Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 24.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на шести декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №1272 по описа на СГС
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответниците К.Й.Г. и Г.К.Г. срещу решение от
24.10.2018 г. по гр.д. №21407/2016 г. на Софийския районен съд, 82 състав, с
което е признато за установено по иск с правно основание чл.108 ЗС, предявен от
В.С.М. против жалбоподателите, че В.С.М. е собственик на реална част от
поземлен имот с идентификатор 37914.6848.1690 от кадастралната карта на с.
Кокаляне, одобрена със заповед №РД-18-76/21.12.2010 г. на изпълнителния
директор на АГКК, състояща се от 262 кв.м., означена с букви А-Б-В-Г-А на
комбинирана скица към СТЕ /неразделна част от настоящето решение/, и са осъдени
жалбоподателите да предадат на В.С.М. владението върху нея, като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е установено
правото на собственост в полза на ищеца, тъй като реституционната процедура в
полза на ищеца не е завършена – не е издадена скица към решението на органа по
поземлена собственост. Сочи, че от представения нот.
акт за собственост, който съставлява официален документ, чиято формална доказателствена сила обвързва съда, се установява наличието
на редовно проведена процедура по пар.4а ал.1
ПЗРЗСПЗЗ, както и че е налице пречка за реституция на имота, тъй като е
застроен. Твърди също, че процесната реална част не
може да бъде обособена като самостоятелен имот, предвид ограниченията на чл.7
ЗСПЗЗ, чл.72 ЗН и чл.19 ЗУТ, както и че по делото е установено, че са придобили
процесния недвижим имот на основание изтекла в тяхна
полза 10-год. придобивна давност. Предвид изложеното,
жалбоподателите молят въззивния съд да отмени изцяло
обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендират разноски.
Въззиваемата страна В.С.М. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Независимо от това и във връзка с конкретните възражения в
жалбата, следва да се добави и следното:
Според чл.108 ЗС собственикът може да иска
своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за
това. Основателността на предявения иск предполага кумулативната наличност на
следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания
имот; 2/ процесният имот да се владее или държи от
ответника /да се намира във фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее
или държи имота без правно основание. Тежестта на доказване на първите две
обстоятелства лежи върху ищеца, а на третото /основанието за владение/ – върху
ответника. При това, за установяването на твърдяното право на собственост
ищецът следва да проведе едно главно
доказване, което за да постигне целта си – формиране на сигурно
убеждение у съда в надлежното осъществяване на всички пораждащи правото му на
собственост факти, следва да бъде пълно. Ответникът може да проведе насрещно и
то непълно доказване, което има за предмет установяването на такива факти,
които изключват възможността за осъществяването на правопораждащите
факти и разколебават сигурността в надлежното им настъпване, като по този начин
осуетяват пълното им доказване.
Настоящият съдебен състав намира, че в
конкретния случай са налице посочените предпоставки. Ищецът твърди, че е
собственик на процесната реална част от недвижим имот
по силата на земеделска реституция, което обстоятелство е установено от
представеното по делото решение на ОСЗГ „Панчарево“ №2031/11.08.2006 г., влязло
в сила на 06.11.2006 г. Съгласно трайната съдебна практика, решенията за
възстановяване право на собственост върху земеделски земи представляват
индивидуални административни актове с конститутивно
действие по отношение на възстановения имот и по отношение на лицата, на които
е възстановен. Неоснователни са възраженията на въззивниците,
че реституционната процедура е незавършена, тъй като не е издадена скица на
възстановения имот към решението на ОСЗГ. Трайна и непротиворечива е практиката
на ВКС, обобщена в посоченото от първоинстанционния
съд решение, че ако в решението на органа по възстановяване възстановеният имот
е достатъчно добре индивидуализиран, то липсата на издадена скица не води до
извод за незавършена реституционна процедура. Действително решението
на ОСЗГ, което не е придружено със скица, която го индивидуализира, не поражда конститутивно действие понеже липсва определен, уточнен
обект на собственост. Съгласно чл.18ж ал.1 ППЗСПЗЗ само влязлото в сила
решение, придружено със скица, удостоверява правото на собственост и има силата
на констативен нотариален акт за собственост върху имота. В случая обаче от
проведеното административно производство и постановеното решение по адм.д. №492/2007 г. за издаване на скица става ясно, че
такава е била изготвена при произнасянето на административния акт. От приетото
в първоинстанционното производство заключение на СТЕ,
което и настоящият въззивен състав кредитира напълно,
се установява, че поради липса на стар кадастрален план възстановяването на
имота на ищеца е извършено по аерофотоснимки по
чл.18б ал.2 ППЗСПЗЗ с анкетиране на място, по споразумителен
протокол и документите за собственост, като съответства на тях. Освен това,
съдът споделя извода на СРС, че и в описаното по-горе решение на ОСЗГ
„Панчарево“ възстановеният на ищеца имот е достатъчно добре индивидуализиран –
посочени са площ, местоположение, категория, номера на съседните имоти.
В конкретния случай ответниците
са оспорили претендираното от ищеца право с
твърдения, че праводателите им са придобили процесния недвижим имот на основание пар.4а
ал.1 ПЗРЗСПЗЗ, евентуално - на основание изтекла в тяхна полза 10-год. придобивна давност.
Съгласно цитираното от първоинстанционния
съд ТР №9/2012 г. на ОСГК на ВКС, ответникът по иска за собственост, основан на
земеделска реституция, който противопоставя права върху имота по пар.4а или пар.4б ПЗРЗСПЗЗ, може
да се брани само с възражения за материална незаконосъобразност на решението на
ОСЗГ, от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права – че собствеността неправилно е
възстановена при наличието на право на изкупуване по пар.4а
или пар.4б ПЗРЗСПЗЗ, което е упражнено в законните
срокове. Ето защо, съдът следва да се произнесе дали са налице предпоставките
за реституиране на имота, респ. дали е завършен фактическият състав на пар.4а ПЗРЗСПЗЗ по отношение на праводателите
на ответниците.
Разпоредбата на пар.4а ПЗРЗСПЗЗ
дава възможност на ползвателите, които са построили сграда в имота до 01.03.1991 г., да придобият право на собственост, ако заплатят земята на собственика чрез общината в тримесечен срок от влизане в сила на оценката по цени, определени от Министерски съвет. За целта пар.4а ПЗРЗСПЗЗ и пар.61 и пар.62 ПЗРППЗСПЗЗ уреждат нарочна процедура, включваща поредица от действия на ползвателя и на общинската администрация, в резултат на които се стига до придобиване правото на собственост. Трайна е практиката на ВКС относно кои са елементите от фактическия състав на придобиването по пар.4а ПЗРЗСПЗЗ /напр. решение №20/04.04.2016 г. по гр.д. №3535/2015 г. на II ГО/ - първо е нужно ползвателят, който желае да изкупи земята, да подаде до общината заявление за изкупуване в срок до 31.01.1998 г.; след това назначена от кмета на общината комисия дава становище относно наличието на законовите представки за придобиване на собствеността; въз основа на становището на тази комисия кметът издава заповед, с която признава или отказва да признае правото да се придобие собствеността; заповедта на кмета подлежи на обжалване по административен ред; ако правото бъде признато се възлага извършване на оценка на имота от техническата служба на общината; изготвената оценка се утвърждава със заповед на кмета; тази заповед също подлежи на обжалване по административен ред; след влизане в сила на оценката в тримесечен срок цената следва да бъде заплатена от ползвателя. Заплащането на цената е последното действие, с което приключва реализирането на този сложен фактически състав и което води до придобиване правото на собственост.В настоящия случай по делото са представени
единствено оценителен протокол №235 по пар.5 ал.3 т.1
и 2 ПЗРППЗСПЗЗ, с който е определена дължимата от праводателите
на ответниците цена за изкупуване и нот. акт за собственост на недвижим имот по пар.4 ал.1 ЗСПЗЗ №38, т.ІХ, н.д. №1704/03.06.1994 г., с
който Н.Ц.Г. и С. Ц.В.са признати за собственици на следния недвижим имот, а
именно: неурегулирано дворно място от 600 кв.м., представляващо реална част от
имот с пл. №1690, целият с площ от 780 кв.м. по плана на с. Кокаляне, м. „Бяла
нива“, заедно с построената в дворното място без строителни книжа сграда със ЗП
от 12 кв.м., състояща се от входно предверие и стая.
Неоснователни са доводите на въззивниците,
че от описания по-горе констативен нот. акт се установява наличието на редовно проведена процедура по пар.4а ПЗРЗСПЗЗ. Съгласно ТР
№11/2012 г. на ОСГК на ВКС, нотариалният
акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се
ползва с материална доказателствена сила по чл.179 ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост,
тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване
на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна,
без да намира приложение редът на чл.193 ГПК. Когато и двете страни в правния спор се
легитимират с документи за собственост върху имота /в случая ищеца с решение на
ОСЗГ, а ответниците с констативен нот.
акт/, то разпределението на доказателствената тежест
при оспорването ще
се извърши по общото правило на чл.154 ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето
право, т.е. фактическия състав на съответното
придобивно основание. Ищецът е оспорил придобивното основание на ответниците, поради което именно
последните носят доказателствената
тежест за соченото от тях придобивно основание по пар.4а
ПЗРЗСПЗЗ.
При тези данни и с оглед на събраните по делото
доказателства, настоящият въззивен състав споделя
извода на СРС, че по делото ответниците не са
доказали наличието на предпоставките по пар.4а
ПЗРЗСПЗЗ по отношение на техните праводатели, т.е. не
са били налице пречки за възстановяване на процесния
недвижим имот на ищеца.
Не следва да
бъдат разглеждани останалите доводи на въззивниците
за наличието на пречки за възстановяване на процесния
недвижим имот на ищеца, с оглед разпоредбата на чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ – наличието на
построена сграда от трети лица, по аргументите от вече цитираното ТР №9/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Ирелевантни за изхода на настоящия спор са доводите на въззивниците за невъзможността за обособяване на процесната реална част, с оглед разпоредбите на чл.7 ЗСПЗЗ,
чл.72 ЗН и чл.19 ЗУТ, доколкото в случая не се касае за разделяне на
съществуващ недвижим имот, а ищецът претендира, че е собственик на реална част
от процесния недвижим имот, която реална част е
включена във възстановения на ищеца с описаното по-горе решение на ОСЗГ имот –
нива в землището на с. Кокаляне.
Възражение за изтекла придобивна
давност може да бъде уважено, когато са налице елементите на фактическия състав
на чл.79 ал.1 ЗС по отношение на претендиращото лице и то установени при пълно
и пряко доказване в процеса. За да се признае на едно физическо лице правото на
изключителна собственост по отношение на един недвижим имот, разпоредбата на
закона установява, че претендиращият следва да е упражнявал в период по-дълъг
от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ /corpus/, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е
демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен
собственик /аnimus/, т.е. поведение, което безсъмнено
сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе
си. Владението е законно, когато съдържа 6 признака: постоянно, непрекъснато,
спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя
собствена /чл.68 и сл. ЗС/.
Въззивният съд споделя изводите на СРС, че възражението за
придобивна давност, релевирано
от ответниците, е неоснователно. Трайна и
непротиворечива е практиката на ВКС /напр. решение №373/21.05.2010 г.
по гр.д. №396/2009 г. на І ГО, решение №627/05.10.2010 г.
по гр.д. №1623/2009 г. на I ГО, решение
№54/23.04.2012 г. по гр.д. №1087/2010 г. на II ГО и др./, че владението,
установено след 22.11.1997 г. /с оглед разпоредбата на чл.5 ал.2 ЗВСОНИ/, би
могло да доведе до придобиване на собствеността върху земеделския имот по
давност, но само ако към датата на установяване на това владение имотът вече е
бил възстановен на бившите му собственици /т.е. само ако е приключила
предвидената в ЗСПЗЗ административна процедура по възстановяване на
собствеността/. В случая придобивна давност в полза
на ответниците би могла да тече от 11.08.2006 г.,
т.е. до датата на депозиране на исковата молба – 19.04.2016 г. не е изтекъл
10-годишният срок по чл.79 ал.1 ЗС.
При това
положение и доколкото по делото е безспорно установено, че имотът се владее от ответниците, правилно СРС е приел, че предявеният от ищеца
иск с правно основание чл.108 ЗС е основателен и следва да бъде уважен.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да
се присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 600,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо
по реда на чл.38 ал.2 ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №515240/24.10.2018 г., постановено
по гр.д. №21407/2016 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав.
ОСЪЖДА К.Й.Г., ЕГН **********, адрес: ***, и Г.К.Г., ЕГН **********,
адрес: ***, да заплатят на адв. С.В., адрес:
***, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ал.2 ЗА сумата
от 600,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.