Решение по дело №952/2019 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 243
Дата: 26 ноември 2019 г.
Съдия: Деян Иванов Денев
Дело: 20193100600952
Тип на делото: Въззивно наказателно дело от общ характер
Дата на образуване: 16 август 2019 г.

Съдържание на акта

                                                   Р Е Ш Е Н И Е

                                   

                                                                                 гр. Варна

 

Варненски окръжен съд, наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

                                                                                

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ДЕЯН ДЕНЕВ

                                                     ЧЛЕНОВЕ :МАРИН АТАНАСОВ                                                                                

                                                                                НИКОЛАЙ ПЕТКОВ

                                                                           

 

при секретаря Д.Вълчева  и в присъствието на прокурора Диана Кипрова разгледа докладваното от съдия ДЕНЕВ ВНОХД № 952 по описа за   годината и установи :

Производството пред настоящата инстанция е образувано по въззивна жалба от защитника на подсъдимия по НОХД № 3517/ 2018 г. на Варненски районен съд.

С нея  В.К.С. е бил признат за виновен  в това, че на  3 09 2017 г. в с. Въглен, общ.Аксаково, причинил, представляваща опасен рецидив, средна телесна повреда на В.Д.И., изразяваща се в счупване на долната й челюст, което обусловило трайно затруднение на дъвченето , поради което и на основание чл. 131а пр.2 във вр. с чл. 129 ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от девет години, при строг режим.

Зачел времето, през което подсъдимия е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“

Оправдал подсъдимия С. по първоначално повдигнатото му обвинение, да е причинил на пострадалата и друга средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на два шийни спинозни израстъка, обусловило трайно затрудняване в движението на врата.

Произнесъл се по веществените доказателства и възложил направените по делото разноски на подсъдимия.

В жалбата срещу неправилността на тази присъда, а и в пространственото допълнение към нея, са наведени подробни доводи в подкрепа на  оплакване срещу необосноваността  на съдебния акт, довела до незаконосъобразност на направените правни изводи, нарушена наказателна процедура и и явна несправедливост на наложеното наказание.

Алтернативно се желае- връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, постановяване на оправдателен въззивен акт или редуциране на наложеното наказание.  

 

В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбата се поддържа по съображенията, изложени в нея.

Участващият прокурор намира присъдата за правилна , а жалбата срещу нея за неоснователна. Предлага потвърждаване на атакувания първоинстанционен акт.

Подсъдимият посочва, че няма какво да добави към депозираната писмена защита.

Настоящият въззивен състав, след изслушване становищата на страните, запознаване с материалите по делото и извършване на дължимата цялостна проверка на присъдата, констатира следното :

Събирайки, проверявайки и анализирайки относимите към  производството доказателства, първоинстанционният съдебен състав е  установил фактическа обстановка, която въззивният съд приема за обосновано и напълно изяснена.

Това становище прави преповтарянето на коректно описаната фактология за ненужно.

Неоснователно е оплакването срещу противоречието на наличните и включени в  предмета на доказване обстоятелства с направените от съда изводи в тази насока.

Той е  изпълнил задължението си да изясни всички факти по реда и със средствата, предвидени в процесуалния наказателен закон и да  мотивира становището си относно приетите  доказателствени материали.

Това, че изводите са в дисонанс със лансираната защитна  теза, не е достатъчно основание да се изрази съгласие с инвокираните твърдения за необосноваността им.

Причиняването на съставомерни като средна телесна повреда увреждания,   като елемент от престъпния състав на престъплението по чл. 129 ал. 1 от НК, както и желанието на извършителя за настъпването общественоопасните последици от деянието са  изведени от установените факти.

Неоснователен е упрека за съмнение относно авторството на деянието, което би довело до незаконосъобразност на ревизирания акт.

В действителност, подсъдимият отрича своето участие в него, но са налице множество не само производни, но и преки доказателства, водещи до извода за безспорно доказване на възведеното обвинение.  Впрочем, постановяването на осъдителна присъда и при наличието само на косвени доказателства е било допустимо,  защото първоинстанционният съдебен състав е анализирал всички улики и останалите обективни доказателства и е обосновал съществуващото хармонично единство, налагащо без никакво съмнение единствено възможния извод, че подсъдимият е извършител на вмененото му престъпно деяние.

Въззивният състав не приема за обосновани възраженията  относно негодната доказателствена стойност на част от свидетелските показания, а именно тези на св. Г..

Към първоинстанционния съд е оправен и упрек, че е изградил изводите си относно фактологията по делото, игнорирайки аргументите на защитата.

От мотивите на съда е видно, че нито един, дори и шаблонно изтъкнат аргумент в тази насока не е бил игнориран- напротив, всички те са били обсъдени и обосновано опровергани. На твърденията на защитата за наличието на мотив у св. И.Г.за причиняване на  съставомерния резултат и навежданите доводи за случайното падане на пострадалата, довело до  самонараняването й, съдът е отговорил на какво базира изразеното си вътрешно убеждение в противното.

Защитната теза на подсъдимия, лансирана и от защитника му, че всъщност свидетелката е причинила уврежданията, не намира опора нито в доказателствата по делото, нито в нормалната житейска логика. Ако Г.е имала твърдения мотив, тя не би осъществила подобно деяние точно в присъствието на подсъдимия, щото пък да нарочи именно него за извършител. Твърденията, че тя е „пренаредила“ веществените доказателства, с оглед установеното по делото, се явяват единствено мистификация и биха били по- подходящи за криминално четиво, отколкото за защитна пледоария.

Подлагайки на анализ всички налични доказателства по делото, той е посочил не само кои показания кредитира, а и защо отхвърля част от останалите.

Аналитичната му дейност е осъществена в съответствие с правилата на процесуалния закон, като е даден и задълбочен правилен отговор на въпросите по чл.102 от НПК.

Въз основа на кредитираните доказателства, съдът обосновано е приел, че на посочената в диспозитива на присъдата му дата е било извършено престъпление срещу личността, което, с оглед вида на причинените телесни увреждания и личността на извършителя, следва да се приеме за средна телесна повреда, представляваща опасен рецидив и квалифицира такава по чл. 131а пр.2 във вр. с чл. 129 ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК.

Относно премахването на съмнението за автора на деянието, съдът е :

-съобразил заключенията  по съдебно медицинските експертизи,

-съпоставил ги е с подробно описаните, кредитирани от него обяснения и показания , 

-дал е обоснован отговор защо не приема останалите,

-взел е предвид данните от протоколите за претърсване и изземване

-опровергал е версията за личен мотив у св.Г.да осъществи подобно деяние като алогична и непочиваща на доказателствена  основа

 и е стигнал до споделяният и от настоящата инстанция извод, че възведеното срещу подс.С.  обвинение е безспорно доказано.

На посочената дата подс. С., който бил употребил значително количество алкохол, нападнал осемдесет и една годишната пострадала и с пластмасова тръба нанесъл един или два удара в долната й челюст, в следствие на което й я счупил. Когато в резултат на тези удари пострадалата паднала на земята, подсъдимият приклекнал и започнал да я души и да блъска главата и тялото й в пода, като в резултат счупил два шийни спинозни израстъка на втори и трети шийни прешлени.

Подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието си и неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им.

Споделя се и становището за наличието на „ опасен рецидив“ според хипотезата по чл.29 ал. 1 б „ а „ от НК. Верен е изводът ,че поради забраната по чл. 30 от с.к. деянието не може да се приеме и като рецидив по чл. 29 ал. 1 б“ б„ от НК.

Неоснователно е, според преценката на състава и оплакването срещу несправедливостта на наложената санкция. Индивидуализацията му е извършена в пълно съответствие с правилата по чл. 54 от НК, след  анализ на всички релевантни за  отговорността обстоятелства.

Тук прецизността на съдебния акт търпи съвсем минималистично  отклонение. Съгласието с извода, че не са установени смекчаващи отговорността, води до мнение, че в изпълнение на  правилата по чл. 54 ал. 2 от НК, на дееца би следвало да бъде наложено максималното предвидено наказание. То обаче не би било справедливо, с оглед конкретиката на случая, интензитета на въздействието, причинените увреждания и а личността на извършителя.

Въззивният съд е съгласен, че деецът е асоциален и обществено опасен, а ограничаване перманентността на престъпната му дейност налага той да бъде изолиран от обществото за продължителен период от време. Наложителността от поправяне и превъзпитаване към спазване на законите и добрите нрави също оправдават отмерената от съда санкция. Наказание от девет години лишаване от свобода, определено в рамките между предвидените за престъплението между пет и дванадесет години е законосъобразно, справедливо и в състояние да изиграе и генералнопревенциална роля, а последваща либерализация, съответна с искането на защитата, би била необоснована, тъй като ще е за сметка пренебрегване на отегчаващите обстоятелства, при което деянието е извършено. 

Не се споделя и виждането за допуснато процесуално нарушение с неконституиране като страни в процеса на наследниците на пострадалата. Правата по чл. 76 и 84 от НПК са лични права на пострадалия, които той  е можел, но не е упражнил до смъртта си. Неупражненото преживе право не се наследява. В този случай наследниците не могат да претендират обезвреда или частно обвинение на собствено основание, тъй като биха подменили волята на наследодателя си.

В заключение, пети въззивен  съдебен състав на наказателно отделение при Варненски окръжен съд, намира, че атакуваният съдебен акт е не само правилен, а и пунктуален, прецизен и компетентно изготвен и няма какво да добави към първоинстанционните подробни констатации.

Ето защо, поради отсъствие на основания за неговото изменение или отмяна, на основание чл. 338 от НПК, съдът

 

                                           Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 178/ 9. 06 2019 г. по НОХД № НОХД № 3517/ 2018 г. на Варненски районен съд ИЗЦЯЛО.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                         ЧЛЕНОВЕ :