Р Е Ш Е Н И Е №
21.06.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИРИНА СТОЕВА
при секретаря Мария
Методиева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 5034
по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20009124 от 12.01.2021 г. по гр.д. № 80866/2018 г. Софийски
районен съд, 40 състав осъдил на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД Р.Б.,
представлявана от министъра на финансите, да заплати на „В.“ ЕООД, ЕИК*******, сумата
6 627.71 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди
от удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ (обявена за противоконституционна) в периода
01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., за произведена електрическа енергия от
фотоволтаична централа, находяща се в централата в ПИ № 150005, местност „До
селото“ в землището на с. Старо село, община Тутракан, област Силистра, ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба – 21.12.2018 г., до
окончателното плащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата 1 175.11 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника ДЪРЖАВАТА,
представлявана от министъра на финансите, който го обжалва изцяло с оплаквания
за недопустимост, евентуално – за неправилност. Решението било недопустимо като
постановено по недопустим иск, тъй като: Редът за възстановяване на публичноправно
вземане - държавните такси, които ищецът твърдял да са незаконосъобразно
събрани, бил административен, предвиден в ДОПК и ЗДТ; Поради некомпетентност на органите на
съдебната власт да установяват противоконституционност на закони, да упражняват
контрол за конституционосъобразност и да постановяват актове с правни
последици, различни от посочените в чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ; Поради липса на
пасивна процесуална легитимация на Държавата – пасивно легитимиран бил органът,
издал противоконституционният акт. Евентуално поддържа, че атакуваното решение
е неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон,
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Неправилно
районният съд приел, че е налице противоправност на действието по приемане на
закон, обявен впоследствие за противоконституционен. Не била налице
противоправност и поради липсата на приет последващ акт по смисъла на чл. 22,
ал. 4 ЗКС, тъй като в случая нямало висящи правоотношения – обект на уреждане.
Евентуалното неизпълнение от страна НС на задължението за уреждане на
възникналите от прилагането на противоконституционния закон последици също не
обуславяло извод за основателонст на претенцията за вреди. Районният съд не
обсъдил въпроса за наличието на вина, а презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД в
случая следвало да се счита оборена, доколкото НС като колективен орган не можело
да формира вина. Не бил обсъден въпросът
за наличие на правоотношение по възлагане. Настоящото производство не било
„висящо съдебно производство“ по смисъла на т. 2 от мотивите на РКС № 3/2020 г.
Не било обсъдено и възражението на ответника за изтекла погасителна давност по
отношение на главното и акцесорно вземане за лихва. По тези и други подробни
съображения моли са да отмени атакуваното решение и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли главния и евентуалния иск. Претендира разноски за
двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по
чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „В.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство по списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран при
условията на евентуално съединяване с главен иск с правно основание чл. 7 КРБ
вр. чл. 49 ЗЗД за сумата 6 627.71 лв., по който ищецът твърди, че
приемането на противоконституционни норми от народните представители от 42 НС -
чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл.
73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, и противоправното им бездействие да отстранят последиците
от противоконституционните норми съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС, представлява
противоправно поведение, от което ищецът претърпял имуществени вреди в размер
на удържаните от печалбата му 20 % такси в процесния период 01.01.2014 г. –
09.08.2014 г., за които вреди държавата отговаря, и евентуален иск по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 6 627.71 лв., по който ищецът твърди начална липса
на основание за получаване от държавата на сумите за такси въз основа на
противоконституционните още при приемането им законови норми.
Претендирана е и законната лихва от подаване на исковата молба в съда на 21.12.2018
г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове като недопустими, евентуално – като неоснователни.
Релевирал е и евентуално възражение за погасяване по давност на вземането.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно. Въззивният съд намира същото и за допустимо,
а доводите в жалбата в тази връзка – за неоснователни. Налице е многобройна
практика на върховната съдебна инстанция, с която се приема, че по предявен иск
за обезщетение за вреди от незаконосъобразно събрани такси въз основа на
противоконституционните разпоредби на ЗЕВИ държавата е и процесуално, и
материалноправно легитимирана да отговаря; Районният съд не се е произнесъл по
иск за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания, а е
разгледал деликтен иск, произнасянето по който е в компетентността на общите
съдилища; С решението си районният съд не е упражнил контрол върху дейността на
НС, а се е произнесъл за гражданските последици от акта на легитимния да
упражнява такъв контрол орган - КС.
Настоящият въззивен състав намира решението и за правилно по следните
съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно и
по делото се установява, че ищецът е производител на електрическа енергия чрез
собствената му фотоволтаична централа в землището на с. Старо село, община
Тутракан; че между ищеца и „Е.-П.П.“ АД е сключен договор за изкупуване на
електрическа енергия № 307/24.10.2012 г.; че на 04.12.2013 г. народните
представители от 42-то Народно събрание са приели разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1,
2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, като съгласно приетата разпоредба на чл. 35а ЗЕВИ за производството на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от
цената на произведената енергия; В периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. ищецът
е заплатил такса по чл. 35а ЗЕВИ в размер на 6 627.71 лв., която е била удържана от цената на
произведената електрическа енергия от купувача и преведена по сметка на КЕВР,
откъдето е прехвърлена към централния държавен бюджет съгласно разпоредбите на чл. 35б, ал. 1 - 4 ЗЕВИ; С Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Р.Б., постановено
по конституционно дело № 1/2014 г., са обявени за противоконституционни т. 2 и
3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1,
2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.
От правна страна: Налице е противоречива практика на ВКС по въпроса какво е
правното основание на предявен срещу Държавата иск за заплащане на сума –
платена (удържана и внесена в държавния бюджет) такса по силата на чл. 35а ЗЕВИ
– предвид обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението
на Народното събрание по чл. 22 ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите от
приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици – непозволено
увреждане или неоснователно обогатяване. По въпроса е образувано тълк.д. №
1/2022 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент няма постановен
тълкувателен акт. Според част от съставите на ВКС отговорността на държавата в
тези случаи е деликтна, на основание чл. 7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД, според други
отговорността е на плоскостта на неоснователното обогатяване (чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД), а е налице и практика, според която отговорността е за обезщетение
за причинените имуществени вреди, т.е. за непозволено увреждане, но няма пречка
да се иска връщането на таксата и като платена без основание, защото по
правоотношенията - предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционният закон не се прилага.
Настоящият състав споделя практиката на ВКС, с която се приема, че
отговорността на държавата е деликтна и има правното си основание в чл. 7 КРБ
вр. чл. 49 ЗЗД – в този смисъл са решение № 71 от 06.04.2019 г. по гр. д. №
3804/2019 г., ІV ГО,, решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г.,
ІV ГО, решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., ІV ГО, решение
№ 202 от 10.03.2021 г. по гр. д. № 854/2020 г., ІІІ ГО, решение №
205/24.02.2021 г. по гр. д. № 1886/2019 г. на ІІІ ГО, решение № 244 от
26.01.2021 г. по гр. д. № 1732/2019 г., ІV ГО, решение № 204 от 09.03.2021 г.
по гр. д. № 3812/2018 г., ІІІ ГО, решение № 205 от 24.02.2021 г. по гр. д. №
1886/2019 г., ІІІ ГО и др. Съгласно тази практика: Народното събрание (НС) е
висш държавен орган, в чиято компетентност КРБ е възложила осъществяването на най-важните държавни
функции. То е част от системата на държавните органи, която е изградена на
принципа на разделение на властите. В този смисъл НС е държавен орган,
олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите
държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или
са независими. Народните представители са лица от състава на НС като държавен
орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи
и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат
своя статут със съответните особености - функционален имунитет, имунитет от
наказателно преследване и други. Отговорността за вреди е имуществена.
Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат
функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените
лица не отговарят имуществено за причинените вреди нито пред пострадалия, нито
по регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в
натура или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице
съответните предпоставки за това. Съгласно чл. 7 КРБ, държавата отговаря за вредите, причинени от
незаконни актове или действия на НС като държавен орган, и на народните
представители като длъжностни лица.
Отговорността на държавата за вреди, причинени от противоправни актове или
действия на нейни органи или длъжностни лица, пряко произтича от разпоредбата
на чл. 7 КРБ, която има непосредствено приложение съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ. Отговорността на държавата е обективна, има
гаранционно-обезпечителен характер и се реализира без оглед обстоятелството
виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица. Макар в
специалния ЗОДОВ да не е уредена отговорност за вреди от
противоправна законодателна дейност на НС, това не означава, че държавата не носи
такава отговорност, която пряко произтича от чл. 7 КРБ, като за неуредените въпроси се прилага общият
граждански закон - ЗЗД.
Отговорност на НС е приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое
задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането на всяко
новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на
основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша
степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 КРБ Р.Б. е правова държава, която се
управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на
страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането
му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния
закон неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава,
така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на
закона до привеждането му в съответствие с КРБ. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“,
ако не съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и осъществяването в действителност на правоотношенията
в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във
висша степен противоправно е онова, което нарушава КРБ, и прекратяването на действието на противоконституционния
закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата
държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато като се отмени
или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на
противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква
задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили
в нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 КРБ действие занапред на решенията на КС. Предвиденото
в чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ неприлагане на обявения за
противоконституционен акт от момента на влизането на решението на КС в сила е
пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като
от момента на влизането му в сила обявеният за противоконституционен акт не се
прилага. То обаче има и установително действие, доколкото установява
несъответствието на акта с Конституцията. Това несъответствие съществува от момента на
приемането на обявения за противоконституционен акт и затова се счита
установено от този момент, а не възниква от момента на влизането на решението
на КС в сила. Тъй като обявеният за противоконституционен акт е такъв от
момента на приемането си, то и последиците от прилагането му също се явяват в
противоречие с КРБ и запазването им би противоречало на принципа на
правовата държава. Решението на КС за обявяването противоконституционността на
акта обаче не урежда пряко тези последици. Като последица от него възниква
задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС на органа, постановил акта, да уреди
възникналите правни последици от прилагането му. Текстът на разпоредбата е
формулиран като задължение, а не като право на органа. Той установява не
възможността НС да уреди възникналите правни последици от запазеното действие
на обявения за противоконституционен закон, а го задължава да направи това, за
да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на НС
да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е
толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на
противоконституционния закон НС нарушава конституционния ред, а с бездействието
си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да
поддържа нарушения конституционен ред. За НС в правовата държава възниква
същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то
отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен.
Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди,
индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени
въз основа на противоконституционния закон, сключените правни сделки при неговото
действие, извършените плащания и други действия при осъществяването на права и
в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на
противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени
при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо
противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин,
правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато НС не
уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон
чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да
компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава
накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители
имат задължението да спазват не само КРБ, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите
правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен
закон, за да бъде възстановен напълно конституционният ред. Продължаващите да
съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото
може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за
получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните
правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от НС
непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред
невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред
накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на
държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да
съществува нарушение на КРБ. Доколкото пожертваното при запазеното действие на
противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание,
увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който
е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за
увредения остава открита обаче възможността да предяви на общо основание иск
срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането.
Съобразно изложеното, в случая отговорността за вреди е на държавата. Налице
е противоправно поведение на неин орган, изразяващо се в приемане противоконституционни
норми, и в противоправно бездействие след обявяването на тези норми за
противоконституционни от КС, като законодателният орган не е изпълнил вмененото
му с чл. 22, ал. 4 ЗКС задължение да уреди възникналите правни последици от
противоконституционния акт. С удържането на исковата сума в размер на таксата, предвидена
с обявените за противоконституционни норми, имуществото на ищеца е намалено в пряка
причинна връзка с противоправното поведение на законодателния орган, за които
вреди държавата отговаря.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният главен иск
с правно основание чл. 7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД е основателен в предявения му
размер от 6 627.71 лв.
Възражението на ответника за погасяване по давност на вземането е
неоснователно. По отношение на вземанията от непозволено увреждане приложим е
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който тече от момента на увреждането,
освен ако деецът не е известен към този момент. Исковата молба, с която
течението на давността е прекъснато, е подадена в съда на 21.12.2018 г.
(изпратена по пощата на 20.12.2018 г.), поради което вземането на ищеца за обезщетение
за причинените му имуществени вреди в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. не е
погасено по давност. С претенция за лихви за период преди завеждане на исковата
молба в съда съдът не е сезиран, поради което не дължи произнасяне по
поддържаното с жалбата възражение за погасяване по давност на лихви.
При извод за основателност на главния иск, съдът не следва да разглежда
предявения евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Предвид съвпадението
на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 660 лв. –
адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в
представения договор за правна защита и съдействие от 25.03.2021 г.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20009124 от 12.01.2021 г., постановено по гр.д. № 80866/2018 г.
на Софийски районен съд, 40 състав, с което Р.Б., представлявана от министъра
на финансите, е осъдена да заплати на „В.“ ЕООД, ЕИК ********, на
основание чл. 7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД сумата 6 627.71 лв., представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди от удържани такси въз основа на обявената за
противоконституционна разпоредба на чл. 35а ЗЕВИ в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014
г., за произведена електрическа енергия от фотоволтаична централа, находяща се
в централата в ПИ № 150005, местност „До селото“ в землището на с. Старо село,
община Тутракан, област Силистра, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба в съда на 21.12.2018 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от министъра на финансите, да заплати на „В.“ ЕООД, ЕИК ********, на основание чл.
78 ГПК сумата 660.00 лв. (шестстотин и шестдесет лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.