Р
Е Ш Е Н И Е
№
260086 / 14.9.2020г.
гр.
Перник, 14.09.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на двадесети август, две хиляди и двадесета година
в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Цветелина Малинова като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 5442
по описа на ПРС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова
молба на Б.Й.Б. *** АД, с която са предявени отрицателни установителни искове
за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на
ответното дружество сумата от 1 582,99 лв., представляваща стойност на ползвана
и незаплатена топлинна енергия през периода от 01.11.2009 г.- до 30.04.2013 г.
и сумата от 390,10 лв., представляваща законна лихва за забава на месечните
плащания за периода от 03.01.2010 г. до 22.01.2014 г., законната лихва за
забава върху главницата, считано от 07.02.2014 г. до окончателното изплащане на
вземането и сумата от 139,46 лв. – сторени разноски по делото, за които суми по
ч. гр. дело № 849/2014 г. по описа на ПРС е издаден изпълнителен лист, поради
новонастъпило обстоятелство – погасяване на вземанията по давност.
Ищецът твърди, че по ч. гр. дело №
849/2014 г. по описа на РС Перник въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение срещу него и в полза на ответното дружество е
издаден изпълнителен лист за процесните суми, представляващи стойност на
доставена и незаплатена топлинна енергия и законна лихва за забава на месечните
плащания. Посочва, че с молба от 09.04.2014 г. на „Топлофикация Перник“ АД въз
основа на процесния изпълнителен лист и за събиране на удостоверените в същия
вземания е образувано изпълнително дело № ***г. по описа на ЧСИ С.Б.. В хода на
същото на длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение на 20.05.2014 г.
Счита, че изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК – поради отсъствието на поискани от взискателя
изпълнителни действия, които да бъдат извършени. Твърди, че процесните суми не
са дължими от ищеца поради погасяването им по давност, намирайки за приложим
към вземанията тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, с оглед
характера им на задължения за периодично плащане. Последната е започнала да
тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение, конкретно от 12.03.2014 г. С
тези съображения ищецът отправя искане за уважаване на исковите претенции.
Претендира присъждане на разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Топлофикация – Перник“ АД оспорва предявените искове с
твърдението, че вземанията не са погасени по давност. Поддържа, че не е изтекъл
приложимият петгодишен давностен срок, доколкото се касае за вземания,
удостоверени в заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, придобила стабилитет. С
образуването на процесното изпълнително дело давността следва да се счита за
прекъсната на основание чл. 115, ал. 1,
б. „ж“ ЗЗД и нова такава е започнала да тече от 26.06.2015 г. В хода на същите
били извършвани действия, довели до прекъсване на давностния срок. С тези
доводи отправя искане за отхвърляне на исковете.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с
обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр.
124, ал. 1 ГПК за отричане на съществуващо в полза на ответника притезание за
посочените в исковата молба суми. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя
възможност на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на
принудителното изпълнение. Предмет на този отрицателен установителен иск е
оспорване съществуването на изпълняемото право, въз основа на факти,
непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на
възникналото и претендирано право на взискателя или на отговорността на
длъжника. В хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена
тежест на ищеца е да установи единствено правния си интерес от търсената искова
защита. В тежест на ответната страна е да установи че в нейна полза съществува
изискуемо вземане – в конкретния случай настъпването на такива факти, водещи до
прекъсване на давността за вземането по смисъла на чл. 115 и
чл. 116 ЗЗД. В тази насока са указанията на съда , дадени на страните с проекта
за доклад от 05.12.2019 г, който им е надлежно връчен и обявен за окончателен в
проведеното на 05.03.2020 г. открито съдебно заседание.
По делото не е спорно, а същите факти се
установяват и от представените с исковата молба доказателства - изпълнителен
лист от 12.03.2014 г. и молба, вх. № 5212/09.04.2014 г. от „Топлофикация
Перник“ АД до ЧСИ С.Б., че ответникът е сезирал съдебния изпълнител за
образуване на производство за принудително събиране на вземанията му срещу
ищеца, обективирани в цитирания изпълнителен титул. Наличието на изпълнителен
титул и образуваното изп.д. № ***г., образувано срещу ищеца по искане на
взискателя „Топлофикация – Перник“ АД за събиране на процесните вземания,
свидетелства за правния интерес на ищеца от предявяване на отрицателните
установителни искове.
По силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и
разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва
при предприемането на кое
да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ –
поискано от взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител.
По делото не се спори, че заповедта за
изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителният лист, е влязла в сила
на 12.03.2014 г., което обстоятелство изрично се признава и от ищеца в исковата
молба. От този момент е започнала да тече погасителна давност за вземането –
прекъсната с молбата на взискателя от 09.04.2014 г. за образуване на
изпълнително дело, съдържаща искане за прилагане на конкретни изпълнителни
способи. На длъжника е била изпратена покана за доброволно изпълнение, изх. №
7722/20.05.2014 г.
Въпреки разпределената му доказателствена
тежест за установяване на всички обстоятелства, свързани със съществуването на
вземането и най вече прекъсване на давността, ответникът не е доказал след
молбата за образуване да е поискал в качеството на взискател в изпълнителното
производство предприемането на други действия по принудително изпълнение. При
бездействие на кредитора в период от две години производството се прекратява
поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание на изпълнителното дело в
тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически факт.
Постановлението на съдебния изпълнител единствено констатира осъществяването на
предвидените в закона материални предпоставки – в продължение на две години
взискателят да не е поискал извършването на изпълнителни действия. След като в
процесния случай не бе установено след 09.04.2014 г. ответникът да е поискал
извършването на изпълнителни действия, съдът приема, че към 09.04.2016 г.
производството е прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Съгласно разясненията на ТР № 2/2013 г.,
прието на 26.06.2015 г. в хода на висящото изп.д. № ***г., в случай, че делото
е било перемирано, новата давност е започнала да тече от предприемането на
последното по време валидно изпълнително действие, т.е. извършено преди да са
били налице предпоставките по чл. 433, т. 8 ГПК.
За приложимия давностен срок съдът следи
служебно при направено позоваване на изтекла давност. Съгласно чл. 117, ал. 2
от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата
давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г.
постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн.
ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала
същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия.
При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950
г. действащ е бил Законът за
гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и
изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение
произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде
оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл.
156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било
уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни
основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки
основания за издаване на изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство
издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален
съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е
спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1,
предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични
на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и
преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за
изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства
или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал
или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение.
Установеното със заповедта вземане не
подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи,
лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1,
т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката
на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство,
по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК,
макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми
законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на
влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до
степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични
плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след
подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с
общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с
кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено
възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от
процесуалното поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по
реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за
изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните
сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г.
о., Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т.
о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV
г. о.; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.,
IV г. о.).
По изложените съображения съдът намира,
че погасителната давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл.
117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай.
В настоящия случай за прекъсването на
давността е от значение единствено кога е било осъществено последното валидно
действие по смисъла на чл. 116 ЗЗД, и дали от тази дата са изминали повече от
пет години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително
изпълнение, е погасено поради давност.
За пълнота, е необходимо да се добави и
следното. Към този момент е било в сила ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което
давност не тече по време на висящо изпълнително производство, като с т. 10 от
ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно
разрешение, а именно, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с
всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да
тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено
цитираното ППВС. Към настоящия момент е налице противоречива практика и висящо
тълкувателно дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на
ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по
изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. До постановяването
на решение по новообразуваното т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият
съдебен състав следва да се съобразява с разрешението, застъпено в Решение №
170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната
на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред, а новото тълкуване на правната норма
започва да се прилага именно от момента на постановяването на новия
тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
При така даденото тълкуване следва, че
нова петгодишна давност за процесните вземания е започнала да тече на 26.06.2015
г., като в тази хипотеза давността е изтекла към момента на приключване на
съдебното дирене (арг. чл. 235, ал. 3 ГПК).
Единственото доказателствено искане,
което ответникът е релевирал съобразно разпределената му доказателствена тежест
е да поиска изслушване на ССЕ. Това искане е уважено. Вещото лице е заявило, че
се е запознало с изпълнителното дело, като е установило плащане и изпращане на
запорни съобщения. Тези данни обаче следва да се възприемат в рамките на компетенциите
на съответното вещо лице – специалист в дадена област. Настоящият състав
приема, че данните изнесени от вещото лице не са годни доказателства, за да се
приеме, че давността е прекъсвана след образуване на изпълнителното производство.
Това е така защото прилагането на института на погасителната давност е правен
въпрос, на който единствено съдът би могъл да отговори след запознаване с
доказателствата по делото. Както бе посочено, ответникът не е ангажирал
доказателства или доказателствени искания (представяне на заверено копие от
изпълнителното производство), поради което твърдението му за прекъсване на
давността остава недоказано. Изложеното в ССЕ, че са изпращани запорни
съобщения не е нещо повече от свидетелски показания, дадени в писмена форма от
особен свидетел – вещо лице. Описаното в ССЕ излиза извън компетентността на вещо
лице - икономист, тъй като същият няма признато му от закона право, даваща
правомощие на вещото лице да извършва посоченото удостоверяване. Същият може
единствено да провери дадени изчисления и отразявания, по конкретно зададени
параметри, изследвайки първични и вторични счетоводни документи. Нещо повече,
във вече посоченото ТР № 2/26.06.2015 г. се приема, че давността се прекъсва с налагане
на запор, а не изпращането на запорно съобщение, което може и да не произведе
действие с оглед на възможността запорираното право да не съществува (ЧСИ С.Б.
е изпратил единадесет запорни съобщения за налагане на запор върху
банковите сметки на длъжника, съответно в единадесет различни банки, без
обаче да се установява кога съобщенията са били връчени на третите задължени
лица и наложен ли е запор).
Както бе посочено, вещото лице има
необходимата компетентност да изследва финансовите параметри на спора. В ССЕ е
посочено, че на 17.12.2015 г. по изпълнителното дело е постъпило плащане в общ
размер на 244,15 лева, като 184,15 лв. от тях са преведени по сметка на
взискателя и са погасени разноски по
изпълнителното дело. Тези данни съдът възприема, единствено като доказателство
за наличие на постъпления в рамките на изпълнителното производство. Без значение
е дали са събрани чрез принудителен способ или са платени от длъжника, като
първата хипотеза би била индиция за прилагането на конкретен изпълнителен
способ, прекъснал погасителната давност. За тази сума исковете са неоснователни,
тъй като са постъпили в рамките на висящо изпълнително производство, преди
вземанията по него да са погасени по давност.
На следващо място, не и по значение,
съдът е обвързан от заявеното в исковата молба отричане на конкретно
задължение. След като се установи събиране на суми в рамките на изпълнителното
производство, и при наличието на конкретно отричани задължения, то съдът следва
да съпостави техните стойности. Посочените от вещото лице погашения, извършени
в рамките на изпълнителното производство остават извън предмета на настоящото
производство. Исковата претенция се изразява в отричане на съществуването на
принудително право за главница, лихва и разноски. Макар и дължимите суми в рамките
на изпълнителното производство да се погасяват по правилото на чл. 136 ЗЗД,
доколкото разноските по изпълнението, които са първо по ред привилегия, остават
извън предмета на спора, при липса на конкретно изявление какво се погасява със
сумата от 244,15 лева, приложение следва да намери правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД (така т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д.
№ 3/2017 г., ОСГТК), съдът приема, че със сумата от 139.46 лева е погасено
вземането за разноски за ч. гр. дело № 849/2014 г. по описа на ПРС, а с
остатъка от 104,69 лева част от вземането за мораторна лихва в общ размер на
390,10 лева. До размера на 244,15 лева искът е неоснователен, а за разликата
следва да бъде уважен.
По
разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този
изход от спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответната страна е да
заплати сторените от ищеца разноски за платени държавни такси и адвокатско
възнаграждение съразмерно с уважената част от исковете. Доказано е заплащане на
държавна такса в размер на 114,00 лева, като скането за присъждане на сумата от
4,00 лв., представляваща такса за банков превод, не следва да бъде уважено,
доколкото тя е предмет на друго правоотношение между банка и клиент и не би
могла да бъде възложена в тежест на трето лице. Претендирано е и заплащана на адвокатско
възнаграждение в размер на 450,00 лева, като насрещната страна е възразила за
прекомерност. Настоящият състав намира това възражение за основателно, тъй като
дейността на процесуалния представител на ищеца се ограничава до представянето
на уточнителна молба по делото и становище по ССЕ (исковата молба е подписана
лично от страната, а в открито съдебно заседание не се явява процесуален
представител). По правилото на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения дължимото минимално
възнаграждение е в размер на 370.88 лева, до който размер следва да бъде
редуцирано. Дължимите се на ищеца разноски са в общ размер на 428,84 лева.
Ответникът е доказал разноски в размер
на 150,00 лева за депозит за ССЕ и е претендирал 150,00 лева за процесуално
представителство от юрисконсулт. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя
възнаграждение за процесуално представителство от юрисконсулт в размер на 100
лв. При този изход от спора дължимите разноски са в общ размер на 28,89 лева
В светлината на гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
на основание чл. 439, ал. 1 ГПК по предявените от Б.Й.Б., ЕГН **********,
с адрес ***, срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. Перник, ж. к. „Мошино“, ТЕЦ „Република“, искове с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че в полза на
„Топлофикация Перник“ АД не съществува изискуемо вземане спрямо Б.Й.Б. за
сумата от 1582,99 лева, представляваща стойност на ползвана и
незаплатена топлинна енергия през периода от 01.11.2009 г. до 30.04.2013 г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 07.02.2014 г.
до окончателното изплащане на вземането и сумата от 285,42 лева лихва за
забава в периода на месечните плащания за периода от 03.01.2010 г. до
22.01.2014 г.,, като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата до пълния предявен
размер от 390,10 лева и за сумата от 139,46 лв. – сторени по ч. гр.
дело № 849/2014 г. по описа на ПРС разноски, за които суми е издаден
изпълнителен лист.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ДА ЗАПЛАТИ на Б.Й.Б.
сумата от 428,84 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК Б.Й.Б. ДА ЗАПЛАТИ на ТОПЛОФИКАЦИЯ
ПЕРНИК“ АД, сумата от 28,89 лева
– разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд
Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________