№ 428
гр. Варна, 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Деница Славова
при участието на секретаря Елка Н. И.ова
като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско
дело № 20253100500412 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е въззивно и е образувано е въззивна жалба от
ОБЩИНА А., представлявана от Кмета на Общината, чрез ю.к. Ю. против
Решение № 4325 от 02.12.2024 година, постановено по гр.дело № 14 588/2023
година, на ВРС, с което съдът е приел за установено по предявения И. К. Я.,
ЕГН ********** срещу Община А., положителен установителен иск по чл.124
от ГПК, че ищеца е собственик на недвижим имот, находящ се в с З., община
.А., обл.Варна, представляващ ПИ с идентификатор ***.***.***.* по КК и КР
на с.З., общ.А., обл.Варна, целият с площ от 822 кв.метра, при граници ПИ с
идентификатори ***.***.***, ***.***.***, ***.***.***. ***.***.***, който е
придобил по давност чрез владение, упражнявано от него в периода от 2011
година до настоящия момент и е осъдил Община А., представлявана от Кмета
инж. А.С. да заплати на И. К. Я., ЕГН ********** сумата от 2273 лв. (две
хиляди двеста седемдесет и три лева), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В жалбата се сочи, че решението на съда е необосновано и не отчита
наличните по делото доказателства, така както неправилно е бил приложен и
материалния закон. Изрично се сочи, че правото на собственост на Държавата
и по – късно на Общината се е доказало по несъмнен начин. Цитира се
1
нормата на чл.6 от ЗС, според която държавни са имотите, които нямат друг
собственик и че настоящия случай е именно такъв. Излага се още, че
Общината е станала собственик на базата на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС , както и
че ищцовата страна не би могла да го придобие по давност. Излага се, липсват
доказателства за изразеното от ищеца давностно владение и съдът е тълкувал
събрания доказателствен материал едностранчиво. По същество се настоява
съдът да отмени атакуваното решение и да отхвърли претенцията.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемия Я., чрез адв. А. е депозирал
отговор, според които въззивната жалба се явява неоснователна и следва да се
отхвърли.
В съдебно заседание, Община – А., редовно призована, представлява се
от ю.к. Ю., която моли съдът да уважи въззивната жалба.
Адв. А., като процесуален представител на въззиваемия Я. моли съдът
да потвърди решението.
След като се запозна с материалите по делото и застъпените от страните
становище, ВОС намери за установено следното:
Пред ВРС е бил предявен положителен установителен иск от И. К. Я.
против Община А., за приемане на установено в отношенията между страните,
че ищеца е собственик на поземлен имот с идентификатор ***.***.***.* по
КК и КР на с.З., общ.А., обл.Варна, целият с площ от 822 кв.метра, при
граници ПИ с идентификатори ***.***.***, ***.***.***, ***.***.***.
***.***.***, който е придобил по давност чрез владение, упражнявано от него
в периода о т м.май 1995г. до настоящия момент, при твърдения за започване
упражняване на фактическа власт, след като тогавашния кмет на с. З. казал на
ищеца, че този имот е безстопанствен.
Пред решаващия съд ищеца навежда фактически твърдения, според
които през месец май на 1995 година със свой бизнес партньор са взели под
наем от ПК У. гр. А. бившата фурна на с.З.. Горното налагало често да отсяда
при приятели, за да може да започва работа по-рано, но той установил, че в
селото има празни места, за да може да закупи едно от местата. Провел е
разговор с тогавашния кмет на село З. - С.С., който му казал, че тези места са
безстопанствени и му показал едно от местата, като му заявил още, че може да
се настани в него и да го стопанисва. В посоченото място ищеца е поставил
фургон, където преспивал , а през 1996 година, през пролетта, оградил мястото
2
с фургона, изградил оранжерии, в които отглежда зеленчуци, в мястото
съхранява амбалаж. Пред ВРС твърди и излага, че през всичките тези години
обработва имота явно и несмущавано, със съзнанието, че го владее за себе си.
През 1998г година ищеца е закупил в с.З. си закупува дворно място с къща в
близост до мястото, което е започнал да владее от месец май 1995 година, в
което е направил оранжериите и отглежда зеленчуци за семейството си.
Твърди, че никой до настоящия момент не е смущавал владението му, нито е
оспорвал правото му собственост. След като е пожелал да се снабди с КНА за
имота по давност, установил, че имотът е актуван с АЧОС №7221/30.12.2022г.
В едномесечния срок за отговор ответникът оспорва иска. Сочи, че
Община А. е станала собственик на процесния имот ех lege, по силата на
правна норма с обнародването й в ДВ. бр.96/05.11.1999г. , съгласно §42 от ПЗР
към ЗИД на ЗОС /ДВ, бр.96/05.1 1.1999г./. До тогава, собственик на имота е
била държавата, тъй като процесният имот не е бил частна собственост. За
това свидетелстват и предходно съставения АДС № 1076/15.06.1987г. и
представените по делото скици за процесния имот, в които е вписано лицето
А.Е.Н. съгласно типов договор № 52/13.07.1988г., с който на последния е
отстъпено право на строеж в държавния имот. Оспорва към май 1995г. кмет на
с.З., общ.А. да е бил С.С.. Оспорва ищеца да е осъществил законно,
постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се
държи вещта като своя собствена владение върху процесния имот.
По делото е бил представен Акт № 7221/30.12.2022г. за частна общинска
собственост, вписан в Служба по вписванията - Варна дв.вх.р. , от които е
видно, че Община А. е актувала ПИ с идентификатор ***.***.***.* като
частна общинска собственост, на основание чл.59, ал.1 от ЗОС. С Акт №
1281/12.09.2008 г. за частна общинска собственост, вписан в Служба по
вписванията - Варна дв.вх.р. 26404 20792, Община А. е актувала дворно
място цялото с площ 780 кв.м. находящо се в с.З.,общ.А. , УПИ *.-общ. кв. **,
със заповеди №102/16.03.1933г. и №999/05.04.1933г. са одобрени кадастралния
и регулационния план на с.З., като частна общинска собственост, на
основание чл.2,ал.1,т.2 и чл.58,ал.1, и ал.5 от ЗОС, § 42 ПЗР на ЗОС.
Съставен е бил и Акт за държавна собственост №584/21.01.1998г. на
осн.чл.71 и чл.68,ал.1 от ЗДС за земя-780 кв.м. с местонахождение А.,н.м. З.,
кв. **,парц.*..
3
Със Заповед № ДИ-09-7703-135 от 13.07.2009г. на ОУ гр. Варна е
наредено отписване от актовите книги за недвижими имоти-частна дж.
собственост съгласно АДС №584/21.01.1998г. имот, представляващ дворно
място с площ от 780 кв.м. съставляващ УПИ *. в кв. ** по плана на с.З.,
общ.А..
Видно от удостоверение изх.№0800-675/26.02.2024г. на Община А. се
удостоверява, че С.С. не е заемал длъжност кмет/кметски наместник през
1995г. на с.З..
По делото е била назначена и изслушана Съдебно техническа
експертиза, от чието заключение става ясно, че през 1933г. е бил приет План за
улична регулация и дворищна регулация на с.З., община А., които е бил
одобрен одобрен с Указ № 102/16.03.1933г и Заповед № 2 999/05.04.1933г.за
дворищна регулация. В плановете на с. З. процесният имот попада в имот №
**, който е частично отразен (незатворен) и който е извън регулация. Имот №
** е бил записан на лицето И. М. без да е посочен документ. Вещото лице
сочи, че няма данни за отчуждаване на имота. Със Заповед №
1070/19.06.1987г. на Председателя на ОНС - Варна е изменен плана за улична
регулация на с. З.. Обособени са урегулирани поземлени имоти с № 1 до X в
кв. **. Процесният имот е УПИ *.- общ., кв. ** с площ 780кв.м За с. З. има
влязла в сила кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед
№ РД - 18 - 55/30.08.2001г.По кадастралната карта процесният имот е с
идентификатор № ***.***.***.* с площ 822кв.м. В момента е действаща
кадастралната карта на с. З., като процесният имот е с идентификатор №
***.***.***.* и Плана за улична регулация, одобрен със Заповед №
1070/19.06.1987г. Поземлен имот с идентификатор ***.***.***.* п о КК и КР
на с.З., общ.А.. обл.Варна е идентичен с УПИ *.- общ., кв. ** по действащия
КП на с. З.. изменен през 1987г. В разписния лист към Плана от 1933г. имот **
е записан на И. М. без да е посочен документ. В разписния лист към Плана от
1987г. имот У ПИ *.- общ., кв. ** е записан А.Е.Н. без да е посочен документ
за собственост. Вещото лице сочи още, че имота с идентификатор
***.***.***.* по КК и КР на село З., община А., област Варна е ограден с
бетонови колове и поцинкована мрежа; обработва се и има засадени овошки,
които не са нови. В Приложение е направена извадка от плана за регулация от
1987г. на с. З.. УПИ *.-общ., кв. ** е идентичен с поземлен имот с
идентификатор № ***.***.***.* по кадастралната карта. Няма документи,
4
които да отразяват отчуждаването на процесния имот с идентификатор
***.***.***.* или УПИ *.-общ., кв. ** по плана нас. З..
Били са разпитани и свидетели - свидетеля В.В.О. сочи, че И. Я.
обработва процесния имот от към 1995-6 година, преди това е било пустеещо
място, през него минавали каруци. От едната страна имал някакво подобие на
мрежа, пустеещо място. Ищецът го оградил в последствие с оградна мрежа от
всички страни, като от предната страна пак от мрежа, с винкелова
конструкция поставил портичка, която се заключва с катинар. От там нататък
започнал да го обработва. Има засети около 50 дръвчета, доста асмички по
краищата, зеленчукова градина, която не е постоянна, оранжерийна
конструкция има направена, в която се отглеждат зеленчуци. Стопанисвано
място.
Втория свидетел - С. потвърждава, че за дворното място се грижи ищеца
И. Я. повече от 30 години. Има трайни насаждения в него, дървета, лози,
оранжерия има. Това място го знам от повече от 30 години. Когато свидетеля
посетил това място за първи път, то било хавра. Тогава никой не го
обработвал. И. първата година не било оградено, след това го оградил с
бетонови колчета, мрежа, отпред има порта. Ищецът работи в Германия от 3-4
години и се прибира в България периодично.
При тези данни ВРС намерил претенцията за основателна и я е уважил.
Виждането на въззивния съд е следното:
Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗОС актът за общинска собственост е официален
документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона.
Бидейки такъв има обвързваща за съда материална и формална
доказателствена сила относно изложеното в него. Съгласно ал. 3 на същата
разпоредба актът за общинска собственост няма правопораждащо действие, т.
е. той има само констативно, но не и конститутивно действие. Поради това
при спор за собственост оспореният АОС не е годно доказателство за
установяване правото на собственост и именно легитимиращият се с него
следва да установи основанието, на което е издаден. Когато в акта е посочено
като основание само правната норма, послужила като основание за
5
актуването, но не и конкретен придобивен способ, същият няма
легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината.
В случая, в АЧОС № 7221 от 30.12.2022 година като основание за
придобИ.е е са посочени чл. 59, ал. 1 ЗОС, в предходния № 1281 от 12.09.2008
година са посочени нормите на чл.2 алл.1 т.2 от ЗОС и § 42 от ЗОС.
Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗС при влизане в сила на кадастрална карта за имотите -
общинска собственост, се съставят нови актове за общинска собственост, в
които се посочват номерът и датата на предходно съставените актове за
общинска собственост. Следователно конкретно придобивно основание този
АЧОС не съдържа, то обаче е посочено в предходния АЧОС № 1281.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС общинска собственост са имотите и
вещите, придобити от общината по закон и на база на придобитото право на
собственост преди това от Държавата, по силата на АДС 584 от 21.08.1998
година. Следователно основния въпрос по делото е дали Държавата е станала
собственик на процесния имот, на какво основание и в тази връзка дали е
налице правоприемство по отношение на Община – А..
От събраните в първоинстанционното производство писмени
доказателства и от експертното заключение не се установява процесният
имот да е бил държавна собственост към минал момент. Напротив - Видно
от представените разписни листи по плановете, в Плана от 1933 година е
посочено лицето И. М., а в този от 1988 година лицето А.Н. т.е. е записан на
физически лица. Видно е също така, че имота не е бил отчуждаван някога, а
отделно от това не е бил обобществяван – т.е. не е ставал част от ТКЗС, ДЗС
или други организации. За имота няма реституционни претенции, не попада в
територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ или няма данни да е предоставян за
ползване.
Вследствие на горното, по делото не е установено, че имот № 206 по КК
да е бил обобществен чрез включването му в ТКЗС, ДЗС или друга,
образувана въз основа на тях селскостопанска организация, че е бил
собственост на държавата и впоследствие след разделянето на частната и
общинската собственост имотът е станал собственост на общината, по силата
на правоприемство от Държавата. Ето защо съдът приема, че ответната
Община не е доказал годно придобивно основание въз основа на което да е
придобила правото на собственост върху спорния имот. Не е доказала имотът
6
към момента на установяване на фактическата власт на ищеца през 1995
година да е бил общински, съответно да е бил приложим мораториумът за
придобИ.ето на имот общинска собственост на основание придобивна
давност.
Актовете за общинска собственост нямат правопораждащо действие по
отношение правото на собственост. По силата на чл. 5 ЗОбС те имат
качеството на официален свидетелстващ документ, който констатира
собствеността на общината, но само когато удостоверява осъществяването на
конкретно придобивно основание като фактически състав /посочена правна
сделка, акт за отчуждаване и т. н. /. Само в този случай, аналогично може да се
приеме разрешението, възприето в ТР № 11/2012 г. на ОСГК и на акта да се
признае обвързващо в спор за собственост легитимиращо действие като
актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на
противното. Само възпроизвеждането в акта за общинска собственост на
обща законова разпоредба, по силата на която определена категория държавни
имоти стават общински по силата на закона, не е в състояние да обуслови
извод за установеност на правото на собственост на общината. Поради това и
доводите, изложени пред първоинстанционния съд и поддържани във
въззивната жалба за зачитане легитимиращия ефект на съставените за
процесния имот АОС относно правото на собственост върху него и възлагане
тежестта за опровергаването им върху въззиваемата са неоснователни.
Общината е тази, която следва при условията на главно и пълно доказване да
докаже фактите, въз основа на които твърди наличието на осъществен
фактически състав по см. на § 7ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА, а именно, че към
1995 година имотът е бил собственост на държавата в резултат на проведено
отчуждително производство и че същият е бил предназначен за жилищно
строителство, обществени, благоустройствени мероприятия, респ. на § 42 ПЗР
на ЗИД на ЗОбС - държавния характер на имота към 1995 година и
отрежданията му за жилищни, обществени и благоустройствени мероприятия
според предвижданията по действащия към този момент градоустройствен
план.
Ответната Община А. не се легитимира като носители на правото на
собственост тъй като праводателят им не е бил носител на това право. По
отношение на държавата, не е било налице основание за придобИ.е правото на
собственост върху имота по разпореждане на закона – чл.68 ал1 и чл.71 от ЗС.
7
Не е установено да са били налице предпоставките на чл. чл. 2, ал. 1, т. 2
ЗОС за придобИ.е на вещни права върху имота от общината.
Съдът споделя виждането, че дори и имота да е включен в АДС, то при
липса на надлежно отчуждаване въпросния акт е непротивопоставим на
ищците. Установяването на това обстоятелство по своята същност
представлява доказване на положителен факт, като тежестта в случая е на
страната, която се ползва от него, а именно ответника община А.. Актът за
държавна собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице
по ред и форма, определени в закона, но съгласно изричната разпоредба на чл.
5, ал. 3 от ЗДС няма правопораждащо действие. С оглед горното съда приема,
че не е доказано правото на собственост върху процесния имот на Държавата,
произтичащо от АДС № 584 от 21.01.1998 година, респективно по късното му
деактуване. Съгласно § 42 от ПЗР на ЗОС застроените и незастроените
парцели и имоти частна държавна собственост, отредени за жилищно
строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на
общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането
в сила на този закон подробни градоустройствени планове, се считат за
общинска собственост. Следващото посочено основание регламентира
съставянето на актове за общинска собственост за общинските имоти, а
цитираната заповед е на Областния управител на област Варна за деактуване
на процесния имот като държавен. Нито едно от посочените основания не
удостоверява наличието на конкретно фактическо основание, по силата на
което имотът е бил придобит от държавата, за да може да стане общински по
силата на цитираната разпоредба от ЗОС.
След като по делото не бе установено, че соченият имот е бил държавна
собственост, то не може да се приеме, че Община А. е станала собственик на
имота. Твърдяното от ответника правно основание за трансформацията на
собствеността ex lege предполага държавна собственост върху имота до
момента на влизане в сила на цитираната законова разпоредба. Няма
основание процесния имот да се счита за обект на общинската
инфраструктура с местно значение и че в имота са осъществявани дейности,
свързани изключително със задоволяване на потребностите на местните
жители. Както съдът посочи по – горе Актът за общинска собственост има
качеството на официален свидетелстващ документ, който, без да има
правопораждащо действие, констатира собствеността на общината /чл. 5 от
ЗОС/, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно
основание. Само в тази хипотеза актът би имал легитимиращо действие, по
силата на което актуваният имот би се считал за общинска собственост до
доказване на противното. Позоваването на общи законови разпоредби, по
силата на които държавни имоти стават общински по силата на закона и
съставянето на актове за общинска собственост на общински имоти, не може
да обуслови извод за установеност на правото на собственост на общината при
липса на проведено пълно и главно доказване на фактите, по силата на които
8
имотът е станал държавен в периода преди влизане в сила на § 42 от ПЗР на
ЗОС.
Съгласно нормата на чл. 6 ЗС- в първоначална й редакция /ДВ- бр.
92/16.11.1951 г. /, държавни стават и имотите, които нямат друг собственик, а в
действащата от 1990 г. редакция /изм. - ДВ, бр. 31/17.04.1990 г./, приложима
до влизане в сила на ЗДС и ЗОбС през 1996 г., държавна собственост са и
вещите, които нямат друг собственик. Ищеца обаче е установил елементите от
приложимия фактически състав на твърдяното оригинерно придобивно
основание, а ответната Община не е доказала правата си, поради което и не
може да се приеме, че първоначално имота ее бил със статут на държавна
собственост, а след влизане в сила на ЗОбС- със статут на общинска
собственост. Доказването може да се осъществи чрез данните, съдържащи се в
различните карти, планове, регистри и друга първична документация, касаещи
собствеността на имота, като констатацията дали един имот е безстопанствен
се гради на база липсата на данни за собственика на имота. В конкретния
случай това не е така.
А повод възраженията на Общината, че ищцовата страна често пътува в
чужбина следователно не осъществил непрекъснато владение, настоящата
инстанция се позовава на Решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. №
603/2012 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Б.П., което казва, че „без да се
установи, че владението е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и
несъмнително, упражняването на фактическа власт върху една вещ не може да
се определи като владение. Като елемент от придобивната давност владението
трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно - да няма
инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други
лица да владеят вещта. Постоянното владение не изисква непременно
фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето.
Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез
периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение
имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети
лица. Обективният признак на владението обаче изисква упражняване на
непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква
владението на собственика. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред
трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът
не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за
9
недвижим имот - да осъществява физическо присъствие в него, да го
посещава и да извършва явни действия по стопанисването му – доказани
факти. Само при такива фактически действия собственикът ще може да
узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме
действия по защита на собствеността си. Явните действия по стопанисването
на имота, съдът приема за доказани – налице са свидетелски показания в тази
насока, както и Съдебно техническа експертиза, която показва, че имота е
непрекъснато поддържан.
Предвид горното, съдът намира, че решението на ВРС се явява правилно
и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските и възражението за прекомерност:
Съгласно постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на
СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, § 1
ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и
пораждащ правни последици за тях. В акта на СЕС е посочено, че подобни
действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което
разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията,
независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано
с преследването на "легитимни цели". Прието е, че това води до абсолютна
нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, както и предвидените в посочената
10
наредба минимални размери. Въз основа на тези съображения, СЕС е
постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл.
101, §. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, § 1
ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване
определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на
адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара
между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени
договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78,
ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е
задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в
държавите членки, съдът не може да определи следващото се на основание чл.
38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно
размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет.
Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на
възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36,
ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба
на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1
от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него
труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид степента на
положен труд и характера на производството, както и като съобрази вида и
броя на исковете, въззивния съд намира, че следва в полза на ищеца да се
присъдят разноски в размер на 1 500 /хиляда и петстотин/ лева, както е заявил.
С оглед изложеното, ВОС,
РЕШИ:
11
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4325 от 02.12.2024 година, постановено
по гр.дело № 4588/2023 година на ВРС, четиридесет и осми състав.
ОСЪЖДА Община А., БУЛСТАТ ********* да заплати на И. К. Я., ЕГН
********** сторените по делото разноски в размер на 1 500 / хиляда и
петстотин / лева – представляващи съдебно – деловодни разноски пред ВОС –
адвокатски хонорар, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред състав на
Върховен Касационен Съд на Р България, в едномесечен срок от връчване на
съобщенията до страните, на основанията, посочени в чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12