№ 301
гр. Бургас, 11.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Йорданка Г. Майска Въззивно гражданско
дело № 20222100500184 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Изпълнителна агенция по рибарство и
аквакултури/ИАРА/, представлявана от Изпълнителния директор Д-р Галин Николов,
заявена чрез юк.П.Петров с посочен адрес гр.Бургас, ул.Княз Ал.Батенберг“ № 1
против Решение № 260863/15.06.2021г. по гр.д.№ 958/2021г. по описа на РС-Бургас, в
частта, с която е уважена установителна претенция почл.422 ГПК на „Ем Ойл“ ЕООД
с ЕИК-*********, като е прието за установено, че въззивника дължи на въззиваемия
неустойки за забавено плащане по четири фактури, както следва:
сумата от 269,07 лева, представляваща неустойка за забавено плащане по фактура
№ 3692/12.12.2019г., дължима за периода 22.02.2020г. – 29.04.2020г.;
28,75 лева, представляваща неустойка за забавено плащане по фактура №
3710/16.12.2019 г., дължима за периода 22.02.2020г. – 02.03.2020г.;
8,95 лева, представляваща неустойка за забавено плащане по фактура №
3714/15.01.2020г., дължима за периода 22.02.2020г. – 02.03.2020г.
182,95 лева, представляваща неустойка за забавено плащане по фактура №
3801/19.05.2020г., дължима за периода 05.07.2020г. – 04.11.2020г., ведно
със законната лихва върху заплатената след издаване на заповедта по чл.410 ГПК
главница от 297,48 лева по фактура № 3801/19.05.2020 г. за периода 05.11.2020 г.
– 02.12.2020 г., за които суми има издадена Заповед № 260702/06.11.2020г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 7008/2020г. по
описа на РС-Бургас, като са присъдени в тежест на въззивника сторените
разноски от насрещната страна, съобразно уважената част от иска.
Решението се обжалва като неправилно, като се моли за неговата отмяна и
1
отхвърляне на претенцията. Твърди се, че срокът на сключения между страните
договор е изтекъл, а въззивникът е заплатил всички задължения по извършените от
въззиваемия ремонти. Счита, че претендираните от насрещната страна неустойки не се
дължат, тъй като ИАРА е изправна страна по договора, извършила е заплащане на
сумите по всички издадени фактури, въпреки, че насрещната страна не е изпълнила
всички свои задължения по договора. По-конкретно твърди, че към момента на
подаване на фактурите въззиваемият ищец не е окомплектовал същите с необходимите
по чл.13, ал.4 от договора документи-сервизна поръчка, сервизна препоръка и
диагностичен лист, като заплащането на фактурите се извършва въз основа на
извършения ремонт и извършеното предаване на автомобила. Към момента на
подаване на фактурите изпълнителя не е бил изпълнил задължението си именно по
чл.13, ал.4 от сключения между страните договор № Д-183/08.10.2019г.. По тази
причина към датата на подаване на фактурите към ИАРА, приемането на автомобилите
не е извършвано и съответно 30-дневният срок по чл.6, ал.3 от Договора не е започвал
да тече от датата на подаване на фактурите, а от датата на представяне и на останалите
документи по чл.13, ал.4 към тях. Счита, че не следва да се кредитират събраните по
делото гласни доказателства досежно окомплектоването документите, придружаващи
предаването на автомобилите, тъй като показанията на разпитания свидетел страдат от
вътрешни противоречия.
Моли, за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с
което претенциите на въззиваемия ищец бъдат изцяло отхвърлени. Не сочи
доказателства. Претендира разноски.
В законния срок въззиваемият „Ем Ойл“ ЕООД с ЕИК-*********, редовно
уведомен за постъпилата въззивна жалба чрез пълномощника и процесуален
представител адв.М.Чернева-Благова от АК-Пловдив е депозирал отговор, с който
оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна.
Моли, обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно,
законосъобразно и постановено в съответствие със събраните по делото доказателства.
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в
законовия срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежно упълномощен представител
легитимирано лице, което има правен интерес от обжалване, и съдържа необходимите
реквизити по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4 и 7 ГПК и чл. 261, т. 1 и 4 ГПК, поради което е
процесуално допустима.
Бургаският окръжен съд, при служебна проверка на валидността и
допустимостта на обжалваното решение, извършена на основание чл. 269 ГПК не
установи съществуването на пороци, водещи до нищожност или недопустимост.
Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено, като въззивният съд изцяло препраща към
мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да
е нужно да ги преповтаря - съгласно процесуалната възможност за това, изрично
установена с разпоредбата на чл.272 ГПК във вр. с чл.235 от ГПК.
В допълнение към тях и в отговор на доводите на жалбоподателя, наведени
във въззивната жалба, въззивният съд намира за необходимо да изложи следното:
Съдът е бил сезиран с искове с правно основание чл.42 ГПК, вр.чл.79, ал.1
ЗЗД, вр.чл.92 ЗЗД. По заявление на „Ем Ойл“ ЕООД е издадена Заповед №
260702/06.11.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 7008/2020г. по описа на РС-Бургас против ответника за вземания както следва:
1030,85 лева, представляващо сбор от неустойки за забавено плащане и главно
задължение по Договор №Д-183/08.10.2019 г., от които 389,00 лева – неустойка за
2
забавено плащане по фактура №3692/12.12.2019 г., дължима за периода 12.12.2019 г. –
02.03.2020 г., 129,15 лева – неустойка за забавено плащане по фактура
№3710/16.12.2019 г., дължима за периода 16.12.2019 г. – 02.03.2020 г., 12,46 лева –
неустойка за забавено плащане по фактура №3714/15.01.2020 г., дължима за периода
15.01.2020 г. – 29.04.2020 г. и 202,76 лева – неустойка за забавено плащане по фактура
№3801/19.05.2020 г., дължима за периода 19.06.2020 г. – 04.11.2020 г., 297,48 лева –
главно вземане по фактура №3801/19.05.2020 г., както и законна лихва
върху главницата от 297,48 лева по фактура №3801/19.05.2020 г. за периода 05.11.2020
г. – 02.12.2020г..
Вземанията са основани на сключен между страните Договор №Д-
183/08.10.2019 г., с предмет: Извършване на извънгаранционна поддръжка на 79
автомобила, 27 колесара, 36 плавателни средства и 37 двигателя на плавателните
средства, собственост на ответника в 18 обособени позиции, за обособена позиция №7
„Извършване на извън гаранционна поддръжка на автомобили и колесари на ИАРА в
област Пловдив и Пазарджик“, като е договорено, че максималната обща стойност на
предоставените услуги за периода на договора не може да надвишава 6000 лева без
ДДС и 7200 лева с ДДС. Договорът е сключен за срок от една година и към подаване
на заявлението срокът е изтекъл.
Ищецът в качеството си на изпълнител по посочения договор и твърдейки, че
е изправна страна е претендирал посочените неустойки, тъй като за извършените и
приети от възложителя услуги е издавал фактури, сумите по които обаче възложителят
е заплащал със забава, а стойността на последната фактура била заплатена от
възложителя след издаването на заповедта по чл.410 ГПК.
Въззивникът ответник от своя страна е твърдял в първоинстанционното
производство и поддържа в настоящото, че въззиваемият ищец не е изправна страна по
договора, тъй като при издаване на фактурите не е изпълнил задължението си да
представи документите по чл.13, ал.4 от договора, поради което и ремонтът не може да
бъде приет като извършен в срок, а срокът по чл.6, ал.3 от договора не е започнал да
тече.
Не се спори между страните, че изпълнителят е извършил съответните
ремонти, за които са издадени фактурите, че ремонтните дейности за приети от
възложителя, който е извършил плащане по фактурите, както и че плащането е
извършено след уговорения 30-дневен срок.
Съгласно заключението по приетата съдебно-икономическа експертиза по ф-
ра № 3692/12.12.2019г. на стойност 779,92лв. е постъпило плащане на 02.03.2020г. или
със закъснение от 109дни; по ф-ра № 3710/16.12.2019г. на стойност от 575,08лв. е
извършено плащане от възложителя на 02.03.2020г. като закъснението е със 47дни; по
ф-ра № 3714/15.01.2020г. на стойност 178,90лв. плащане е извършено на 29.04.2020г.
или със закъснение от 17дни и по ф-ра № 3801/19.05.2020г. на стойност от 297,48лв.
плащане е извършено на 04.11.2020г. или със 139дни закъснение. Експертизата е
извършила изчисленията съгласно неустоечните клаузи по сключения между страните
договор.
По делото са събрани гласни доказателства, кореспондиращи с приетите
писмени такива, от които се установява, че по три от фактурите придружаващите
документи за ремонтираните автомобили са били приложени и предадени, но
счетоводството на възложителя устно е твърдяло, че при получаването не са били
налични към фактурите. По тази причина са били изпратени отново с обратна разписка
чрез Български пощи, а за четвъртия ремонт изпълнителя е изпратил документите
отново с обратна разписка чрез Български пощи на 17.05.2021г.. Обратните разписки са
приети като доказателства по делото.
3
В решаващите мотиви на обжалваното решение съдът е приел, че въззиваемия
ищец е изправна страна по договора – извършил е възложените му ремонти и е
предоставил на ответника документите за тях, за което свидетелстват извършените от
последния плащания. Доказателствата обаче сочат, че за три от ремонтите, ответникът
е получил документите по чл.6, вр.чл.13 от договора на 21.01.2020 г., а за четвъртия –
на 04.06.2020 г., като този извод не се опровергава от обстоятелството, че всяка една от
издадените фактури съдържа подпис на получател. Освен фактура, ищецът има
задължение да предаде и други документи, описани в чл.13 от договора, за които няма
категорични доказателства да са били получени от ответната страна преди 21.01.2020
г., респ. 04.06.2020 г.
Предвид на изложеното, правилно е приел, че искът се явява основателен за
периода 22.02.2020 г. – 29.04.2020 г. по фактура №3692/12.12.2019 г. и неустойката е в
размер на 269,07 лева, за периода 22.02.2020 г. – 02.03.2020 г. по фактура
№3710/16.12.2019 г. и неустойката е в размер на 28,75 лева, за периода 22.02.2020 г. –
02.03.2020 г. по фактура №3714/15.01.2020 г. и неустойката е в размер на 8,95 лева и за
периода 05.07.2020 г. – 04.11.2020 г. по фактура №3801/19.05.2020 г и неустойката е в
размер на 182,95 лева. За разликите до предявените размери неустойки от 389,00 лева
по фактура №3692/12.12.2019 г. и за периода 12.12.2019 г. – 21.02.2020 г., от 129,15
лева по фактура №3710/16.12.2019 г. и за периода 16.12.2019 г. – 21.02.2020 г., от 12,46
лева по фактура №3714/15.01.2020 г. и за периода 15.01.2020 г. – 21.02.2020 г.
и от 202,76 лева по фактура №3801/19.05.2020 г. и за периода 19.06.2020 г. – 04.07.2020
г., както и за сумата от 297,48лв., представляваща главно вземане по фактура №
3801/19.05.2020 г., за която са налице доказателства, че е платена на 02.12.2020 г.,
искът е неоснователен и следва да се отхвърли като такъв.
В отхвърлителната част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Предвид установената фактическа обстановка настоящият съдебен състав
намира, че по делото са събрани доказателства, които преценени в тяхната съвкупност
установяват, че обжалваното решение е постановено и основано на събраните по
делото доказателства, като същите са разгледани в тяхната съвкупност.
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те
да се доказват. За да възникне правото на ищеца да претендира уговорената неустойка
в сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, а именно
неустойката да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото в договора
основание за нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Тези обстоятелства видно от
процесния договор и събраните по делото доказателства са налице.
Правилно е прието, че въззиваемият ищец е изправна страна по договора
доколкото в изпълнение на чл.13, ал.1 и ал. 2 от последния, ремонтите дейности за
извършвани по заявка на възложителя, изпълнението на заявеното техническо
обслужване е приемано от нарочно упълномощен служител на ЦУ на ИАРА, а
предаването на технически обслужените автомобили е извършвано съобразно чл.13,
ал.3 от договора. По делото са представени подписани от служители на въззивника
фактурите, приемо-предавателните потоколи с пълно описание за всеки от
обслужените автомобили на вложени авточасти и консумативи с посочени марка,
модел и ед.цени, монтьорски труд и рекапитулация, включително и като неразделна
част от фактурата е налична и декларация за съответствие, произход и качество и
гаранционна карта. Безспорно е установена и забавата на плащанията от страна на
въззиваемия възложител по издадените и връчени фактури за извършената от
изпълнителя и приета без възражения от възложителя работа. Забавеното изпълнение
4
на едно парично задължение винаги има за последица настъпването на вреди, което е
предположено от законодателя, като с неустоечната клауза размерът е определен от
страните в договора. Възраженията на въззивника ответник са изцяло уважени с
обжалваното решение, като е отчетен периода на неустойките по отделните фактури с
оглед безспорните доказателства за изпълнението на чл.13 от договора за представяне
на придружаващите документи описани в ал.4 от чл.13, а именно датите на обратните
разписки, с които документите са изпратени от изпълнителя, макар да са налични
гласни доказателства, че с обратна разписка са практически повторно изпращани.
Доколкото неизпълнението на задължението за плащане на неустойка е
неизпълнение на парично задължение по смисъла на чл.86, ал.1 ЗЗД, то правилно е
неустойката е присъдена ведно със законната лихва върху сумата/в т.см.Р. №
73/29.06.2011г. по т.д.№ 683/2010 г. на ВКС, I т.о./.
По гореизложените съображения настоящият съдебен състав достигна до извод,
че въззивната жалба е неоснователна, а решението на БРС следва да бъде потвърдено
като правилно ,законосъобразно и обосновано от доказателствата по делото.
Страните са направили искания за присъждане на разноски по делото, като
предвид изхода от спора, такива следва да се присъдят в полза на въззиваемото
дружество в размер на 500лв. за заплатено адв.възнаграждение, съгласно договор за
правна защита и съдействие и списък по чл.80 ГПК.
На основание чл. 280 ГПК, предвид цената на иска, настоящето решение не подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, Бургаски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260863/15.06.2021г., постановено по гр.д. №
958/2021г. по описа на РС-Бургас.
ОСЪЖДА „Изпълнителна Агенция по рибарство и аквакултури“, Булстат -
*********, седалище и адрес на управление в Бургас, ул.Княз Александър Батенберг
№ 1, представлявано от Изпълнителния Директор Галин Николов, да заплати на
ищеца „Ем Ойл“ ЕООД, ЕИК-11594799, седалище и адрес на управление в гр.Пловдив,
бул.Никола Вапцаров № 91А, представлявано от управителя Владимир Димитров,
сумата от 500лв./петстотин/ - разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280 ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5