня на подписване на договора,
като този срок се продължава автоматично за още 12 месеца, ако в рамките на
един месец, преди изтичане на срока, никоя от страните не уведоми писмено
другата, че желае да го прекрати. В т.3.1. е договорено, че цените на
предоставените от „И.Т.“ ООД услуги се определят съгласно действащия към
датата на изпращане на пратките „UPS справочник за услугите и тарифите“
за клиенти в България, който е приложен към договора и имат характер на
общи условия на „И.Т.“ ООД по силата на изрично препращане по т.5.2. В
4
т.2.1. е предвидено, че възложителят заплаща на изпълнителя дължимите
суми за предоставяните услуги в срок до 5 /пет/ дни след получаване на
фактура.
Не се спори между страните, като това се установява и от представеното
от ищеца Удостоверение № 0030/03.11.2009 г., че ищцовото дружество е
регистрирано от Комисията за регулиране на съобщенията за извършване на
куриерски услуги като пощенски оператор по смисъла на чл. 18, ал. 1 от ЗПУ.
По делото са приобщени 98 бр. товарителници, в които са посочени
изпращач, дестинация, дата на изпращане, тегло на пратката, кодове за
проследяване и описание на съдържанието на пратката. Представени са и
уведомления за доставка към всяка от товарителниците, с които изпращачът е
уведомяван за доставянето на всяка отделна пратка с посочване на време,
място и получател. Ищецът представя и 6 бр. фактури: 1./ фактура №
********** от 09.03.2018 г. на стойност 1 457,30 лв.; 2./ фактура № *********
от 09.03.2018 г. на стойност 1 480,96 лв.; 3./ ********** от 09.03.2018 г. на
обща стойност 1 316,07 лв.; 4./ фактура № ********** от 09.03.2018 г. на
обща стойност 522,72 лв.; 5./ фактура № ********** от 08.11.2017 г. на обща
стойност 261,90 и 6./ фактура № ********** от 13.11.2017 г. на стойност
176,54 лв. с описани номера на товарителници, дестинация, вид, тегло,
транспорт по тарифа, отстъпка, гориво, допълнителни такси и обща дължима
сума в размер на 5 215,48 лв.
Пред първата инстанция е изслушана съдебно-счетоводна експертиза,
която не е оспорена от страните. От заключението се установява, че
фактурите на обща стойност 5 215,48 лв. са осчетоводени при ищцовото
дружество по партидата на ответника и фигурират като неплатени.
Установява се, че фактурите са включени в подадените до НАП справки –
декларации и дневници за продажби по ЗДДС. Според ССчЕ процесните
фактури съдържат всички необходими реквизити и са редовно издадени.
Вещото лице е констатирало, че всички фактури са включени в дневниците на
покупки по ЗДДС и подадените от ответното дружество справки - декларации
до НАП. Установено е, че по всички фактури ответникът е ползвал правото на
данъчен кредит, както и че не са извършени плащания по фактурите, предмет
на исковата молба. От заключението на вещото лице следва, че издадените
товарителници към процесните фактури съдържат различни данни и не се
установяват идентични товарителници.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.
5
269, предл. 2-ро от ГПК.
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл.422
ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 69, ал. 2 от ЗПУ. Производството по делото е
образувано по установителен иск по чл. 422 от ГПК от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК, след подадено възражение по чл. 414 ГПК от длъжника срещу сумата от
5 215,48 лв., представляваща възнаграждение за извършване на
международно транспортиране на пратки /куриерски услуги/, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до
изплащане на вземането.
По делото е установено, че ищцовото дружество има лиценз за
извършване на неуниверсални пощенски услуги /т.е. има качеството на
пощенски оператор по смисъла на чл. 18 от ЗПУ/ и че между страните е
сключен договор за международни куриерски услуги. Цените на пощенските
услуги се предплащат от потребителите, съгласно чл. 69, ал. 1 ЗПУ или по
договаряне с пощенския оператор, в определени срокове по чл. 69, ал. 2 ЗПУ.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПУ, пощенските оператори задължително изготвят
общи условия на договора със съдържанието по ал. 2 с потребителите и
подписване на индивидуални договори не е необходимо.
Настоящият съдебен състав намира, че страните са обвързани от
облигационно правоотношение по рамков договор № 2436/01.06.2015г. за
осъществяване на пощенски услуги по смисъла на чл. 3 от ЗПУ
Неоснователно е възражението на ответника, че за процесния период
договорът не е действал. Видно от разпоредбата по чл. 4.1. от договора,
срокът на действие на договора е 12 месеца, който се продължава с още 12
месеца, ако в рамките на един месец преди изтичане на този срок, никоя от
страните не уведоми писмено другата, че желае да го прекрати. В случая не се
твърди и не се установява да е налице изявление на която и да е от страните
за прекратяване на договора, поради което същият е продължил да действа и
през исковия период.
Неоснователно се явява и възражението на ответното дружество, че
дължимото на ищеца възнаграждение е определено едностранно от него,
както и че не е ясен конкретния размер на всеки един от елементите,
формиращи крайната цена за всяка една пратка. В чл. 3.1. от договора
изрично е уговорено, че цените се определят съгласно действащия към датата
на пратките UPS справочник за услугите и тарифите за клиенти в България.
Изпълнителят от своя страна се е задължил да издава месечни фактури за
всички пратки, с право на възложителя да оспори всяка една фактура, а при
липса на възражение да се издължи в срок до пет дни след получаване на
фактурата, съгласно чл. 2.1. от договора. Конкретният размер на
възнаграждението, формирано като сбор от цена за транспорт, за гориво и
допълнителни такси, е посочено в представените по делото 5 бр. фактури. Със
съдебно-счетоводна експертиза е установено, че всички фактури са редовно
издадени, като товарителниците към процесните фактури съдържат различни
данни и не се установяват идентични товарителници. Фактурите са
подписани за „получател“, като ответното дружество не е оспорило
6
представителната власт на лицата, приели и подписали фактурите. С оглед
изложеното следва да се приеме, че всяка една от фактурите обективира
индивидуални договори за международни куриерски услуги, във връзка със
сключения между страните рамков договор, по силата на които ищецът се е
задължил срещу уговорено възнаграждение да приеме, пренесе и достави
пратки срещу задължение за заплащане на възнаграждение от страна на
изпращача по механизъм, предвиден в рамковия договор.
На следващо място, съгласно заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде
кредитирано като обективно и компетентно дадено, се установява, че
процесните фактури са осчетоводени в счетоводството на ищеца – включени
са в дневника за продажби по ЗДДС и са подадени справки-декларации в ТД
на НАП. Вещото лице е посочило, че процесните фактури са осчетоводени и
в счетоводните регистри на ответника, в това число в дневника за покупки по
ЗДДС и са подадени справки-декларация в ТД на НАП и ответното дружество
е ползвало правото на данъчен кредит. Според трайната съдебна практика се
приема, че осчетоводяването на фактурите и включването им в дневника за
покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях,
представляват недвусмислено признание на задължението. В този смисъл
решение №7/22.02.2011г. по т.д.№264/2010г. на ВКС, I т.о. и решение
№71/8.09.2014г. по т.д.№1598/2013г. на ВКС, ІІ т.о.
Предвид изложеното съдът намира за установено наличието на валидни
съглашения за международни куриерски услуги, по силата на които ищецът
се е задължил срещу посоченото във всяка фактура възнаграждение да
приеме, пренесе и достави пратки /подборно описани в съставените
товарителници/ на получателите им, както и че ищецът е изпълнил точно
задълженията си. Ето защо за ответника е възникнало задължение да заплати
сумите по процесните фактури. При установяване на всички елементи от
фактическия състав на спорното право и при липса на твърдение и
доказателства за погасяване на процесното задължение, искът за
претендираното възнаграждение следва да бъде уважен изцяло.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено от
настоящата въззивна инстанция.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане, в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски в
размер на 1 200 лева за адвокатско възнаграждение, съобразно представения
договор за правна защита и съдействие № 22/31.03.2022 г. и списък на
разноските по чл. 80 от ГПК.
С оглед цената на предявените искове и предвид ограничението по чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК за търговски дела настоящото решение не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20006324 от 21.01.2022 г., постановено
по гр. дело № 21386/2021 г. по описа на Софийския районен съд.
ОСЪЖДА „М.Г.“ ООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1220, р-н Надежда, бул. "******* 2, бл. сграда
"******* да заплати на „И.Т.“ ООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1592, р-н Искър, ул. „******* ******* на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 1 200 /хиляда и двеста/ лева –
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8