О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер IV-1661 Година 2019, 11 септември гр.Бургас
Бургаският окръжен съд, четвърти
въззивен граждански състав
на единадесети септември година две хиляди и деветнадесета,
в закритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл.с.ДИАНА АСЕНИКОВА
секретар ………………….
като разгледа докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско дело № 1117 описа за 2019 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е
образувано по въззивната
жалба на Прокуратурата на Република България (вх.№ 20705/15.05.2019 г. по описа
на БРС) и на Столичната Дирекция на вътрешните работи гр.София (вх.№
21382/20.05.2019 г. по описа на БРС), против решение № 852 от 15.04.2019 г. по
гр.д.6637/2018 г. по описа на Бургаски районен съд, с което на основание чл.49
от ЗЗД въззивниците са осъдени да заплатят солидарно на И.Д.Я.
***, сумата от 7 000 лв, представляваща обезщетение за претърпените от
ищеца имуществени вреди, за това, че за периода от 16.02.2015 г. до 19.01.2018
г., ищецът е бил лишен от правото да ползва собствения си лек автомобил марка
„БМВ”, модел „320Д”, с ДК № А 0969 КС, в резултат от незаконното му задържане
за посочения период, ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковата молба – 13.09.2018 г., до окончателното плащане на
сумата; и Прокуратурата на Република България и Столичната Дирекция на
вътрешните работи, са осъдени да заплатят на И.Д.Я. съдебно-деловодни разноски в
размер на 1 580 лв.
Въззивникът Прокуратурата на Република България
твърди се, че обжалваното решение на БРС е неправилно. Твърди се също, че още
от доклада си по делото, съдът е дал неправилна квалификация на предявения иск
– чл.49, вр.чл.45 от ЗЗД, като не е съобразил, че с измененията на ЗОДОВ (ДВ,
бр.98/2012 г.), в чл.2б, ал.1 е уредена самостоятелна хипотеза на отговорността
на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение
на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгл.чл.6, пар.1
от ЕКЗПЧОС, и съгласно което изменение, занапред обезщетението за вреди от
забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по ЗОДОВ (чл.8, ал.1
от ЗОДОВ). Твърди се, че предвид твърденията на ищеца в исковата молба,
производството е следвало да се разгледа по ЗОДОВ, а не по общия исков ред,
както е направил първоинстанционният съд. В случай, че съдът все пак приеме, че
основанието на предявения иск е чл.49 от ЗЗД се твърди, че за да се ангажира
отговорността на Прокуратурата на Република България за заплащане на
обезщетение за вреди от действия на държавни органи, тези действия трябва да са
противоправни, какъвто настоящият случай не е. Твърди се, че гражданският съд
не е компетентен да преценява налице ли е противоправност в действията на
Прокуратурата. На следващо място се твърди, че процесният период (от 16.02.2015
г. до 19.01.2018 г.), за който разследването е било спряно и за който е
присъдено обезщетението, е неправилно определен. Изложени са съображения в тази
насока. Твърди се, че освен противоправност на действията, не са налице и
останалите елементи от фактическия състав на чл.49 от ЗЗД. Заявява се, че ако
съдът все пак приеме предявения иск за основателен, следва да има предвид, че
размерът на обезщетението за имуществени вреди е силно завишен. Претендира се
отмяна на решението на БРС като неправилно и необосновано и отхвърляне на
предявения иск. Няма искания по доказателствата. Претендират се разноски.
Въззивникът Столичната
Дирекция на вътрешните работи гр.София твърди, че обжалваното решение е неправилно,
необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила. На първо място се твърди, че са неправилни и в противоречие с
разрешението, дадено в т.10. от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, изводите
на първоинстанционния съд, че СДВР следва да носи отговорност в случая независимо
от това, че прокурорът ръководи разследването в наказателното производство и
осъществява надзор за законосъобразното му провеждане, съотв.действията на
служителите на СДВР са осъществени по нареждане на прокурора. На второ място се
сочи, че са неправилни лаконичните изводи на съда, с които е ангажирал
отговорността на въззивната СДВР с посочване на чл.49 от ЗЗД, въпреки, че за
СДВР не е имало фактическа и правна възможност да върне вещта, т.е.не е налице
незаконосъобразна дейност. На следващо място се твърди, че съдът е изместил
предмета на спора, приемайки, че разследването е продължило в неразумно дълъг
срок, с което съображение е уважил иска. Твърди се, че по този начин
първоинстанционният съд недопустимо се е произнесъл инцидентно по незаявена
претенция. Сочи се още, че са неправилни изводите на съдаотносно незаявения
характер на вредите та ищеца, като дори не е обсъдил направените с отговора на
исковата молба възражения в тази насока. Твърди се, че съдът не се е произнесъл
по направеното възражение за съпричиняване на резултата. Претендира се отмяна
на обжалваното решение и постановяване на решение, с което искът се отхвърля
изцяло. Претендират се съдебни разноски за двете инстанции.
И двете въззивни жалби са подадени от
легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок,
поради което са допустими.
В законовия срок ищецът-въззиваем И.Д.Я. е
подал писмен отговор против всяка от двете въззивни жалби, като се твърди, че
обжалваното решение е правило, обосновано и постановено в съответствие с
процесуалните правила.
По отношение на въззивната жалба на Прокуратурата на Република България се излагат твърдения, че е неоснователно възражението
на въззивника за неправилно определена от съда квалификация на предявения иск.
Твърди се, че сочената от въззивната Прокуратура разпоредба на чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ е приложима само в случаите на претендиране на обезщетение в резултат на
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото, какъвто не е
настоящият казус. Излагат се подробни съображения за основанието за солидарно
осъждане на двамата ответници. Подробни съображения са изложени и в подкрепа на
твърдението на основателност на предявения иск, както и за доказване на размера
на претенцията.
По отношение на въззивната жалба на СДВР се излагат
твърдения за наличието на основание за конституиране на ответната дирекция като
ответник по иска, наред с първия ответника -
Прокуратурата на Република България.
Претендира се потвърждаване на обжалваното
решение и присъждане на разноски за въззивното производство. Също няма искания
за допускане на нови доказателства.
Мотивиран
от изложеното, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОКЛАДВА въззивната жалба на Прокуратурата на
Република България (вх.№ 20705/15.05.2019 г. по описа на БРС) и на Столичната
Дирекция на вътрешните работи гр.София (вх.№ 21382/20.05.2019 г. по описа на БРС),
против решение № 852 от 15.04.2019 г. по гр.д.6637/2018 г. по описа на Бургаски
районен съд.
Препис от
настоящото определение да се връчи на страните.
Определението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.