№ 1576
гр. София, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Мария Малоселска Въззивно гражданско дело
№ 20211100515093 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20161651 от 22.07.2021 г., постановено по гр. д. № 28585 по описа за
2020 г. на СРС, 166 състав, са отхвърлени предявените от Р. СТ. Г. и М. СТ. Г. искове с
правно основание чл. 439 ГПК за признаване на установено, че по отношение на „Т.С.“
ЕАД не съществува правото на принудително изпълнение на сумите по изпълнителен
лист от 05.10.2015 г. издаден по на основание чл. 416 ГПК въз основа на влязла в сила
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.01.2013 г. по гр.д. № 827/2013 г. по описа
на СРС, 87 състав, както следва: спрямо Р. СТ. Г. на сумата 1923,52 лева – главница за
топлинна енергия за периода м.12.2010г. – м.04.2012 г., ведно със законната лихва от
15.01.2013 г. до окончателното плащане, сумата 203,32 лева – обезщетение за забава за
периода 31.01.2011 г. – 03.11.2013 г., 173,61 лева – разноски в производството; спрямо
М. СТ. Г. – на сумата 1923,52 лева – главница за топлинна енергия за периода
м.12.2010г. – м.04.2012 г., ведно със законната лихва от 15.01.2013 г. до окончателното
плащане, сумата 203,32 лева – обезщетение за забава за периода 31.01.2011 г. –
03.11.2013 г., 173,61 лева – разноски в производството за събирането на които е
образувано изпълнително дело № 20208380402216 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 в
регистъра на Камарата на ЧСИ. Отхвърлени са и исковете с правно основание чл. 439
ГПК за признаване на установено, че по отношение на ответника не съществува
правото на принудително изпълнение на сумите по изпълнителен лист от 27.05.2020 г.
1
издаден на основание чл. 404-406 и чл. 408 ГПК въз основа на влязло в сила Решение
№ II-54-49 от 21.03.2014 г. по гр.д. № 16339/2013 г. по описа на СРС, 54 състав, както
следва: спрямо Р.Т. Г. – на сумата 426,08 лева – разноски за държавна такса, депозити
експертизи и юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете;
спрямо М. СТ. Г. – на сумата 426,08 лева – разноски за държавна такса, депозити
експертизи и юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете,
за събирането на които е образувано изпълнително дело № 20208380402295 по описа
на същия съдебен изпълнител. В тежест на ищеците са възложени разноските за
производството.
Подадена е въззивна жалба от ищците М. СТ. Г. и Р. СТ. Г., с която са заявени
оплаквания за неправилно приложение на материалния закон от страна на
първоинстанционния съд при постановяване на обжалваното решение. В тази връзка са
развити съображения, че нормата на чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗМДВИП е интерпретирана
неправилно в мотивите на съдебния акт. Според жалбоподателите същата е приложима
само ако погасителната давност за вземането изтича по време на обявеното в страната
през 2020 г. извънредно положение. На следващо място поддържат, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че редовното поискване от взискателя да бъде
извършено конкретно изпълнително действие прекъсва давността за вземанията.
Позовават се на възприетото с т. 10 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 3/2013 г.
разрешение. Молят за решение в съответствие с изложеното в жалбата.
Подаден е отговор на въззивната жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, с която са
изложени съображения за неоснователност на подадената от ищците жалба. Поддържа
се, че решението е правилно и следва да бъде потвърдено. Въззиваемият излага
становище, че неправилно с въззивната жалба се тълкува разпоредбата на чл. 3, т. 2
ЗМДВИП, като се акцентира, че кредиторът не е могъл да предприема ефективни
действия за събиране на вземанията си за периода на извънредното положение. За
неоснователни намира и другите аргументи на жалбоподателите относно прекъсването
на давностните срокове за погасяване на вземанията с поискването от страна на
взискателя да бъдат извършени конкретни изпълнителни действия. Заявеното искане е
за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе
предвид наведените във въззивната жалба и възраженията на насрещната страна,
приема следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с
които ищците и длъжници по горепосочените изпълнителни дела по описа на ЧСИ М.
Бъзински оспорват изпълнението, позовавайки се на изтекла погасителна давност за
вземанията, предмет на изпълнителното производство съгласно представените от
взискателя „Т.С.“ ЕАД на органа по изпълнението два изпълнителни листа – от
2
05.10.2015 г., издаден по гр.д. №827/2013 г. по описа на СРС, 87 с-в, и от 27.05.2020 г.,
издаден по гр.д. № 16339/2013 г. по описа на СРС, 54 с-в.
Въззивният съд, като взе предвид заявените в тази фаза на производството доводи
от страните, приема, че фактическата обстановка е правилно установена с обжалваното
решение, като страните не спорят и не твърдят, че са допуснати процесуални
нарушения от страна на първоинстанционния съд при анализа събраните в хода на
делото доказателства. Спорът е по приложението на материалния закон.
Установено е, че с решение № II-54-49/21.03.201 г., постановено по гр.д. №
16339/2013 г. по описа на СРС, II ГО, 54 състав, потвърдено с решение от 14.05.2015 г.
по гр.д. № 15678/2014 г. по описа на СГС, влязло в сила на 14.05.2015 г., е признато за
установено по реда на чл. 422 ГПК, че ищците дължат на ответника сумата 3847,03
лева – главница за топлинна енергия за периода м.12.2010г. – м.04.2012 г., ведно със
законната лихва от 15.01.2013 г. до окончателното плащане, сумата 406,64 лева –
обезщетение за забава за периода 31.01.2011 г. – 03.11.2013 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 827/2013 г.
по описа на СРС, 87 състав, както и сумата от 852,16 лева – разноски.
Въз основа на посоченото влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 827/2013 г.
по описа на СРС, 87 състав, в полза на ответника е бил издаден изпълнителен лист от
05.10.2015 г. за установените за дължими суми по заповедта. Въз основа на посоченото
влязло в сила съдебно решение е издаден и другият изпълнителен лист от 27.05.2020 г.
по гр.д. № 16339/2013 г. по описа на СРС, 54 състав за присъдени разноски в
производството.
От преписа на изисканото изпълнително дело № 20208380402216 по описа на
ЧСИ М.Б., е видно, че същото е образувано на 10.06.2020 г. по молба на ответника за
събиране на сумите по първия изпълнителен лист от 05.10.2015 г. издаден по гр.д. №
827/2013 г. по описа на СРС, 87 състав за установените за дължими суми по заповедта.
В молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал налагането на
запор на вземанията за трудови възнаграждения на длъжниците, запор на банковите им
сметки, ако такива не бъдат открити – изпълнението да бъде насочено към движимите
вещи на длъжниците чрез изнасянето им на публична продан. Налице е и възлагане на
съдебния изпълнител по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определя способа на
изпълнението.
Установено е също от преписа на изпълнително дело № 20208380402295 по описа
на същия съдебен изпълнител, че същото е образувано на 17.06.2020 г. по молба на
ответника за събиране на сумите по втория изпълнителен лист от 27.05.2020 г. издаден
по гр.д. № 16339/2013 г. по описа на СРС, 54 състав за присъдените разноски. В
молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал налагането на
запор на вземанията за трудови възнаграждения на длъжниците, запор на банковите им
3
сметки, ако такива не бъдат открити – изпълнението да бъде насочено към движимите
вещи на длъжниците чрез изнасянето им на публична продан. Налице е и възлагане на
съдебния изпълнител по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определя способа на
изпълнението.
С определение № 145966/09.07.2020 г., постановено по реда на чл. 389 и сл. ГПК,
е допуснато обезпечение на предявените от ищците искове чрез налагането на
обезпечителна мярка спиране на изпълнението по двете изпълнителни производства.
При така установеното от фактическа страната въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Със същото правният спор между страните е разрешен правилно, като
съображенията на въззивния съд да достигне до този извод са следните:
Предметът на въззивното производство, с оглед заявените с жалбата и отговора
доводи, се съсредоточава в приложението на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП и дали същият
разпростира действието си по отношение на всички давностни срокове или само на
онези, които изтичат през периода на обявеното в страната извънредно положение.
Спорен между страните също така продължава да бъде въпросът относно правното
значение на поискването от страна на кредитора съдебният изпълнител да извърши
конкретно изпълнително действие – дали същото прекъсва погасителната давност за
вземанията и от кой момент. Не е спорно между страните, че със спирането на
изпълнението, допуснато като обезпечение на предявените искове, погасителната
давност за вземанията е спряла да тече, доколкото кредиторът е лишен от правна
възможност да предприема активни действия за събиране на вземанията си, с оглед
което и по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК не може да бъде зачетен периодът, изтекъл след
влизане в сила на определението по допускане на обезпечението.
Съгласно чл. 3, т. 2 ЗМДВИП, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020 г., за срока от 13 март 2020 г., до отмяната на извънредното положение
спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или
придобиват права от частноправните субекти. Цитираната разпоредба е ясна – със
същата за времето на извънредното положение е спряно течението на давностните
срокове. Неправилно с въззивната жалба въззивниците поддържат, че същата е
приложима само в хипотези, при които съответният давностен срок би изтекъл, ако не
действаше обсъжданата правна норма. Законът не поставя подобно ограничение.
Уточнението, направено от законодателя „с които се погасяват или придобиват права
от частноправните субекти“, цели да поясни, че нормата е приложима както за
4
погасителната давност, така и за придобивната. Аргумент в подкрепа на така
направеното тълкуване е и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от същия закон - по време на
извънредното положение и два месеца след неговата отмяна не се налагат запори на
банкови сметки на физически лица и на лечебни заведения, запори върху трудови
възнаграждения и пенсии, обезпечителни мерки върху медицинска апаратура и
оборудване, както и извършването на описи на движими вещи и недвижими имоти,
собственост на физически лица, освен за задължения за издръжка, за вреди от
непозволено увреждане и за вземания за трудови възнаграждения. С оглед
обстоятелството, че е налице забрана за предприемане на обезпечителни и
изпълнителни действия, то законодателят е предвидил относително реципрочна мярка
за защита на правния интерес и на кредиторите, а именно спиране течението на
погасителната давност до отмяната на извънредното положение.
С § 13 от ПЗР към ЗИДЗЗ (ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) сроковете,
спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да
текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник".
Ето защо и за периода от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г. давностния срок е спрял да тече,
както е приел с решението си и първоинстанционният съд, преди да е изтекъл.
Течението му се е възобновило отново, считано от 22.05.2020 г., като към момента на
образуване и на двете изпълнителни дела, когато взискателят е поискал извършването
на конкретни изпълнителни действия с молбите за образуване, същият не е бил
изтекъл. Нещо повече - този срок не е бил изтекъл и към момента на постановяване на
обезпечителната мярка спиране на изпълнението по двете изпълнителни производства
по реда на чл. 389 и сл. ГПК, когато давностния срок отново е спрял да тече, тъй като
за кредитора не е налице правна възможност да предприеме действия, насочени към
изпълнение. Ето защо и правилно исковете са отхвърлени с обжалваното решение.
С оглед изложеното, без решаващо значение в настоящия случай е отговорът на
въпроса дали поискването от страна на взискателя от съдебния изпълнител да
предприеме конкретно изпълнително действие прекъсва давността за вземането и от
кой момент. Единствено за пълнота на изложението следва да се посочи, че този
въпрос е намерил отговор в съдебната практика на Върховния касационен съд. В
мотивите на задължителното за прилагане ТР 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, т. 10, е посочено, че искането да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи.
Това становище е поддържано и с каузалната практика на ВКС, обективирана в
множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /например с решение № 37 от
24.02.2021 г., по гр. д. № 1747/2020 г. ва ВКС, ГК, ІV ГО/. С последното съставът на
ВКС е приел, че доколкото давността е свързана с поведението на кредитора, тя не се
влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е направено
своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди
5
изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора,
давността се счита прекъсната с искането /в този смисъл са също и Определение № 295
от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 329/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 60760 от
10.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1532/2021 г., III г. о., ГК и др./.
При липсата на други доводи, релевирани с жалбата, и предвид съвпадението на
изводите на двете съдебни инстанции по основателността на предявените искове,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват на въззиваемата страна. Искане
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е своевременно заявено, като на
основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК съдът определя същото в размер на 100 лева.
Сума в посочения размер следва да се възложи в тежест на жалбоподателите.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20161651 от 22.07.2021 г., постановено по
гр. д. № 28585 по описа за 2020 г. по описа на СРС, I ГО, 166 състав.
ОСЪЖДА Р. СТ. Г., ЕГН **********, и М. СТ. Г., ЕГН **********, да заплатят
на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на „Т.С.“ ЕАД сумата от 100 лева –
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6