Р Е Ш Е Н И Е
№142
гр. Велико Търново, 25.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, в
съдебно заседание на шести юли през две хиляди двадесет и трета година, в
състав
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЙОРДАНКА МАТЕВА |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
МАРИЯ ДАНАИЛОВА РОСЕН БУЮКЛИЕВ |
|
при секретар |
М.Н. |
и с участието |
|
на прокурора |
Весела Кърчева |
изслуша докладваното |
|
от съдия |
БУЮКЛИЕВ |
|
|
по касационно административен характер дело № 345 по
описа на Административен съд – Велико Търново за 2023 г. |
||
Производството е по
реда на чл. 285, изречение второ от ЗИНЗС.
Касаторът Т.И.М.,
чрез защитника си ***М.Н. от ВТАК, обжалва Решение №119/05.05.2023
година, постановено по АД №340/2022 година по описа на АСВТ, с което е
отхвърлен искът му против ГД „ИН“ – София за присъждане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на 9 000 лв. и такова за пропуснати ползи в размер
на 3 425 лева. Намира обжалвания съдебен акт за неправилен поради допуснати от
съда съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, необоснованост и нарушен материален закон. Според основните му
оплаквания са, че решението на съда е немотивирано и не отговаря на
изискванията на чл. 172а, ал. 2 от АПК. Твърди, че първоинстанционния съд не е
изпълнил задължението си за служебно събиране на доказателства за релевантни за
спора факти, поради което е формирал правни изводи единствено въз основа на
доводите на ответната страна. Според касатора не са обсъдени аргументите
относно предявените искове, а крайният резултат не съответства на събраните по
делото доказателства. За неправилен намира извода на съда, че на ищеца следвало
да бъдат заплати единствено 40 процента от заработеното, които той след като
бил израходил изцяло, нямало основание за допълнителни
плащания по негов личен влог в банка. Моли за отмяна на обжалваното решение и
уважаване на предявените искове. В съдебно заседание чрез ангажирания служебен
адвокат поддържа касационната жалба.
Касаторът –
ГД „ИН“ – София, редовно призован, не изпраща представител. В подаден писмен отговор от ответника и в представеното становище с вх. №3279/27.09.2023г. от ст. *** О., се
излагат съображения за неоснователност
на тази касационна жалба.
Претендира ***ско възнаграждение.
Прокурорът дава заключение за неоснователност на
жалбата. Предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Административният съд – В. Търново, като прецени наведените в нея
касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока
по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК,
приложими в производството по силата на препращащата разпоредба на чл. 285, ал.
1, изр. ІІ от ЗИНЗС, и е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният
съд безпротиворечиво е установил от фактическа
обстановка. Едночленният състав на Административен съд – Велико Търново е бил
сезиран с иск от Т.И.М. против ответника ГДИН за присъждане на обезщетение в
размер на 9 000лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на
исковата молба, представляващи претърпени имуществени вреди, както и 3 425лв. за
пропуснати ползи от незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от ГДИН в
Затвора Ловеч за периода от 17.08.2018г. до 23.03.2022г. В обстоятелстваната
част на молбата се твърди, че при полагане на труд през посочения период в
Затвора гр.Ловеч полагащата се част от трудовото му възнаграждение, след
направени удръжки и заделяне на средства за лични
нужди, не е внасяна от затворническата администрация по негов личен влог в
банка. От това бездействие били претърпени имуществени вреди в посочения размер
и пропуснати ползи – лихви, които биха били начислени от банката при
своевременно постъпване на паричните средства.
С обжалваното решение съставът на съда е приел, на
първо място, че искът е допустим - предявен от легитимиран ищец и срещу надлежен
ответник. Прието е, че искът е предявен в петгодишния давностен
срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие. По същество съдът е
приел искът за изцяло неоснователен. За да постанови този резултат, съдът е
анализирал разпоредбите на чл.78 от ЗИНЗС
и чл.56, ал.1 от ППЗИНЗС, като е приел, че дължимото по закон плащане е само
30% от заработеното, а не 100% от него както се твърдяло от ищеца. На база
събраните доказателства е установил, че на Т.И.М. е била изплащана 40% от заработката, в съответствие със Заповед № ЛС-04-1373 /
23.08.2017г. на Министъра на правосъдието. Прието е, че от тази сума липсвали
остатъци, които да бъдат преведени по личен влог, тъй като целият доход бил
използван за погасяване на задължения за данък общ доход, наложени запори и
извършени покупки от лавка. Направен е краен извод, че за служителите на ГДИН
не е възникнало задължение за превеждане на парични средства по личен влог на
лишения от свобода. В крайна сметка първоинстанционният
съд е приел, че липсва бездействие на административен орган по смисъла на чл.1
от ЗОДОВ и е отхвърлил изцяло исковата молба.
Така постановеното решение е правилно.
Най – напред, при постановяване на обжалваното
решение не са допуснати твърдените от касатора съществени нарушения съдопроизводствените правила и съдът е попълнил делото с
необходимия доказателствен материал, в т.ч е била назначена и ССчЕ, като не се констатира при разглеждане на делото да са
били представени доказателства, които да не са били допуснати от съда, нито да
са правени искания за представяне на такава от трети лица. Съдът е попълнил
делото и събрал служебно всички относими към спора доказателства, като това че
от установените факти са направени
изводи, различни от тези на касатора, без да е налице противоречие в
установената фактическа обстановка, не представлява в никой случай нарушение на
съдопроизводствените правила. Съдът е постановил
решението си само върху допуснатите и приети от него доказателства. Съдебното
решение е мотивирано, като при ясен анализ на относимите
законови разпоредби е изведен правен извод, че заплащането на положеният от
лишените от свобода възнаграждение само частично – не по-малко от 30% от
заработеното, а не 100% от него, като в случая със заповед на Министъра на
правосъдието стойността е определена на 40 процента, т.е дори е по – висок от
законовия минимум, изцяло заплатена на ищеца.
Неоснователно се поддържа и оплакване за нарушение
на материалния закон.
Касационната инстанция споделя изводите на едночленният състав досежно липсата на законовите предпоставки за ангажиране
отговорността на ГДИН. Изначално в исковата си молба М., настоящ касатор, не твърди нито изтезания, нито жестоко, нечовешко
или унизително отношение /чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС/, нито уронване на човешкото
достойнство или пораждане чувство на страх, незащитеност или малоценност /чл.
3, ал. 2 от ЗИНЗС/. Исковата претенция срещу ГДИН е за имуществени вреди в
резултат на бездействие от страна на затворническата администрация поради
неизпълнение на задължение да бъде внесено в банков влог остатъкът от възнаграждението му за положен труд в затвора за периода 17.08.2018г. –
23.03.2022г.
Съгласно чл. 78, ал. 1 от ЗИНЗС за всяка работа
извън доброволния неплатен труд и дежурствата по поддържане на реда и хигиената
лишените от свобода получават определена част, но не по-малко от 30 на сто от
възнаграждението за изработеното. Тази част според ал. 2 на чл. 78 от ЗИНЗС се
определя със Заповед на министъра на правосъдието, като
същевременно текстът на чл. 56, ал. 1 от ППЗИНЗС предвижда, че частта от
полагащото се на лишените от свобода възнаграждение за положен труд, която
остава, след като се направят съответните удръжки и се заделят полагащите се
суми за задоволяване на лични нужди, се внася на личен влог в посочена от тях
банка, която има клон по местонахождението на затвора, или с тяхно писмено
съгласие и за тяхна сметка се изпраща на близките им или на друго упълномощено
от лишения от свобода лице. Така в изпълнение на чл. 78, ал. 2 от ЗИНЗС, министърът на
правосъдието е издал представените пред първоинстанционния съд Заповед №
ЛС-04-89/25.01.2011 г. и Заповед №ЛС-04-1373/23.08.2017г., с която е отменена предходната такава, с която е определено процентно
възнаграждението, което ще се получава от лишените от свобода, в зависимост от
вида или мястото на полагания труд, извън този, който се извършва по реда на
дежурството и с изключение на доброволния труд. През част от исковия период касаторът е работил по домакински щат в ЗО "Атлант", гр. Троян. Така според относимата
за периода Заповед №ЛС-04-1373/23.08.2017г. на министъра на правосъдието, на
работещите в обслужващата и комунално –
битовата дейност в корпуса на затвора и на тези в ЗО от закрит тип, им се
полага 40 % от МРЗ за страната (т.2 и т. 4 от заповедта), т. е. съответства на
изискването на чл. 78, ал.1 от ЗИНЗС. Същата стойност е дължима и на работещите
лишени от свобода при работа на норма, но изчислена като процентно съотношение от
изработеното (т. 1 от заповедта). Иначе казано, МРЗ за страната и изработеното
при работа на норма се използват само като основа за изчисляване на дължимото
заплащане по чл. 78, ал.1 от ЗИНЗС, като процент от тях, но те не са дължимото
заплащане. Т.е на лишения от свобода се дължат 40% от МРЗ за страната или от
изработеното, а претенцията на касатора, че разликата от 60 % до пълния размер
на възнаграждението му се дължи, е неоснователна. В този смисъл, правилно едночленният
състав на АСВТ не е кредитирал ССчЕ в тази част
доколкото вещото лице е изчислявало дължимото възнаграждение като 60 % от
пълния размер (а не на 40 % съгласно законовата регламентация и заповедта на
министъра на правосъдието), който както се каза е само основа, въз основа на
която се изчислява дължимото възнаграждение за положен труд. Освен това, от
така изчисленото възнаграждение (40 %) се правят съответните удръжки, съгласно
действащите закони (например за ДОД, по запори и т.н.), предоставят се средства
за задоволяване на лични нужди на лишените от свобода и едва тогава, ако има
остатък, той се внася на личен влог в посочена от лишеното от свобода лице
банка. Това условие е било изпълнено от затворническата
администрация. Видно от представените преписи от ведомости за заплати за
периода 2018- 2022г., размерът на полагащото се на Т.М. възнаграждение е
изчисляван, като е определяна полагащата се на лишения от свобода част в
размера на 40 % от заработеното за всеки месец според отработените дни, като след
направените удръжки за ДОД, за покупки
от лавката, удържани са суми по наложени запори и накрая на практика не е имало
остатък, който да бъде преведен на личната сметка на М.. Целта на полагането на
труд от лишените от свобода по ЗИНЗС не е престация
на труд срещу съответно трудово възнаграждение, а водеща е ролята на
превъзпитателната цел на труда по отношение на изтърпяващите наказание
"лишаване от свобода". Правната последица за лишения от свобода при
полагане и на доброволен, и на платен труд е една и съща – зачитането на
работни дни с оглед намаляване размера на наказанието „лишаване от свобода“ (чл. 41, ал. 3
от НК). От тук следва, че през исковия период Т.И.М. не е претърпял
имуществена вреда, а от там не са налице и твърдените в ИМ незаконосъобразни
бездействия на затворническата администрация, поради което касационната
инстанция споделя доводите на първостепенния съд, че не е налице първата предпоставка
на иска по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, обуславяща неговата основателност.
Последното оплакване за необоснованост на съдебния акт, също е
неоснователно. Необосноваността като касационно основание по чл. 209, т. 3 пр. посл. от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното
убеждение да съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради
което се е достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, което в случая
не е налице. Поради това съображение необосноваността е самостоятелно основание
за отмяна на неправилно съдебно решение и същата по никакъв начин не е свързана
и а не може да бъде свързана с обема или начина на формулиране /текстово/ на
съдебния акт. Противоречието на направените изводите от фактическа страна и
изведените правни изводи не е необоснованост, а евентуално нарушение на
материалния закон, което в случая, както се посочи не е налице.
По тези съображения обжалваното решение се явява правилно и
законосъобразно. По арг. от разпоредбата на чл. 218,
ал. 1 от АПК, касационната инстанция обсъжда само посочените в жалбата пороци
на решението. Обжалваното съдебно решение не страда от визираните в жалбата
пороци, поради което настоящият състав на касационната инстанция приема то да
бъде оставено в сила.
При този изход на спора, основателно се явява искането на ответника по
касация за присъждане на разноски за ***ско възнаграждение.
Водим от горното Административният съд – Велико Търново, първи
касационен състав
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №119/05.05.2023
година, постановено по АД №340/2022 година по описа на Административен съд –
Велико Търново.
ОСЪЖДА Т.И.М. с ЕГН ********** да заплати на
Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, разноски по делото в
размер на 100(сто) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.