№ 1057
гр. София, 14.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори декември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ГЕОРГИ СТ. ЧЕХЛАРОВ
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТ. ЧЕХЛАРОВ Гражданско дело №
20211110146186 по описа за 2021 година
М. Б. СТ., ЕГН ********** е предявила против „В.К.“ ООД, ЕИК ****
отрицателен установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3
ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за паричен заем №
5676023/15.02.2021 г. спрямо нея поради противоречие със закона и добрите
нрави, а в условията на евентуалност - искове със същото правно основание за
прогласяване нищожността на клаузите на чл.1, ал.3, чл.4, ал.1 и чл.4, ал.2 от
договора за паричен заем, сключен между страните.
Ищцата твърди, че на 15.02.2021 г. сключила с ответника договор за
паричен заем № 5676023/15.02.2021 г., съгласно който получила заемна сума
в размер на 800 лв. при фиксиран ГЛП в размер на 40,32 % и ГПР – 49,33 %.
Сочи, че съгласно чл.1, ал.3 от договора е поела задължение за заплащане на
такса за експресно разглеждане на документи по отпускане на паричния заем
в размер на 170,38 лв., а съгласно чл.4 от договора се е задължила да осигури
в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора обезпечение –
поръчител, отговарящ на определени условия или банкова гаранция, като при
неизпълнение на това задължение е уговорена неустойка в размер на 113,54
лв.
Счита, че уговорената в договора възнаградителна лихва е нищожна
като противоречаща на добрите нрави, тъй като договореният фиксиран ГЛП
надвишава трикратния размер на законната лихва. Оспорва
възнаградителната лихва и като противоречаща на чл.21 ЗПК, при твърдения,
че посоченият в договора ГЛП не отговаря на действително приложения
лихвен процент, а са налице скрити лихви под формата на неустойка с цел
заобикаляне от кредитора на императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК.
1
Твърди, че ищцата, като потребител, била въведена в заблуждение, защото не
могла да прецени обхвана на поетото от нея задължение, което довело и до
неравноправност на уговорката за възнаградителна лихва, следователно
нищожност на последната, което пък водело до нищожност на цялата
кредитна сделка поради липсата на задължителен реквизит от съдържанието
на договора за кредит /чл.11, ал.1, т.9 ЗПК/. Навежда, че посоченият в
договора ГПР е различен от действително приложения, поради което е налице
противоречие с изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Сочи, че в договора
липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по компоненти. По
подробно изложените в исковата молба аргументи счита договора за кредит
за нищожна сделка, която не е произвела ефект.
В условията на евентуалност поддържа, че нищожни са уговорките за
заплащане на такса за експресно разглеждане на документи по отпускане на
паричния заем, както и неустойката за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение – поръчител, отговарящ на определени условия
или банкова гаранция. Поддържа, че уговорката за такса за експресно
разглеждане се намирала в противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК,
забраняваща на кредитора да изисква заплащане на такси за действия,
свързани с усвояването на кредита, а същевременно е и нееквивалентна на
получената услуга, тъй като представлява допълнителна облага за кредитора.
Навежда, че уговорената неустойка по същността си е скрита възнаградителна
лихва, тъй като не изпълнява обезщетителна функция.
Ответникът е депозирал в срок отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове. Сочи, че между страните действително е
сключен процесният договор за паричен заем, като преди сключване на
съглашението на ищцата е предоставена информация под формата на
стандартен европейски формуляр. Оспорва да е налице нищожност на
уговорената възнаградителна лихва, като поддържа, че посочените в договора
ГЛП и ГПР са в законоустановените лимити. Поддържа, че доколкото е
уговорена фиксирана лихва няма задължение да включи в съдържанието на
договора информация по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Оспорва твърдението на ищеца,
че договорът противоречи на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като навежда, че в ГПР са
включени всички разходи към момента на сключване на договора, а
уговорената неустоечна клауза е във връзка с неизпълнение на договора и
същата на основание чл.19, ал.3 ЗПК не подлежи на включване в ГПР.
Оспорва уговорената неустойка да има характера на скрита лихва с
аргументи, че дължимостта й е условна и зависи изцяло от действията на
потребителя. По отношение на клаузата за предоставена услуга за експресно
разглеждане на документи счита, че същата е избрана доброволно от ищцата,
а не е наложена едностранно от дружеството. Намира, че е налице
еквивалентност в престациите спрямо уговорената такса, доколкото
ответникът е ангажирал по-голям административен ресурс, за да разгледа
документите на ищцата и да й отпусне заем в рамките на 20 минути.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до
2
следните фактически и правни изводи:
По главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД:
По иска с правно основание чл.26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже сключването на процесния договор за паричен заем с посоченото в
исковата молба съдържание на оспорените клаузи, което противоречи на
императивна законова разпоредба или на добрите нрави и обуславя
нищожността на цялата сделка.
В тежест на ответника е да докаже, че оспорените клаузи от договора са
уговорени индивидуално.
С доклада по делото са отделени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че между страните е сключен договор за паричен
заем № 5676023/15.02.2021 г., по който ответникът е предоставил на ищеца
заем в размер на 800 лв.
От съдържанието на представения договор за паричен заем №
5676023/15.02.2021 г. се установява, че договорът е сключен за срок от 14
седмици, като ищцата е поела задължението да върне заемната сума на 7
седмични погасителни вноски от по 145,82 лв. всяка. Видно от клаузата на
чл.2, ал.1, т.5 и т.8 от договора между страните е уговорен фиксиран ГЛП в
размер на 40,32 % и ГПР – 49,33 %. Установява се още, че съгласно клаузата
на чл.1, ал.3 от договора е уговорена допълнителна услуга по експресно
разглеждане на заявката за паричен заем, за което заемателят се е задължил
да плати такса в размер на 170,38 лв., която сума съгласно чл.1, ал.4 от
договора е разпределена поравно във всяка погасителна вноска.
Видно от клаузата на чл.4, ал.1 и ал.2 от договора заемателят е поел
задължение в тридневен срок от усвояване на заемната сума да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения за задълженията по договора –
поръчител физическо лице, което отговаря на определени условия или
банкова гаранция, като при неизпълнение на това задължение е уговорена
неустойка в размер на 113,54 лв., в който случай погасителната вноска е в
размер на 162,04 лв. Съдът намира, че посочената клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като
кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Отделно от
това, поставените от заемодателя изисквания за предоставяне на обезпечение
и то в изключително кратък срок /тридневен от усвояване на заемната сума/
са трудно, почти невъзможно изпълними. Индиция за очакваното
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
обстоятелството, че в сключения между страните договор за паричен заем
3
заемодателят предварително е определил и погасителна вноска в размер на
162,04 лв., включваща компонентите главница, възнаградителна лихва, такса
за експресно разглеждане и уговореното вземане за неустойка. Поради тези
съображения, съдът намира, че посочената клауза има характерът на скрита
възнаградителна лихва по заемното правоотношение, а не представлява
разход, който потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора по смисъла на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Следователно вземането за
неустойка следва да се включи в общия ГПР.
В случая се касае за сключен договор за потребителски кредит по см. на
чл. 9 ЗПК, поради което приложими са правилата на ЗПК. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като
според чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин,
като с нормата чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
За установяване на обстоятелството дали посочените е договора ГЛП и
ГПР съответстват на реално приложените от заемодателя е прието
заключение на съдебно-счетоводна експертиза. От заключението, което съдът
кредитира изцяло като компетентно и обосновано изготвено, се установява,
че заемодателят е начислил договорна лихва в размер на 50,36 лв., което
съответства на отразения в договора ГЛП в размер на 40,32 %. Изяснено е, че
оскъпяването на кредита след добавяне на уговорената такса за експресно
разглеждане и неустойката за непредоставено обезпечение е в относителен
размер на 41,79 %, което след прилагане на нормативно установената
формула в ЗПК съответства на ГПР в размер на 936,37 %.
Съдът намира, че заемодателят е спазил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, доколкото в договора е посочен ГЛП в размер на 40,32 %, както и общия
размер на всички плащания, като в приетата съдебно-счетоводна експертиза
експертът е изяснил, че в уговорения ГЛП е включена само възнаградителна
лихва.
4
По отношение на ГПР, съдът намира, че изчисленият от експерта и
действително приложен по заемното правоотношение ГПР в размер на 936,37
% надвишава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва /т.е. 50 %/,
което пък е мотивирало кредитора да прикрие реалния процент на разходите
като не включи в ГПР разхода такса за експресно разглеждане и неустойката
за непредоставено обезпечение, имаща характера на скрито възнаграждение.
С тези си действия заемодателят е нарушил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, което води до недействителност на договора за паричен заем.
Относно наведеното твърдение за противоречие на уговорената
възнаградителна лихва с добрите нрави, а оттам нищожността на сделката
следва да се отбележи следното. Преценката дали дадена клауза е нищожна
поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване
на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея /в
т.ч. естеството и размера на задължението, за изпълнението на което е
уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи –
поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на
уговорената лихва и възможността на кредитора да се обедни от
предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на
нарастване на цените на основните материални ценности и др./. В трайната
съдебната практиката /Решение № 906/2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на
ВКС, II ГО, Решение № 378/2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II ГО,
Определение № 901/2015 г. по ч. гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV ГО/ е
прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение –
надвишаваща двукратния размер на законната лихва. За процесния период
основният лихвен процент на БНБ е 0 % + 10 пункта /съгласно ПМС № 72 от
08.04.1994 г. приложимо към 2009 г./. Посоченото уравнение прави размер на
законната лихва към датата на сключване на договора 10 %, респ.
трикратният размер на законната лихва към 15.02.2021 г. е 30 %. В случая се
касае за необезпечено вземане по договор за паричен заем, като вземането за
възнаградителна лихва надвишава над 4 пъти размера на законната лихва,
видно от клаузата на чл.2, т.5, с която е уговорен годишен лихвен процент в
размер на 40,32 %, а същевременно срокът на предоставения кредит е
изключително кратък – 14 седмици. Следователно, уговорената
възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави.
Съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност
на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и
без недействителните и части. Като съобрази данните по делото настоящият
състав намира, че нищожните клаузи на договора относно определянето на
възнаградителната лихва не би могло да се заместят по право от повелителни
норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден,
5
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит. Ето защо, процесният договор за паричен заем е нищожен и на
основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск е
основателен, като следва да се прогласи недействителността на сключения
договор за потребителски кредит № 1088682/05.06.2018 като противоречащ на
чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на иска, предявен в условията на
евентуалност, поради което не дължи произнасяне по него.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се
дължат сторените в производството разноски. Видно от ангажираните
доказателства ищцата е сторила разноски в общ размер на 380 лв. /50 лв. за
държавна такса и 330 лв. за депозит за съдебно-счетоводна експертиза/.
Съгласно представения по делото договор за правна помощ, сключен
между ищцата и адв. Ф., се установява, че е оказана безплатна правна помощ
на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗА. В тази хипотеза, съдът като съобрази
фактическата и правна сложност на делото и определените размери в Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, определя като справедливо и обосновано възнаграждение на
адв. Д.Ф. сумата в размер на 310 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, пр. 1 и 3
ЗЗД по иска на М. Б. СТ., ЕГН ********** срещу „В.К.“ ООД, ЕИК **** като
противоречащ на чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договор за паричен
заем № 5676023/15.02.2021 г., сключен между М. Б. СТ., ЕГН ********** и
„В.К.“ ООД, ЕИК ****.
ОСЪЖДА „В.К.“ ООД, ЕИК ****, да заплати на М. Б. СТ., ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 380 лв., представляваща
разноски за държавна такса и експертиза.
ОСЪЖДА „В.К.“ ООД, ЕИК **** да заплати на адв. Д.Л. Ф., вписана в
САК с личен № **********, на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗА сумата от 310
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7