РЕШЕНИЕ
№ 1098
гр. Пловдив, 22.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20225300501180 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ при Министерство на правосъдието, подадена чрез
пълномощника ст. юрисконсулт Ч., против Решение № 2565 от 20.12.2021 г.,
постановено по гр. дело № 9529 по описа на Районен съд – Пловдив за 2021
г., с което жалбоподателят е осъден да заплати на Т.И.К., ЕГН: **********,
сумата от 6505,60 лева, представляваща обезщетение за 107 дни неползван от
ищеца допълнителен платен годишен отпуск, полагащи му се за положен
извънреден труд през периода *** г. – *** г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от ***г., до окончателното й изплащане, както и
направените разноски за производството по делото в размер на 1200 лева. Със
същото решение Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд –
Пловдив сумата от 260,22 лв. – държавна такса, и 130 лв. – разноски за
назначената по делото съдебносчетоводна експертиза.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на така постановеното
решение. Поддържа се, че ищецът не е ангажирал годни доказателства за
установяване на претенцията си. Възразява се, че присъденото от
първоинстанционния съд обезщетение не се полага на ищеца, тъй като по
делото не са били събрани доказателства за реално изработения труд в
процесния период. Посочва се, че разпитаният по делото свидетел е боравил с
1
догадки, а заключението по изслушаната съдебносчетоводна експертиза се е
базирала изцяло на тези показания. Искането към въззивния съд е за отмяна
на обжалваното решение и постановяване ново по съществото на спора, с
което исковата претенция да бъде отхвърлена.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба,
подаден от Т.И.К., чрез пълномощника му адвокат П., в който жалбата се
оспорва като неоснователна и се настоява за потвърждаване на обжалваното
решение.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и против
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от
Т.И.К. срещу Главна Дирекция „ Изпълнение на наказанията“ иск с правно
основание чл. 234, ал. 8 ЗМВР (ред. ДВ, бр. 60/7.7.2020 г.), вр. чл. 229 ал. 1 т.
9, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР от 1997 г. (отм. с ДВ, бр. 17/2006 г.), съответно
вр. чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР от 2006 г. (отм. с ДВ, бр.
53/2014 г.) за заплащане на сумата от 6505,60 лева, представляваща
обезщетение за неизползван към датата на прекратяване на служебното
правоотношение допълнителен платен годишен отпуск от 107 дни, дължим за
положен от ищеца извънреден труд в периода *** г. – *** г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от предявяването на иска – 10.06.2021
г., до окончателното изплащане. Ищецът твърди в исковата си молба, че е
работил като *** на длъжността „***“ в Затвора гр. *** до прекратяване на
служебното му правоотношение с ответната дирекция на *** г. През
времетраене на служебното му правоотношение е изпълнявал служебните си
задължения на 8, 12 и 24-часови смени. Работното му време е било
изчислявано сумирано за тримесечен отчетен период. Ищецът сочи, че за
исковия период *** г. – *** г. е работил по предварителен месечен график,
изготвян ежемесечно в затвора, и е давал 12 или 24-часови смени, като
допълнително давал и по още една или две допълнителни 12-часови смени
месечно на външен охраняем пост. Поддържа, че работодателят му не е
изчислявал правилно отработеното работно време, тъй като не е включвал
като работни часове времето, през което ищецът с оглед спецификата на
изпълняваната работа е трябвало да се яви по-рано и съответно да си тръгне
по-късно от работа поради необходимостта от привеждане в униформа,
снаряжаване и задължителен инструктаж и поради приемане/сдаване на
дежурство. Също така от работните часове работодателят е приспадал
времето за хранене и времето за отдих, което ищецът или не е ползвал, или
ги е ползвал, но е оставал на територията на затвора или на охраняемия
външен пост на заповедите на своя работодател и без право да се отклонява от
поста. Освен това, не е било отчитано като работно и времето, през което
извършвал претърсвания, обиски и друг служебни занятия в дните, които се
полагали за междудневна почивка, като претърсванията и обиските са били с
2
минимална продължителност 2 – 3 часа на тримесечие, а служебните занятия
- минимум 3 часа месечно. На следващо място, ищецът твърди, че полаганият
от него нощен труд не е бил преизчисляван в дневен с коефициент 1,143
съгласно КТ и чл. 9 ал. 2 от НСОРЗ, които намирали субсидиарно
приложение. С оглед на горното, ищецът поддържа, че за всяко отчетно
тримесечие в периода от 2003 г. до 2011 г. е полагал по минимум 74 часа
извънреден труд, като за 24 часа над 50-те часа е следвало да получи и ползва
допълнителен платен годишен отпуск в размер на 3 дни за всяко тримесечие
или по 12 дни за всяка календарна година в периода 2003 г. – 2011 г. Този
отпуск не е бил ползван от ищеца до прекратяване на служебното му
правоотношение, тъй като работодателят отрича изобщо полагането на
извънреден труд в твърдените размери. По изложените съображения ищецът
претендира за осъждането на ответната дирекция да му заплати обезщетение
за неползвания платен годишен отпуск от 107 дни в размер на 6505,60 лева,
ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяването на иска до
окончателното й изплащане.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, в който се взема
становище за неоснователност на предявения иск. Не се оспорва, че за
процесния период *** г. – *** г. ищецът е изпълнявал длъжността „***“ в
Затвора в гр. ***, както и че работното му време се е отчитало сумарно за
тримесечен период. Не се оспорва също, че ищецът е полагал труд на смени
по график при 8,12 и 24-часови дежурства. Твърди се, че при прекратяване на
служебното му правоотношение същият е бил компенсиран с парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата година и
за този, отложен по реда на чл. 176 КТ, правото за който не е погасено по
давност.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е
приел за установено от събраните по делото писмени и гласни
доказателствени източници и заключението по изслушаната в хода на
производството съдебносчетоводна експертиза, че действително ищецът е
полагал извънреден труд през процесния период, за което му се е полагал
допълнителен платен годишен отпуск в размер на 107 дни, които са останали
неизползвани до датата на прекратяване на служебното му правоотношение,
поради което за него е възникнало право на обезщетение в размер на 6505,60
лв.
При извършена служебна проверка по чл. 269 ГПК съдът намира така
обжалваното решение за валидно и допустимо, поради което следва да бъде
проверена неговата правилност съобразно наведените в жалбата доводи, като
се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни
норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
От събраните по делото писмени доказателства, че между страните е
съществувало служебно правоотношение за периода от *** г. до *** г. По
3
делото не се спори, че за процесния период *** г. – *** г. ищецът е
изпълнявал длъжността „***“ в Затвора в гр. ***, като е полагал труд на
смени по график при 8,12 и 24-часови дежурства при сумирано отчитане на
работното време на тримесечие.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на
свидетеля И.А.А. – бивш *** на ищеца от Затвора в гр. ***. Свидетелят
заявява в показанията си, че в затвора се работило на 24-часови смени, като
преди всяко дежурство имало период на встъпване, а след него – период на
сдаване. Работещите следвало да се явят на работа не по-малко от 15 минути
преди встъпване, което означавало, че сутрин не по-късно от 07:45 часа
следвало да бъдат там, тъй като имало време време за подготовка за
дежурството, а след това в 8 часа бил инструктажът. Подготовката за
дежурството се състояла в привеждане на *** в униформа и снаражяване.
Инструктажът започвал не по-късно от 8 часа и продължавал около 10-15
минути. След това всеки *** отивал към съответния пост, на който е
разпределен, като се извършвало приемане на поста. С това започвало всяко
дежурство. На другия ден сдаването на поста ставало не по-рано от 08:30
часа. Сдаващият служител не си тръгвал, докато новият служител не приеме
поста. Така според свидетеля минималната продължителност на едно
дежурство реално била 24:45 часа. Ежемесечно се изготвял график, в който се
посочвало кой какви дежурства има. След дежурство следвала почивка не по-
малко от 24 часа, като след тях съответният *** можело да бъде извикан за
охрана на външно охраняем пост, наричан от *** „болница“. По график
„болницата“ била 12 часа, но имало известни специфики. *** следвало да
явяват в затвора не по-късно от 30 минути преди дежурството – към 07:30
часа. Следвали снаражение и инструктаж, а след тях пътуване със служебен
транспорт до съответната болница. На място в болницата се провеждало
сдаване и приемане на поста, като приелият поста служител оставал на
мястото, а другият тръгвал със служебната кола, за да остави оборудването
си, което отнемало около половин час. Така реално дежурството
продължавало 13 часа минимум. Средно на месец имало 7-8 дежурства и
съответно 23 броя за тримесечието. На външен пост имало по минимум едно
дежурство на месец или минимум три на тримесечие. Извън тези дежурства в
затвора имало учебна програма и се провеждали лекции и стрелби, които
били задължителни. Минималната продължителност на тези занятия била
минимум 1 час, като всяка седмица имало минимум по една лекция по учебен
план, съответно 4 лекции за месеца. Стрелбите били 2, 3 или 4. За всички
дежурства *** нямали право да напускат поста си и по време на хранене били
на разположение, като по всяко време можело да бъдат извикани за
съдействие.
По делото е изслушано и заключението по допуснатата от съда
съдебносчетоводна експертиза. Вещото лице е посочило, че с оглед
унищожаването на работните графици за исковия период поради изтеклия
срок на съхранение на архива е изготвило заключението си на база данни по
4
ведомостите за работни заплати и събраните по делото свидетелски
показания. В заключението са поместени Справка № 1 и Справка № 2. В
първата справка вещото лице е посочило положения от ищеца извънреден
труд в часове и ползвани от него отпуск и болнични в дни за периода *** г. –
*** г. Във втората справка вещото лице е посочило броя на изработените от
ищеца смени и тяхната продължителност в часове – за тримесечие и общо за
всяка от календарните години, включени в исковия период, като в
заключението е прието, че от *** г. до *** г. ищецът е работил само на 12-
часови смени, а от *** г. до края на исковия период – само на 24-часови. Въз
основа на направени изчисления експертът е направил извод, че за положения
през процесния период извънреден труд на ищеца се полага допълнителен
отпуск от 12 дни годишно и общо за този период общо 107 дни. Тези дни
отпуск не е бил ползван от ищеца и същият не му е бил заплатен при
прекратяване на служебното правоотношение. Стойността на дължимото на
ищеца обезщетение съгласно ведомостите за заплати възлиза на сумата от
6505,60 лв.
Правото на допълнителен отпуск е по своето естество компенсация за
положен от съответния държавен служител извънреден труд. Действащата
през процесния период законодателна уредба предвижда какви са
последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР,
работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време
след сумираното му изчисляване за тримесечен период. Положеният от тези
служители труд, надвишаващ нормативно установеното работно време се
компенсира при условията на чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР от 2006 г. (отм.) и чл.
212, ал. 5, т. 2 ЗМВР от 1997 г. (отм.), както следва: до 50 часа на отчетен
период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а над 50 часа –
допълнителен отпуск. Тук е мястото да се отбележи, че съгласно препращите
норми на чл. 20, ал. 4 ЗИН (отм.) и чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС за държавните
служители по ал. 1, т. 1, в която категория спада ищецът, се прилагат
разпоредбите относно държавната служба в ЗМВР, доколкото в този закон не
е предвидено друго. Законът изрично забранява този отпуск да се компенсира
с парично обезщетение чл. 212, ал. 4 ЗМВР от 2006 г. (отм.) и чл. 229, ал. 4
ЗМВР от 1997 г. (отм.), освен при прекратяване на служебното
правоотношение. Ако органът по назначението не осигури на съответния
служител, за когото е възникнало право на допълнителен отпуск,
възможността да ползва такъв до прекратяването, от датата на прекратяването
възниква право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск.
В случая по делото се установи, че служебното правоотношение между
страните е прекратено, считано от *** г. За основателността на исковата
претенция обаче от страна на ищеца следва да се установи, че през процесния
период същият е положил извънреден труд, подлежащ на компенсиране с
допълнителен платен годишен отпуск от 107 дни, съответно с претендираното
парично обезщетение поради неизползването на такъв отпуск към датата на
прекратяване на служебното правоотношение. В исковата си молба ищецът е
5
навел пространни твърдения за неправилно отчитане на работното време,
изразяващо се в невключване в престираните от него работни смени по
утвърдения от работодателя график на часовете, през които той е извършвал
допълнителни дейности, съпътстващи същинската постова работа, не е имал
възможност да ползва същински почивки за хранене и отдих по време на
смените, не му е признавано за работно време времето на провеждано
задължително професионално обучение, а положените по време на
дежурствата часове нощен труд не са изчислявани с коефициент 1,143. В
негова тежест е да докаже отработените от него работни смени като брой,
продължителността на всяко дадено дежурство, както и периода на полагане.
Следва да се има предвид, че за доказване полагането на извънреден труд са
допустими всички доказателствени средства. В настоящия случай ищецът е
ангажирал събирането на гласни доказателствени средства чрез разпита на
свидетеля И. А. Показанията на този свидетел съдът намира за доста общи и
лишени от конкретика, в какъвто смисъл възражения са наведени във
въззивната жалба. От същите не се установяват в достатъчна степен
правнорелевантните за настоящия спор факти, доколкото свидетелят дава
общи сведения относно протичането и продължителността на различните
видове дежурства, давани от ***. По делото е изслушано и заключението по
допуснатата съдебносчетоводна експертиза. Както се отбеляза по-горе, в
заключението се сочи, че с оглед унищожаването на работните графици за
исковия период поради изтеклия срок на съхранение на архива, същото е
изготвено на база данни по ведомостите за работни заплати и показанията на
свидетеля. Съдът намира обаче, че заключението не съответства в пълна
степен на свидетелските показания, доколкото разпитаният по делото
свидетел не е заявявал, че до *** г. *** са давали 12-часови дежурства, а от
*** г. – 24-часови. Същият посочва в показанията си, че през всяко отчетно
тримесечие в затвора се дават както 12, така и 24-часови дежурства. Неясно
остава на база какви изходни данни вещото лице е направило горният извод.
Оттам не може да се приеме, че изводите му за дадените през процесния
период дежурства като брой и часова продължителност почиват на събрания
по делото доказателствен материал. Изложеното внася съмнение в
правилността на заключението, поради което и същото не се кредитира от
настоящата инстанция.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че
ищецът не доказа полагането на извънреден труд, поради което и исковата му
претенция следва да бъде отхвърлена.
Предвид горното, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено изцяло, а съдът следва да се произнесе по същество, като отхвърли
предявената от ищеца искова претенция.
С оглед изхода на спора пред настоящото производство в полза на
ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение за производството пред първата инстанция и за
6
производството пред въззивната инстанция, което съдът определя в размер на
100 лв. за всяка от инстанциите.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2565 от 20.12.2021 г., постановено по гр. дело №
9529 по описа на Районен съд – Пловдив за 2021 г., като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Т.И.К., ЕГН: **********, против Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието
иск за заплащане на сумата от 6505,60 лева, представляваща обезщетение за
107 дни неползван от ищеца допълнителен платен годишен отпуск, полагащи
му се за положен извънреден труд през периода *** г. – *** г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 10.06.2021 г., до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА Т.И.К., ЕГН: **********, да заплати на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ сумата от 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение за производството пред първата инстанция, и сумата от 100
лв. – юрисконсултско възнаграждение за производството пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7