№ 3398
гр. София, 07.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Т.а
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100502980 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 09.11.2022 г., допълнено с определение от 13.01.2023 г. по
реда на чл. 248 ГПК, постановено по гр. дело №26624/2022 г. по описа на
Софийския районен съд, 165 състав, е признато за установено, че ищцата Ц. Г.
не дължи на ответника „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 7 000 лв., представляваща
главница по договор за кредит от 25.06.2008 г. и 490,45 лв. разноски по
изпълнителен лист от 07.11.2013 г., издаден по ч. гр. дело №1245/2013 г. по
описа на Районен съд – Троян и сумата от 6 162,50 лв., представляваща
възнаградителна лихва по договор за кредит от 25.06.2008 г. за периода от
21.07.2008 г. до 05.11.2013 г. и сумата от 1 666,81 лв. обезщетение за забава за
периода от 23.12.2008 г. до 05.11.2013 г. и 157,03 лв. разноски по
изпълнителен лист от 05.11.2014 г. по ч. гр. дело № 839/2014 г. по описа на
Районен съд – Троян като погасени по давност.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника „Банка
ДСК“ ЕАД, с която оспорва същото като неправилно. Поддържа се, че
процесните вземания се дължат въз основа на влезли в сила заповеди на
районния съд, срещу които не е било подадено възражение в предвидения в
чл. 414 ГПК срок. Излага се довод, че искът по чл. 439 ГПК е недопустим,
когато се основава на факти, на които ищецът е могъл да се позове в срока за
възражение по чл. 414 ГПК. Заявява се, че изтичането на петгодишната
давност води само до погасяване на възможността за принудително
изпълнение на вземането, а не до отричане на неговото съществуване.
1
Позовава се на липсата на правен интерес от предявяване на установителен
иск по чл. 439 ГПК у ищцата, тъй като възражението за погасителна давност е
било предвидено като защитно средство и за ищцата е съществувала
възможност да го упражни и пред съдебния изпълнител в рамките на
изпълнителния процес. По изложените съображения се иска отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове
да бъдат оставени без разглеждане като недопустими, респективно
отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на
въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна и се моли да
бъде оставена без уважение. Излага се становище, че съдебният изпълнител
не е компетентен да се произнесе по възражение за погасителна давност, тъй
като се касае за материалноправен въпрос, по който компетентен да се
произнесат са съдебните органи. Заявява се, че е неприемлива тезата на
въззивника, че заповедта се стабилизира едва с връчването на покана за
доброволно изпълнение и периодът от датата на издаването до връчването й,
който има погасителен характер, да може да зависи от волята на кредитора.
Излага се довод, че единственият път за защита на ищеца е именно
предявяване на иск по чл. 439 ГПК, поради което искът е допустим, а и
основателен. По изложените съображения се иска потвърждаване на
обжалваното решение като правилно и отхвърляне на депозираната срещу
него въззивна жалба като неоснователна. Претендират се разноски.
В срок е постъпила частна жалба от „Банка ДСК“ ЕАД срещу
определение от 13.01.2023 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което
обжалваното решение е допълнено в частта за разноските, като ответникът е
осъден да заплати разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000
лв. Поддържа се, че определението е неправилно, тъй като по делото не било
представено доказателство за заплащане на адвокатско възнаграждение на
адвокат П., както и договор между адвоката и ищцата Ц. Г.. По изложените
съображения се иска отмяна на определението като неправилно, при
условията на евентуалност се моли да бъде възобразено възражението за
прекомерност на страната.
В срок е депозиран отговор на частната жалба от насрещната страна, с
който същата се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че пред съда е бил
представен договор за правна защита и съдействие преди приключване на
съдебното дирене, който документ се намирал на л. 72 от делото. Предвид
изложеното се иска потвърждаване на постановеното определение, като
неоснователно се оспорва възражението за прекомерност.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу
подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна
2
и допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е недопустимо, поради следното:
Отрицателният установителен иск по чл.439, ал.1 от ГПК може да бъде
основан само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирете в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Тъй като се
касае за иск за оспорване на изпълняемо право, това изключва възможността
същият да се основава на факти, преклудирани със сила на пресъдено нещо. В
изложения смисъл са и указанията, дадени в решение №101от 01.12.1972г. по
гр.д.№95/1972г. на ОСГК на ВС, което служи за ръководство но съдилищата
съгласно чл.52 от ЗУТ/отм./, в което е прието, че предпоставките на иска по
чл.255 от ГПК/отм./ са изпълнителната сила на решението и промените, които
са изменили или погасили материалното право, установено с решението в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Посочените
предпоставки касаят допустимостта на предявения иск. Така формулираното
становище е възприето и в практиката на ВКС по чл.439, ал.1 от ГПК, напр.
Определение №313 от 25.03.2011г. по ч.т.д.№157/2011г., определение №233
от 17.04.2009г. по ч.т.д.№239/2009г. на ВКС, II т.о, както и произнасянето по
ч.гр.д.№471/2009г. на ВКС, IVг.о. в производство по чл.274, ал.3 от ГПК.
Когато ищецът обосновава правния си интерес от защитата по реда чл. 439
ГПК с факти, които са настъпили преди приключване на производството, в
което е издаден изпълнителния лист, установителният иск е недопустим.
От значение за иска, предвиден като средство за защита на длъжника по
висящ изпълнителен процес, са само новонастъпили факти след
постановяване на решението по отношение на вземането, предмет на
издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано
изпълнителното дело. В настоящия случай с подадената искова молба ищецът
изцяло се позовава на факти, настъпили преди влизане в сила на заповедта по
чл. 417 ГПК и по-конкретно на изтекла погасителна давност, по силата на
която правото на кредитора да иска принудително изпълнение на вземането е
било погасено още преди образуване на изпълнителното дело.
В исковата молба се твърди и видно от приложените към същата
писмени доказателства ищцата е получила от ЧСИ В. П., рег. №879 с изх.
№04343/22.02.2021 г. покана за доброволно изпълнение по образувано изп.
дело №20218790400351, ведно с приложени заповед за изпълнение №835 от
07.11.2013 г. и изпълнителен лист от същата дата по ч. гр. дело №1245/2013 г.
по описа на Районен съд – Троян, както и заповед за изпълнение №485 от
05.11.2014 г. и изпълнителен лист от същата дата по ч. гр. дело №839/2014 г.
3
В законоустановения срок по чл. 414 ГПК не е постъпило възражение
срещу заповедите, следователно, на основание чл. 416 ГПК, вр. ал. 418, ал. 6
ГПК, същите са влезли в сила.
Подадената искова молба по чл.439, ал.1 от ГПК е изцяло основана на
факт, преклудиран със сила на пресъдено нещо, а именно изтекла погасителна
давност, което възражение е могло и е следвало да бъде упражнено от ищцата
по реда на чл. 414 ГПК в срок. Искът по чл. 439 е средство за защита на
длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното
изпълнение, но при конкретно посочени от закона предпоставки.
Оспорването на изпълняемото право от длъжника може да се основава само
на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. В
разглежданата хипотеза е налице приключило заповедно производство и с
изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за писмено възражение срещу
заповедта за изпълнение по ал. 1 на същия текст, тя е влязла в сила.
Следователно, предявените искове се основават на факти, които са били
известни на ищеца, който е могъл да ги посочи в срока за възражение по чл.
414 ГПК, поради което и оспорването на фактите и обстоятелствата,
относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират.
Преклудират се и възраженията срещу основателността на претенцията и
отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не
дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, е недопустим
(решение № 781 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. на ВКС, III г. о.,
решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. o.,
определение № 635 от 30.11.2015 г. по ч. т. д. № 2032/2015 г. на ВКС, I т. о.,
постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК). Пътят за искова защита остава
открит само при наличието на специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл.
439 ГПК. Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за
оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл. 424 ГПК. На
новонастъпили (настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение)
факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.
439 ГПК. Изложените в исковата молба факти, на които са основани
предявените искове не са от категорията на предвидените в чл. 439 ГПК, тъй
като нямат качеството на новонастъпили (настъпили след влизане в сила на
заповедта за изпълнение) факти. Затова исковите претенции са били
недопустими, а това е довело до недопустимост на първоинстанционното
решение, с което е разгледан недопустими иск, за което съдът следи
служебно. Като е постановил решение по недопустим иск, районният съд се е
произнесъл с недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен и
производството по делото следва да бъде прекратено на основание чл.270,
ал.3 от ГПК.
По разноските:
Предвид изхода от спора, право на разноски има ответникът по делото.
Претендира се юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, които
4
съдът, на основание чл. 78,ал.8 ГПК определя в размер на 100 лв. за една
инстанция или общо 200 лв. за двете инстанции. Дължи се и държавна такса
за въззивно обжалване в размер на 364,54 лв., но не се дължи претендираната
държавна такса за частното обжалване на определение по чл. 248 ГПК, тъй
като това производство касае определяне отговорността за разноски и
генериране на нови разноски в същото е недопустимо.
Предвид изложеното съдът следва да ревизира решението и в частта за
разноските, като не следва да се разглежда подадената частна жалба срещу
определението по чл. 248 ГПК поради липса на правен интерес за частния
жалбоподател.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение от 09.11.2022 г., допълнено с определение от
13.01.2023 г. по реда на чл. 248 ГПК, постановено по гр. дело №26624/2022 г.
по описа на Софийския районен съд, 165 състав в цялост.
ПРЕКРАТЯВА производството по искова молба вх.
№101142/20.05.2022 г., депозирана от Ц. В. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.
Плевен, ж.к. ****, чрез адвокат М. П., като недопустимо.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна жалба вх. №35512/08.02.2023
г., депозирана от „Банка ДСК „ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ****.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,ал.3, вр. ал. 8 ГПК Ц. В. Г., ЕГН
**********, с адрес: гр. Плевен, ж.к. **** да заплати на „Банка ДСК „ ЕАД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. **** сумата от
200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции и 364,54 лв. –
държавна такса за въззивното обжалване.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок, считано от датата на съобщаването му на
страните, при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5